Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (23)

Глава 20
Вдигнете покрива

Беше време за издигане на покривната конструкция на обора във фермата на Пътнам. Това беше радостно събитие. Почти всички в селището Салем бяха дошли да помагат. Мъжете размахваха чукове. По-късно щяха да издигат платформата. Бяха започнали работа от ранни зори. Всички щяха да се радват да приключат и да имат почивка, за да могат да хапнат, да пийнат и да си поговорят. След като храната беше сервирана и сенките бяха станали по-дълги, селяните спряха работа за почивка. Вероятно сега Фрея можеше да намери Нейт и да се измъкне с него в гората. В главата й още звучаха думите му: „Аз изпитвам дълбоко желание да бъда с вас, да ви опозная.“ Тя потръпна от мисълта, че го познава и се чудеше колко скоро щяха да се оженят.

В момента тя и Мърси подреждаха масите в редици под сянката на дърветата в края на гората. Там домакините от селището заедно с прислугата щяха да представят своите селски специалитети — печено прасенце, еленско месо с кленов сироп, свинско с кайсии и сливов пай, задушено говеждо с грах, моркови и картофи във винен сос, пълнена кокошка. Рог на изобилието. За пиене имаше бира, сайдер и вино от таверната на Ингерсол.

Фрея подреди хляба, който беше изпекла, и от време на време хвърляше поглед към Нейт, който работеше на хамбара заедно с Джеймс. Косата му падаше на лицето, когато замахваше с чука, а ризата му беше мокра от пот. Опита се да си представи какво би било усещането, ако го прегърне, сложи ръце под ризата и усети силата и ритъма на тялото му. Но той нито веднъж не погледна към нея, сякаш нарочно я избягваше. Със сигурност би могъл да покаже привързаността си сега, когато бе поискал ръката й и тя се беше съгласила. От друга страна Мистър Пътнам каза, че никой не трябва да знае за това и може би Нейт стриктно следваше този съвет.

Внезапно Фрея беше раздразнена от всичко — мирисът на храна, стегнатия и тежък корсет, неспирните клюкарски разговори на жените около нея, говорейки неприятни неща зад гърбовете на останалите, докато се усмихваха една на друга. Беше й горещо и кожата я сърбеше от потта, която се стичаше по ръцете й. Замахна към една муха, която бръмчеше пред лицето й.

Титуба, карибската робиня на преподобния Париш, се отправи към нея. Фрея я разпозна от съда, когато стоеше с децата на преподобния. Тя подаде на Фрея едно ветрило, направено от листа.

— Това е нещо, което правим в Барбадос. Листата тук не са толкова големи, колкото са на моя остров. Тук те са толкова малки и тъжни. Но това ще те пази и ще ти помогне да останеш хладнокръвна и да не се страхуваш от досадните мухи.

Фрея се засмя и взе ветрилото.

— Много мило от твоя страна! — каза тя. Беше благодарна за разсейването. Докато си говореха с удоволствие, Фрея забеляза, че някои от жените, включително и Мърси, хвърляха неодобрителни погледи към тях.

Знаеше, че според положението си не трябва да говори с роби, още повече с някого, когото всички смятат за дивак и слуга на дявола. Повечето от хората в селището вече мислеха, че е странно, че преподобният има не само един, а двама роби — Титуба и съпруга й, Джон Индиън. Дори слугите, които официално се наемаха със стандартни документи, все пак бяха роби. Хората от селото приемаха неговите ексцентричности, защото явно Томас Пътнам го беше назначил за свещеник на селището.

Фрея пренебрегна погледите, насочени към тях, докато се смееше на нещо, което Титуба й беше казала, и се радваше, че има нова приятелка. Показа на Титуба орнаментите върху хляба, който беше изпекла във формата на плътен златен кръст, с парченца бекон, царевица, розмарин и стрити листа от овес и билки, които беше сложила вътре.

Мъжете започнаха да издигат конструкцията, а жените се отдалечиха от масите, събраха се около плевнята и се приготвиха да наблюдават.

Титуба и Фрея останаха. Карибската прислужница взе ръката на Фрея и започна да изследва дланта й.

— Имаш връзка с огнището, със съзиданието. В ръцете ти има магия — каза тя.

Фрея се усмихна и не каза нищо.

Мърси се появи и Титуба бързо пусна ръката на Фрея.

— Какво правиш? — попита Мърси и дръпна настрана Фрея. Тя се взря в Титуба, която сведе поглед.

— Съжалявам, госпожице — извини се робинята.

— Мърси! — извика Фрея, за да я обуздае. — Нито аз, нито тя сме направили нещо лошо!

— Какво е това? — попита Мърси и се протегна към ветрилото от листа, което Титуба й беше подарила. Издърпа го от ръцете на Фрея, сви го и го хвърли на земята.

