Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (28)

Глава 25
Безсмъртните

— Слушай! Ще ти помогна, но не трябва да оставаме повече тук. Хората ще започнат да говорят. Да се срещнем при храста с дивите рози.

Той беше се обърнал към коня си, чиято козина светеше на светлината на слънцето, и се метна на седлото. Джеймс изглеждаше прекрасно върху него. Той докосна шапката си.

— Да — каза Фрея — Ще бъда там. Благодаря ти Джеймс, благодаря!

Джеймс кимна, дръпна юздите и конят му леко изпъна шия. После леко го смушка и те се понесоха в тръст, а след това в лек галоп.

Фрея тръгна в обратната посока — в случай че някой ги беше видял. Сега вече знаеше, че в селището Салем винаги имаше някой, който гледа.

Когато Фрея пристигна на поляната, видя само коня на Джеймс, който кротко пасеше трева с отпуснати юзди. Когато я надуши, той обърна глава към нея, разтърси грива, след което отново наведе черния си нос към земята и продължи да пасе. Конят на Джеймс беше тук, но не и самият Джеймс. Къде беше? Каквото и да беше замислил да направи, за да й помогне, трябваше да се случи бързо. Но какво ставаше с Нейт? Тя трябваше да му каже, че е напуснала дома на Пътнам, без да се сбогува с никого, но освен това искаше да го убеди, че трябва да избягат заедно веднага. Беше сама, нямаше семейство и дом и се чувстваше уязвима. Някак инстинктивно усещаше, че магическите й способности няма да й помогнат да се справи с тази ситуация. Можеше да разбива маслото или да събере картофите, без да вдигне и пръст, но не можеше да промени решението на мистър Пътнам за съдбата й, ако той вече го беше взел.

Оглеждайки се за Джеймс, тя излезе на поляната и се вгледа в гората, където на запад слънцето падаше ниско. Снопове светлина си пробиваха път през клоните на боровете и листата на дъбовете и наподобяваха димна завеса, която осветяваше прашинките във въздуха. Докато упорито вървеше, слънцето постепенно се скриваше и я заслепяваше, затова сложи ръка над челото си, за да прикрие очите си.

Една сянка падна върху нея и за миг тя си помисли, че това е Нейт, но не беше. Джеймс се появи пред нея.

— Къде е Нейт?

— Защо продължаваш да питаш? — нетърпеливо попита Джеймс. Той носеше две одеяла и раница на гърба си.

— Защото… — тя си пое дълбоко въздух.

— Защо? — попита той и лицето му потъмня. — Защо винаги питаш за Нейт? Какво означава той за теб?

Джеймс завърза раниците за седлото на коня и се обърна към Фрея.

— Забрави за Нейт!

— Не мога, — каза тя. — Няма да забравя. Нейт е… Нейт е моята…

— Какво, Фрея? — попита Джеймс.

— Нейт е моята любов — прошепна тя. — Не мога да си тръгна без него.

Когато видя болката в очите му, разбра, че това беше поредното недоразумение, което се случваше с нея. Животът й напоследък беше изпълнен с тях. Сутринта, когато Джеймс се връщаше от нощното дежурство и когато го беше целунала по бузата, тя преливаше от чувства, защото беше влюбена в Нейт. И сега всичко това се връщаше обратно върху нея, защото явно Джеймс беше останал с впечатление, че чувствата й са насочени към него.

Понечи да се отдръпне, но той я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Усещаше топлия му дъх върху лицето си.

— Какво… какво каза?

— Обичам го… Обичам Нейт — задъхано каза тя. — Джеймс, съжалявам…

Той я погледна и поклати невярващо глава.

— Не! Не!

Тя отстъпи назад и се спъна в нещо, стърчащо от земята — корен или камък. Джеймс се опита да я предпази, но също изгуби равновесие и двамата се озоваха на земята. Той почти лежеше върху нея, докато и двамата дишаха тежко, но поради различни причини.

