Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (5)

Глава 2
За сливите и пая

Рано на следващата сутрин Томас Пътнам закара момичетата до съдебната зала в град Салем. Пътят беше труден и минаваше през хълмчета, реки, заливи и скалист терен. Официалните събирания и процесии с участието на селяните трябваше да се провеждат в града, защото селището Салем все още не беше напълно независимо, за огромно раздразнение на Мистър Пътнам.

Фрея и Мърси бяха призовани като свидетели по един случай, свързан със спор между две кръстници. От една година тази история беше тема на разговори в цялото село. Момичетата трябваше да представят доказателства срещу обвиняемата Гуди Браун, която живееше близо до фермата на Пътнам. Някога Мърси беше работила за Гуди Браун, а Фрея често беше ходила до дома на семейство Браун, за да купи или размени изпечени продукти за къщата на Пътнам. Именно Мърси беше предложила услугите им на Мистър Пътнам, тъй като предполагаше, че разговорите между двете жени бяха досадни и скучни за него и изпитваше огромно желание да сложи край на всичко това. Той беше разбрал, че Мърси и Фрея ще бъдат повикани, за да дадат показания. Мърси беше развълнувана. Разумът й подсказваше, че това пътуване ще отнеме време, което означаваше, че няма да се занимават с домакинска работа и ще имат възможност да разгледат града, който Фрея досега не беше виждала. А Фрея се чувстваше доста виновна относно машинациите, които правеше Мърси, въпреки че знаеше, че тя го прави за добро.

Двете седяха свенливо до своя господар в горната част на каретата, докато тя се клатушкаше по каменистите пътища. Томас беше висок, широкоплещест и красив мъж. Гласът му беше басов, дълбок и властен. Той управляваше селището Салем по начина, по който управляваше и своето домакинство, но не обичаше да ходи в град Салем, защото това беше извън юрисдикцията му. Новите семейства, които се бяха заселили близо до пристанището, ставаха все по-богати от по-старите фермери, какъвто беше и той самият. Но те все повече не спазваха традиционните пуритански нрави, а това предизвикваше неговото неодобрение.

Самата мисъл за град Салем го изпълваше с огорчение. Това беше мястото, където баща му беше живял с втората си съпруга, Мери Верен, богата вдовица на морски капитан, която се омъжи още докато тялото на мъртвата й майка не беше изстинало. Мери скоро роди дете, неговия полубрат Джоузеф, който изненадващо придоби голяма част от собствеността, която по право се падаше на Томас.

Успокояваше се с мисълта, че поне беше успял да осигури ръкополагането на преподобния Самюел Париш. Това означаваше, че селището вече можеше да има собствена църква с наместник, който имаше право да проповядва и наставлява местните хора официално, а не те просто да се събират на определено място като богомолци. При наличието на собствена църква, обитателите на селото не трябваше да пътуват два пъти седмично по три часа пеша до пристанището в града за поклонение, защото нямаха собствена църква.

Той караше безмълвно, със сурово изражение, а момичетата седяха до него с току-що изпраните си блузи и шапки, които светеха на слънцето. Не смееха да кажат и дума, докато Томас не ги заговори. Имаше лек бриз, но слънцето огряваше лицата им, докато колата подскачаше по каменистия път. Прекосиха реката по един скърцащ дървен мост и най-накрая стигнаха до своята цел.

Съдебната зала беше препълнена. Имаше много ищци и обвиняеми, но имаше и много хора, които бяха дошли само заради забавлението и бяха изтикани на задните редове. Преди една година Гудуайф Дефидънс Браун беше купила около 4 килограма сливи от Гудуайф Фейт Пъркинс. Гуди Браун правеше пайове с тези сливи и ги продаваше на пазара. На следващата седмица Гуди Браун беше обвинена от своите клиенти, че пайовете не стават за ядене или казано буквално — „на вкус са като развалена риба“. Браун казваше, че всички клиенти, които са се оплакали, са искали парите си обратно. И тя им ги върнала незабавно. Твърдеше, че лошите сливи са й нанесли „огромна психическа травма и финансови загуби“.

Когато Гуди Браун се оплакала на Гуди Пъркинс за това, Гуди Пъркинс отказала да я компенсира само заради слуховете. „Аз ти дадох само отбрани, големи и сочни сливи. Не са виновни моите сливи, а както всички в Салем знаят, ти си една голяма лъжкиня, Гуди Браун!“ Тя не вярваше на нито една дума от историята на Гуди Браун. Невероятно беше Гуди Браун да е финансово затруднена и да иска да изкара някой допълнителен пенс. Това беше в нейния стил. Последва малък сблъсък и скубане на коси.

