Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (47)

Глава 44
Тежко изпитание

— О, скъпа! Мисля, че пристигнахме.

Ингрид свали копринената шапка и пелерината си, подскачайки от крак на крак в опит да намери по-сухо място в черните си кожени обувки. Беше облекчена да види Трой, който стоеше пред една камениста падина и оглеждаше наоколо, преметнал през ръка тъмното си кожено яке. Заедно с чука, който носеше в ръката си, беше опаковал и два златни слитъка за пътуването им. Като знаеше колко благочестиви претендираха да бъдат Пуританите, не би се изненадал да приемат някой подкуп. В крайна сметка парите бяха над всякакво благочестие.

Един кон я подуши и тя го потупа по врата.

— Коя дата е, мистър кон?

Ненужно е да се споменава, че конят не й отговори.

— Така, дай ми чантата — обърна се Трой към нея. Взе багажа на Ингрид и го скри под купчината сено.

— Не зная дали ловът на вещици в Салем е толкова приятен, но пътуването с теб, скъпа моя мисис Оувърбрук, наистина е! — Той й намигна и се усмихна.

Тя присви очи към него и оправи златния медальон на Фрея, който висеше на врата й. После дръпна качулката на пелерината над очите си. Много ли беше да се надява, че Трой няма да приеме идването й с него като знак за привличане? Заболя я, когато остави Мат там, сам и неспособен да помогне.

Преминаването през порталите предизвикваше болезнено и разкъсващо чувство. Приличаше малко на смяна на часовите пояси при пътуване със самолет и бяха нужни поне няколко дни, за да се свикне. Може би някога пътуването във времето щеше да стане по-удобно и да измести другите видове транспорт. Ингрид се надяваше да не са се отклонили много от точката, до която бяха планирали да стигнат.

Трой изтупа праха от шапката си и те стъпиха на една камениста алея, огряна от бледа светлина. Беше рано сутринта и се носеше хладен бриз с мирис на риба. Ингрид веднага го разпозна, както и алеята.

Бяха дошли на точното място. Това беше град Салем и някога тя беше живяла тук, дори имаше много хубави спомени от пристанището.

Всичко това беше, докато не…

Краката й се подкосиха, докато се насочиха към алеята.

— Добре ли си, мисис Оувърбрук? — попита Трой и обгърна талията й с ръка.

Тя му кимна с благодарност.

Беше обичала този град, докато шерифът не беше дошъл за Фрея и нея и не ги беше изтръгнал от ръцете на Джоана. Ингрид сложи треперещите си ръце на слепоочието и се опита да изхвърли спомените от главата си. Трябваше да продължат напред. Сега беше важно да открият дали са дошли в правилното време, преди датата на обесването на Фрея.

Някъде долу чуха гласове и шумове и тръгнаха по улица Есекс, където имаше тълпа хора, която явно чакаше нещо. Една жена с груби черти посочи към Ингрид.

— Елате и си купете вещерска кукла. Обесете я, като я хванете в примката! — пееше тя, носейки кошница с малки парцалени кукли, облечени в яркочервени корсети и избродирани с конец, увит около врата им. Като червения корсет, който Бриджит Бишоп носела, както се твърди, когато идвала през нощта при мъжете и ги удушавала, спомни си Ингрид.

Сега тя вече знаеше кой ден е. Тези ранобудни хора бяха дошли да свършат по-бързо работата си, защото след това ги очакваше забавление.

Беше 10-ти юни, петък, 1692 година.

В този ден щеше да бъде обесена първата вещица.

— Бриджит Бишоп! — прошепна тя.

— Каретата! — каза Трой. — Явно идва от затвора Лейн. Какво можем да направим, за да спрем това, Ингрид?

— Нищо! — поклати глава тя. Сърцето й се стегна. — Твърде късно!

— Вещица! Вещица! — викаха хората. — Дайте й урок!

— Елате и си купете вещерска кукла. Обесете я като я хванете в примката. Хванете я ето точно тук! — продължаваше да пее уличната продавачка. Една майка купи една за дъщеря си.

Ингрид се опитваше да потисне паниката, която я завладяваше и започваше да стяга гърлото й. Фрея беше някъде тук, но къде? Можеше да бъде обесена, в който и да е ден оттук нататък. Всичко, което можеха да направят, беше да я намерят, колкото се може по-бързо.