— Не го обичаш… Не можеш да го обичаш…

Отдръпна се леко, за да се вгледа по-добре в очите й. Ръката му беше върху рамото й, кракът му — върху нейния и я притискаше към мократа трева. Тялото му беше дълго и стегнато, със силни мускули. Слънцето осветяваше лицето й в оранжево и розово.

— Фрея, чуй ме. Ти ме обичаш… ти винаги си обичала единствено и само мен.

— Не зная за какво говориш! Моля те, пусни ме да си вървя.

Взираше се повече в здрачаващото се небе, отколкото в него.

— Джеймс, моля те…

— Името ми не е Джеймс Брустър. — Очите му бяха затворени и изглеждаше толкова нещастен, че Фрея щеше да заплаче. — Поне това не е единственото ми име. Някои от нас не са толкова големи късметлии като теб, Фрея — да успеят да запазят имената си през вековете.

Докато Джеймс говореше, сякаш врата след врата се отваряше в съзнанието й и спомените й се връщаха — за нейната самоличност, която внезапно изскачаше от някакво скрито, заключено място в паметта й. Виждаше образи, които не разбираше, и лица, които не разпознаваше — на красива възрастна жена с посребрени коси и големи меки очи; на една по-млада жена — русокоса и изглеждаща доста крехка, докато не се усмихнеше. И Фрея започваше да изпитва огромна любов към тях. Те бяха част от нея.

— Аз съм вещица! — каза тя. — Винаги съм била вещица.

— Ти си нещо повече от това — въздъхна той. Очите му бяха пълни със сълзи и Фрея сложи ръка на лицето му, за да почувства болката и да се опита да разбере какво се случваше тук.

— Кой си ти, Джеймс? Кой си наистина? И коя съм аз? Какво общо имаме двамата?

Почувства топлината на ръцете му и вече не се страхуваше.

Той я притисна по-плътно и прошепна в ухото й:

— Ти наистина ли не си спомняш за мен, моя любов?

Гласът и докосването му я накараха да потрепери и в съзнанието й се появи лъч светлина, спомен, неясен образ на красив тъмнокос мъж, който стоеше над нея точно както сега. Двамата бяха сплетени един в друг. Горещото му тяло беше срещу нея и нямаше никакви порочни мисли в това, никаква вина, нищо от пуританските забрани, защото те не бяха Пуритани. Те бяха влюбени и жаждата им един за друг беше толкова силна, колкото и ръцете му, които я държаха. Тялото й сякаш се разтвори от необходимостта да го има, докато тя продължаваше и продължаваше да вика името му…

— Килиан? — попита тя.

— Фрея — прошепна той — Аз съм.

Тогава изведнъж всичко се върна в паметта й, сякаш много врати се отвориха с трясък и нахлу светлина от осъзнаване на миналото, бъдещето и настоящето. Килиан на нейното годежно парти, двамата на мивката в банята, без дори да си казват и една дума, завладяна от желанието и нуждата да почувства устните му върху своите и тялото му върху нейното. Последната им нощ на борда на „Дракон“, който се люлееше, като че ли в опит да запази ценния им живот, защото тя чувстваше, че бяха много близо до края. Знакът на тризъбеца върху гърба му, който беше станал повод да бъде обвинен, че го е откраднал от Фреди. И накрая Валкириите около него, които го изтръгнаха от ръцете й.

— Но Валкириите — те те взеха…

— … и доведоха тук.

— Не в Необятното?

— Не, аз също нищо не си спомнях, докато не те видях в съдебната зала и тогава всичките ми спомени се върнаха, но не исках да те плаша. Мислех, че сама ще се досетиш.

Тя поклати глава засрамено. Нямаше никаква представа как се беше озовала тук сама. Трябва да е било някакъв трик. Беше засмукана през времевия портал, загубила паметта си, и беше невъзможно да си спомни коя беше и защо беше тук. Беше ли това още едно наказание, което боговете й пращаха, или беше една от поредните злобни шеги на Локи?