Фрея се взираше в смачканото ветрило. Хората от селището започнаха да се радват, когато мъжете издигнаха конструкцията. Досега Фрея и Мърси никога не бяха се карали. Лицето на Фрея почервеня и тя се разтрепери цялата — не беше сигурна от гняв или от болка.

— По-добре да си прибера листата — каза Титуба и ги остави насаме.

— Много съжалявам — извика Фрея след нея, докато Мърси продължаваше да гледа намръщено зад гърба на робинята.

Тя дръпна Фрея за ръката.

— Искам да ти кажа нещо!

Тръгнаха по една пътека в гората, шепнейки забързано една през друга, докато вървяха упорито.

— Това са хората, които убиха моето семейство! — каза Мърси.

— Мърси, Титуба е от Карибските острови… тя не е индианка — отбеляза Фрея.

— Всички те са диваци! Това е зло! Те са в съюз с принца на греха и мрака.

— Титуба и хората й не са убили твоето семейство — каза Фрея. Стигаше й толкова. Те спряха на пътеката, а слънчевата светлина се промушваше през клоните на дърветата и танцуваше върху роклите им.

— Аз съм много загрижена за теб, Мърси. Ти си страхотна! Чувствам те почти като сестра и разбирам какво изпитваш. Това, което се е случило с теб и семейството ти е изключително жестоко, но то няма нищо общо с Титуба. Тя е същата като нас — слугиня.

Мърси се засмя на думите й.

— Ти си много наивна, приятелко моя!

Фрея знаеше, че няма начин да убеди упоритото момиче, затова въздъхна и сведе глава. Когато проговори, гласът й беше пълен със съчувствие. Знаеше, че Мърси никога няма да се възстанови от ужаса, който беше преживяла. Имаше белег от това върху тялото си, белези върху лицето и обезобразена ръка.

— Прости ми! — каза тя. — Съжалявам, че те нараних.

Мърси също се извини и те се прегърнаха, показвайки любовта си една към друга. След като се разделиха, Фрея навлезе в гората, а Мърси се върна при конструкцията, която мъжете вдигаха.

Облаците закриваха слънцето, а гората беше забулена в сянка, докато Фрея се движеше между високите борове. Почувства нечие присъствие и започна да се обръща с надеждата, че зад нея стои Нейт. Завъртя се в кръг, оглеждайки гората, но не видя никого. Помисли си, че може да е било дива свиня или сърна.

Тръгна по една пътека, която познаваше добре. Докато преминаваше през клоните на дърветата, нараняваше ръцете и краката си, опитвайки се да излезе от страната на фермата на Пътнам. За миг застина на място, защото чу почукване на кълвач на един кух дънер, което спря внезапно. Вятърът се усилваше. Тя погледна нагоре през дърветата към оловносивото небе. И се обърна още веднъж.

Този път висок мъж излезе иззад сянката на един дъб, достатъчно широка, за да го скрие. Той носеше черна гарванова шапка с катарама, черна пелерина върху червена риза, черни бричове и тъмножълти чорапи. Върху високите му черни ботуши имаше сребристи катарами. Имаше прошарени мустаци и остра козя брадичка. Можеше да чуе хриптящото му дишане. Разпозна го, защото го беше виждала в съда.

— Здравейте! — каза той и протегна изумително дългата си ръка от прикритието си. Стоеше по средата на пътеката и препречваше пътя й.

— Позволете ми да се представя — мистър Брукс на вашите услуги. Радвам се да се запознаем. Той се усмихна, а ръката му още висеше във въздуха в очакване Фрея да я поеме.

Тя се опита да не се разсмее. Имаше нещо нелепо и смешно в този претенциозен мъж със снобско облекло и обноски. „Мистър Брукс… това трябваше да е чичото, с когото Нейт живееше“ — осъзна тя и за да бъде учтива, му подаде ръка.

— Фрея Бошан — каза тя.

Мъжът я пое, поднасяйки я с уважение към устните си и бутна шапката си назад, докато се покланяше. Тя направи гримаса и бързо отдръпна ръката си, като се стараеше да не бъде неучтива.

— За мен е удоволствие! — каза тя и направи реверанс.

Той въздъхна и се усмихна.

— Всичкото е мое. Опитах се да избягам от издигането на конструкцията на обора и реших да мина по кратък път към вкъщи. — Той постави пръст на устните си, за да й даде знак, че това е тяхната малка тайна. — Колко удивително е да срещна толкова млада и красива прислужница по пътя си!

Една гръмотевица изтрещя. Тя чу виковете на селяните. Повечето от тях най-вероятно бягаха, за да се скрият от наближаващия дъжд. Чувстваше тежестта във въздуха, която предвещаваше огромен порой.

— Боже мой! — каза Фрея. — Трябва да тръгвам!

— Да, разбира се — каза Мистър Брукс — Върви, дете, върви! Върни се във фермата преди бурята да започне. Ще се видим скоро!

Фрея се поклони отново и се втурна по обратния път. Искаше колкото се може по-бързо да се отърве от мазната козя брадичка на роднината на Нейт.