Тълпата крещеше радостно. Стана й зле и сграбчи ръката на Трой, който я придърпа към себе си. Тълпата ги буташе към стената. Бриджит Бишоп трябваше да бъде обесена в осем часа сутринта на върха на Галоус Хил.

Бриджит беше горда и интелигентна жена, както я описваше един от обвинителите й „имаше елегантен и ласкаещ маниер на поведение“. Бедната жена беше внимателно избрана да бъде първата осъдена, защото доказателствата затова, че се занимаваше с магии, бяха най-очевидни — с неясно минало и много срещи в съда. Съдиите искаха да си извоюват тази първа победа.

Това беше всичко, което Ингрид знаеше. Преди 12 години Бриджит беше извикана в съда по подозрения, че се занимава с вещерство и беше омагьосала няколко коня, като ги беше превърнала в котки. Въпреки че беше оневинена, нямаше значение. Петното върху репутацията й остана. След това беше призована в съда заради семейна кавга. Лицето й беше жестоко премазано от удари и още един път заради това, че беше нарекла втория си съпруг „стар дявол“ в деня на Сабат. Тя и съпругът й платиха за всички обиди и обвинения, като бяха накарани да стоят един час, опрели гърбовете си един до друг на площада с бележки от техните обвинители, залепени на челата им.

Това вече беше последният процес за Бриджит. Момичетата от Салем — Абигейл Уилямс и Бети Париш, Мърси Люис и Ан Пътнам бяха разказали толкова драматично цялата ситуация, че съдът без колебание издаде присъда. Те изпаднаха в припадъци веднага, след като влязоха в залата и видяха Бриджит. Крещяха как призракът на Бриджит ги е тормозел непрекъснато, хапейки и душейки ги.

Ан се оказа най-остроумна и обвини Бриджит, че я е повредила, карайки я да прави въртящо се колело, носела я е на кол до реката и я е заплашвала да я пусне във водата, докато не се подпише в книгата. Абигейл каза, че е видяла призраци да бродят из залата.

— Ти ни уби! — крещяха те към Бриджит. Мърси Люис също потвърди, че е видяла призраците.

Момичетата бяха безмилостни. Те представиха всичко много преувеличено. Жената силно се смути, когато съдията започна да я разпитва и да й задава объркващи въпроси.

Но Бриджит се държеше достойно. Каза, че никога не е виждала тези момичета. Тя беше от града Салем и дори не беше стъпвала в селището. Защо би искала да нарани момичетата?

Горката Бриджит нямаше нито един приятел, който да свидетелства в нейна полза. Всички съседи казаха, че е вещица. Един мъж я обвини, че е пратила на детето му коварна болест, която го е убила. А мъжете казваха, че призракът й им се е явявал нощем, облечен в червен корсет. Изследването, което членове на журито направиха, показа, че наистина има свръхестествено зърно „между ануса и вагината“. Накрая, имаше и преки доказателства — парцалените кукли, които бяха открити в дома й. Ингрид винаги се беше чудила дали някой не ги беше подхвърлил там.

— Ето, идва! Идва! — Ингрид се обърна. Всичко, което можеше да види, бяха шапки, мръсни дрехи и пелерини. Трой им проби път по-напред и тълпата се отдръпна, за да ги пропусне. Това беше най-лошият й сън и сякаш никога нямаше да се събуди от него.

— Ето я!

— Това е вещицата!

— Вещица! — подхвана отново тълпата. — Обесете вещицата!

Процесията тръгна на запад по улица Есекс. Мъже на коне, съдии, шерифи и полицаи.

Вътре в каруцата тя стоеше права, окована с вериги, високо изправена глава и скръстени пред гърдите ръце. Пронизващите й кафяви очи с тъмни кръгове около тях се взираха някъде над тълпата. Пълните й устни шептяха нещо. Ингрид можеше да каже, че Бриджит беше привлекателна и чувствена жена, но всичко това сега беше изчезнало от нея. Изглеждаше тъжна, мръсна и уморена. Хвърли поглед надолу към тълпата, която я хулеше.

Ингрид разпозна двама ключови играчи от своето минало. Ето отново бяха тук — едрият, мрачен и застрашителен мистър Пътнам, облечен целият в черно, на кон и треперещият преподобен Париш с якичката на расото си, който вървеше след каруцата.