Локи… Това ли беше причината тя да е така необяснимо и силно привлечена от Нейт Брукс? Той трябваше да е Локи! Нямаше друго обяснение. Беше ли това все още част от магията, която беше разпилял върху нея, когато беше Бранфорд Гарднър и за първи път беше дошъл в Норт Хемптън? Когато роклята й се беше смъкнала, защото презрамката се беше скъсала, той беше докоснал кожата й така, сякаш я маркираше като своя. Не, това не беше възможно. По това време тя все още не беше очарована и влюбена. Беше сигурна в това. Какво ставаше? Защо се чувстваше по този начин? Тя не обичаше Локи, нито дори Нейт, обичаше само Балдер. Килиан Гарднър. Джеймс Брустър. В което и да е прераждане, под каквото и да е име тя винаги щеше да обича него.

— Килиан, любими мой — прошепна тя и сложи ръката си на бузата му. Нейната голяма любов. Истинското й сърце. Най-добрият й приятел. Можеше да се освободи от тревогата и противоречивите си емоции и да се опита да ги осмисли по-късно. — Съжалявам, не знаех какво да мисля.

— Спомняш си… — усмихна се той облекчено. — Но е опасно да използваме това име. Засега за теб трябва да си остана Джеймс Брустър.

Тя кимна.

— Какво ще правим? Как ще се измъкнем?

— Не се притеснявай, любов моя! — отвърна той и я целуна.

И едва когато устните им се докоснаха, и двамата осъзнаха колко близо са телата им, притиснати едно в друго. И когато той я целуна, ръката му се бореше с корсета й, докато тя опитваше да развърже бричовете му. Желаеше го толкова много; искаше да отнеме болката, която несъзнателно му беше причинила, искаше за миг да забрави къде се намираха. Толкова се радваше, че го намери отново и че бяха заедно! Той целуваше гърлото и гърдите й, докато тя му помогна да съблече ризата си. После легна върху нея и започна да вдига полите й. И двамата се смееха над трудността, възникнала със събличането на дрехите им. Когато най-накрая успяха, лежаха на тревата и той държеше ръцете над главата й, целуваше я и захапваше устните й. Беше толкова гладен за нея. Бяха разделени толкова дълго, че когато той влезе в нея тя изскърца със зъби от болка и удоволствие, че го е открила отново.

— Какво правите? — чу се над главите им момичешки глас. Тих и ужасен глас, сякаш момичето не можеше да повярва на очите си.

Джеймс се стресна и се отмести настрани, докато Фрея се изправи и паникьосано се пресегна за дрехите си, за да се прикрие, след като се разделиха от прегръдката.

— А аз търсех извинения за теб пред мистър Пътнам! — каза Мърси гневно. — Мислех, че си ми приятелка, че си моя сестра! Ти си нищо повече от една блудница и изкусителка! Погледни се! Гола на тревата! С него! Ти си вещица! Омагьосала си Мистър Брустър!

Фрея се изправи на крака, докато ръцете й притискаха дрехите пред тялото й, почервеняла от шок и срам. Какво направиха? В гората? На откритото?

— Не, Мърси, моля те!

Прислужницата трепереше и очите й се пълнеха със сълзи.

— Ще кажа на всички! Ще им кажа цялата истина!

— Не, моля те! Мърси, аз те обичам и никога няма да те нараня! — каза Фрея, закопчавайки блузата си, докато Джеймс бързо се обличаше зад нея. — Трябва да ме разбереш, това е… той е…

Момичето отстъпи назад и вирна предизвикателно брадичката си. Пое си дълбоко дъх, лицето й почервеня и устните й се изкривиха, докато произнасяше:

— Ти си лъжкиня, Фрея Бошан! Лъжкиня, чуваш ли ме? Лъжкиня и вещица! На всички ще кажа!

Обърна се и хукна през полето, оставяйки Фрея и Джеймс сами на попиващата в полуздрач поляна.

— Какво ще правим сега? — попита тя. — Ще ни убият!

Беше живяла твърде дълго в селището Салем, за да знае какво ще се случи след това.

— Бягаме — каза Джеймс, обувайки ботушите си и й подаде нейните. — Бягаме колкото можем по-надалеч.