След това Гуди Пъркинс обвини Гуди Браун, че след като е напуснала къщата й, „започна да мърмори и мърмори със силен глас“ и Гуди Пъркинс ясно е чула Гуди Браун да казва: „Ще ти дам аз на теб, дебела свиня!“. Гуди Пъркинс твърдеше, че Гуди Браун я е прокълнала, защото всъщност е вещица. Почти веднага след това, бебето на Гуди Пъркинс спряло да се храни, разболяло си и тя почти щяла да го загуби. После една от нейните свине започнала да има странни припадъци, подскачайки нагоре-надолу и блъскайки главата си в оградата. След това оглушала и онемяла и умряла „по странен начин“. Тази пролет дърветата в нейната градина със сливи не разцъфнаха и тя се опасяваше, че няма да има никаква реколта от тях.

Съдията, който беше търговец на подправки, въздъхна дълбоко, с което показваше, че има много по-важни неща, за които трябва да мисли. Прочисти гърлото си и накара да замълчат ищцата и обвиняемата, които отново бяха започнали да крещят една срещу друга.

— Ред в залата! Крясъците на вашите кръстници ми причиняват главоболие!

Хората в залата утихнаха.

— Ред! — извика той още веднъж, след това повика първия свидетел на ищцата — Мърси Люис.

Съдията хвърли поглед към Мърси и с отегчен глас каза:

— Какво казва свидетелят?

— Не зная какво казвам. Ваша Чест. Имате ли въпрос? — попита Мърси.

Хората в залата се разсмяха. Мърси хвърли поглед към Фрея, която й се усмихна окуражително.

— Добре — каза търговецът на подправки, показвайки златния си зъб. — Свидетелят потвърждава ли, че обвиняемата Гудуайф Браун е направила нещо необичайно? Например, извършила ли е някакво престъпление? Навредила ли Ви е някога с нещо, докато сте работили за нея? Тя лукава жена ли е?

Той се намръщи така, сякаш се опитваше да не се разсмее. После погледна въпросително към Мърси.

— Престъпление? — попита тя.

— Латинска дума, която означава „злина, вреда или вещерство“.

— Гуди Браун — да, тя наистина притежава свръхестествена сила — каза Мърси. — Може да носи по няколко чувала с брашно наведнъж.

Жените в залата отново се разсмяха.

Съдията се усмихна подигравателно.

— Нещо друго? — попита той.

— Един път, с една друга слугиня от домакинството на Пътнам — там, където работя в момента — Фрея, посетихме Гуди Браун и тя ни излъга. Опита се да ни измами, докато правехме бартер за брашно. Беше добавила камъни, за да придадат тежест на чувалите с брашно. Наистина го беше направила. Тя е много алчна. Видях това, докато работех за нея.

— Следващият свидетел! — извика съдията, като прекъсна Мърси и погледна към документите пред себе си.

Мърси беше изведена и Фрея пристъпи напред. За разлика от Мърси, Фрея не искаше да обвинява никого. В селото имаше достатъчно много заядливи хора и тя със сигурност не искаше да си навлича неприятности или да става причина за кървави свади и разправии между тях. Да, според нея Гуди Браун наистина лъжеше за сливите. Но Фрея знаеше също така, че Гуди Браун не беше вещица — много силно и опасно обвинение, което се наказваше с примка. Ако някой тук беше вещица, то това беше самата Фрея — и тя си спомни какво се беше случило с разбитото масло и с метлата. Тази мисъл накара бузите й да почервенеят, когато я призоваха да се закълне.

— Какво доказателство може да представи този свидетел? — попита съдията.

Фрея сви рамене, а бузите й бяха с цвета на червенокосите й къдрици, които падаха извън шапката й. Слънчевите лъчи нахлуваха от прозорците и Фрея почувства, че й става горещо. В претъпканата зала ставаше все по-задушно и от натрапчивия мирис на одеколон Фрея чувстваше, че не може да диша.

— Има ли нещо, което да доказва, че Гуди Браун наема вещици на работа? Например, виждали ли сте как тя заговорничи с дявола? — попита съдията.

— Не съм видяла подобно нещо — отвърна му тя.

Томас наведе глава, смутен от поведението на слугините си. Да ги доведе тук беше пълна загуба на време за всички. Явно момичетата не бяха от особена полза за разрешаването на случая.

Съдията, прагматичен и далновиден мъж, не беше напълно безразличен към изслушването на свидетелите и определено изпитваше задоволство от развенчаването на фантасмагоричните идеи на местното население.

— Бих искал да призова мой собствен свидетел — заяви той, докато Фрея беше придружавана до мястото си.

— Мистър Натаниел Брукс, моля станете и пристъпете напред.

Вдигна се страхотна врява в залата, когато един висок младеж излезе напред. Той се приближи с големи и уверени крачки, с шапка в ръка и застана спокойно и самоуверено пред съдията. Абаносово черната му коса падаше върху раменете, а изумрудените му очи отразяваха слънчевата светлина.