След това се появиха и момичетата, които я бяха обвинили. Бяха някъде между 12 и 17-годишни и явно се чувстваха достатъчно добре след всички страдания, които „вещицата“ им беше причинила, за да бъдат тук. Те си пробиха път през тълпата, като размахваха яростно и обезумяло ръце. Приближиха се до каруцата и се подиграваха на бедната жена в екстаз. Ингрид си ги спомняше от своя собствен процес в селището Салем, когато тя и Фрея бяха обвинени със същите нападки и те също бяха останали без защита от никого. Отговориха по същия начин, както и Бриджит. Защо биха искали да навредят на тези момичета?

— Тя се моли! — отбеляза Ингрид, докато наблюдаваше устните на Бриджит. — Моли се за нас да видим нейната невинност! — Дръпна качулката си по-надолу, за да прикрие сълзите, а Трой остана хладнокръвен. Слънчевата светлина обливаше улицата. Хората в тълпата миришеха на мръсотия и пот. Ако Трой не я държеше, щеше да припадне. Каруцата се приближаваше и тя можеше да чуе думите на момичетата. Всичко беше толкова театрално.

— Получи си го, нали? — каза едно много симпатично момиче, в което Ингрид разпозна Абигейл Уилямс, една от лидерките.

По-голямото момиче със светъл тен на лицето — трябваше да е Мърси Люис — изведнъж изкрещя.

— Изглеждаш ли толкова горда сега? — добави и трето момиче. Ан Пътнам?

Ингрид се смрази.

Те бяха недосегаеми. Чудовища.

Ингрид и Трой бяха безмълвни, докато пристъпваха с процесията зад каруцата надолу по улицата. Какво можеха да кажат или направят? Това беше тяхната история, свързана с кръв и лудост. Малки момичета, които разпространяваха лъжи и сееха зло.

Те вървяха замаяни и шокирани, като жертви, които току-що бяха преживели катастрофа.

— Трябва да се върнем — каза Трой. — Видях достатъчно!

Ингрид гледаше като хипнотизирана. Поклати глава упорито. Все още таеше надежда, че някак можеше да помогне на Бриджит.

— Безполезно е — настоя Трой, но не можеше просто да я остави тук, така че продължи да се движи до нея.

На улица Есекс тъмните къщи бяха почти една до друга, но тълпата зави по Бостън Роуд, където имаше повече пространство. Там къщите бяха разпръснати, за да освободят място за новите големи имения. Продължиха да вървят още около половин миля. Напред, в светлината на влажната сутрин Бриджит погледна надясно към нивите и овощните градини, а после се обърна на другата страна към Саут Ривър. Избягваше да гледа напред, където се виждаше Галоус Хил. Без да се усети, Ингрид сграбчи ръката на Трой.

Докато се изкачваха към хълма, каруцата спря. Пътят беше доста стръмен и каменист, за да продължат нагоре. Бриджит беше свалена долу с оковите и трябваше да извърви пеша останалото разстояние до върха. Тълпата и момичетата й се подиграваха, докато се бореше по хълмистия терен.

— Аз съм невинна! Вие сте тези, които са виновни и ще страдате за това! — каза Бриджит, преди да я накарат да се изкачи по стълбата, опряна на един дъб.

Хората само изкрещяха обратно към нея. Палачът се изкачи след нея и постави качулката и примката на шията й. Преподобния Париш говореше за огън и сяра. Тук нямаше никаква милост. Ингрид сложи ръце на лицето си и се обърна към Трой, неспособна да гледа всичко това, спомняйки си как въжето се спускаше около собствения й врат. Тя шепнеше думите на магия за успокоението на Бриджит. Това беше всичко, което можеше да направи. Момичетата и тълпата бяха като обезумели. Имаше викове на радост и триумф, но също така и на страх. В задната част на тълпата двойките се целуваха и прегръщаха, когато си мислеха, че никой не ги наблюдава. Истерия. Секс. Смърт.

Екзекуторът я бутна надолу по стълбата и тя се залюля напред. Издаде слаб вик, спрян от примката, и мъртвешка тишина се възцари сред тълпата. Хората замръзнаха, ужасени от ставащото пред очите им и последствията от техните действия, като че ли внезапно бяха осъзнали колко брутално беше всичко това.

Единствените звукове се чуваха от давещата се Бриджит. Ръцете й махаха нагоре и надолу. Под качулката Ингрид видя изкривеното й лице, гърчещите се устни и изцъклените й червени очи. Струя кръв изскочи от гърлото й и плисна върху роклята й. След това остана неподвижна. Ингрид извърна глава.