— Моля, кажете на съда къде живеете — каза търговецът на подправки.

— В момента живея в селището Салем с моя чичо, който е вдовец и се нуждае от помощ във фермата — каза младежът. — Не съм тук от много време. — И той се усмихна, като печелеше време, и огледа хората в залата. За един кратък миг срещна очите на Фрея. Тя беше разтърсена от втренчения му поглед. Но също толкова бързо, той извърна поглед към съдията.

— Сега, мистър Брукс, къде бяхте в сряда следобед на 26-ти юни 1690 г.? Спомняте ли си?

— Защо? Да, помня. Бях на пазар и си купих сливов пай.

Наблюдателите зяпнаха от учудване.

— Аз много обичам сливов пай и исках да купя един за вечеря — продължи младежът.

Хората в залата се засмяха.

— А свидетелят вижда ли сега в залата жената, от която е купил този пай? Тя тук ли е?

— Да, тук е — каза младежът и посочи Гуди Браун. — Това е тя. Нейният пай купих.

Зрителите се наклониха напред, като си шепнеха и тръпнеха в очакване какво ще се случи след това. Съдията също мълчеше и така създаваше допълнително напрежение. Накрая проговори:

— И Вие, Мистър Брукс, изядохте ли пая?

— Да — каза младият мъж с усмивка. — Да, сър, още същата вечер го изядох за десерт.

Всички се наведоха още по-напред.

— И как, Вие, Натаниел Брукс, бихте описали пая?

Натаниел погледна към хората в редиците, като печелеше време. Погледът му срещна този на Фрея и очите им се затвориха едновременно. Той се усмихна. Тя също се усмихна и бузите и порозовяха.

Съдията прочисти гърлото си.

— Натаниел Брукс? Бихте ли отговорили ясно на въпроса? Как ви се стори сливовият пай?

Задържайки втренчения поглед на Фрея, сякаш забележката беше отправена към нея, Мистър Брукс отговори:

— Великолепен, Ваша Чест! Всъщност, Гуди Браун спомена, че пайовете са приготвени с най-добрите сливи в селището Салем.

Отново всички в залата ахнаха и след това започнаха пак да говорят помежду си.

— Ред! — извика съдията.

Залата утихна. Гудуайф Фейт Пъркинс се усмихваше и се чувстваше възмездена. Гуди Браун беше наистина лъжкиня, но това не я правеше точно вещица. В крайна сметка, самата тя също беше преувеличила с историите за бебето и за свинята.

Съдията обяви своята присъда като обвини и двете жени. Единственото престъпление тук, обобщи той, беше липсата на разбирателство между съседите, алчност и загуба на време. Заседанието беше закрито.

 

 

Докато Фрея следваше тълпата, която излизаше навън на свежия въздух от пристанището, сърцето й почти щеше да изскочи при мисълта за младия Мистър Брукс, който я беше погледнал толкова предизвикателно. И тя беше направо поразена — сякаш всяка фибра в тялото й започна да вибрира от погледа му. Забеляза, че Мистър Пътнам разговаряше с Мистър Брукс и с още един млад мъж до каретата. Нещо проблесна в спомените й за миг и тя видя Мистър Брукс в ленената си риза, отворена на врата, където кожата му беше загоряла от слънцето, а ръцете му бяха обвити около кръста й, придърпвайки я към себе си. После всичко изчезна.

— Ето къде си! — каза Мърси.

— Да — отговори Фрея отнесено.

Стояха в сянката на една сграда и Мърси проследи погледа на Фрея към Томас и двамата младежи.

— Боже мой! Ето го! — каза Мърси.

— Кой? — попита Фрея.

— Моят прекрасен младеж! Този, за когото ти разказах — с тъмната коса и зелените очи.

Фрея погледна с паника към своята приятелка.

— Свидетелят? — попита тя. — Натаниел Брукс?

Мърси се засмя.

— Не, не, другият — неговият приятел, Джеймс Брустър. Не е ли прекрасен?

Фрея се усмихна с облекчение.

Джеймс Брустър вдигна очи, погледна към нея и й намигна.

Какво нахалство!

Дори и отдалеч Фрея можеше да види, че зелените очи на Джеймс Брустър светеха с жълти отблясъци, както при любопитните котки. Косата му беше тъмна, точно както я описа Мърси, но със светли пясъчнокафяви оттенъци, докато Натаниел имаше гарвановочерна коса.

— Видя ли това? — изумено попита Фрея.

— Да видя какво?

— Нищо. — Фрея разтърси невярващо глава и потисна усмивката си. Животът със сигурност беше станал много по-интересен, след като зърнаха двамата млади мъже.

Мърси предложи ръката си на Фрея.

— Да тръгваме ли?

Фрея кимна и двете момичета прекосиха улицата.