Мелиса де ла Круз
Ветровете на Салем (33)

Глава 30
Цената на признанието, част първа

Тайлър Алварес седеше на един стол в кухнята на Джоана, концентриран върху тортата пред себе си. Той се взираше в желираните плодове: една ягода, парченце киви, половинка кайсия и много боровинки, натрупани върху перфектно кръглия блат.

— Ти ли го направи, Джо? — попита петгодишният син на домашната й помощничка Грациела. Гледаше я с широко отворени, любопитни кафяви очи. Лицето му беше загоряло, а бузките — порозовели.

Джоана погледна към него от кухненската маса.

— Всъщност, купих я от пекарната, която откриха наскоро.

Беше ходила на пазар и подреждаше розите в една висока ваза. Режеше стеблата им и махаше бодлите и листата, преди да ги постави вътре. Харесваше й, когато Грациела и синът й бяха при нея. Къщата изглеждаше по-уютна и по-спокойна. Грациела миеше съдовете на кухненската мивка.

— Спря да печеш пайове, Джо. И това ни липсва много!

— Зная — отвърна замислено Джоана. — Но наистина нямам време.

Което си беше лъжа. Е, не напълно, но тя беше спряла да приготвя печива, защото беше загубила дарбата си. Беше жалко да открие, че след като магическите й способности бяха изчезнали, тя всъщност нямаше никакъв природен талант да пече пайове. Можеше само да поставя украса върху готовите хлябове и сладкиши.

Тайлър завъртя вилицата в ръката си.

— Изглежда вкусно — изрече той.

Джоана се разсмя, докато режеше стеблата на розите.

Грациела се обърна и се облегна на мивката с потно чело. Тя вдигна ръката си в гумената ръкавица и го избърса с китката си.

— Има нещо, за което искам да поговорим, Джо!

— Знаеш, че можеш да говориш за всичко с мен, Грациела — отговори тя.

— Става дума за знаеш кого — каза Грациела и кимна с глава по посока на Тайлър, докато той ровеше в тортата си и облизваше устни.

— Става дума за мен — пророни Тайлър и сложи още една пълна лъжица в устата си.

Джоана искрено се засмя, но после видя, че Грациела беше на път да се разплаче.

— О, Грациела! — втурна се тя към нея. — Нека да си поговорим двете, докато Тайлър изяде всичко това. Може ли да ни оставиш за малко, скъпи?

Той звучно пусна вилицата в чинията си.

— Мога ли да си поиграя с Оскар, когато съм готов?

— Разбира се — каза Джоана. — Той е горе, в стаята на Ингрид, само не го пускай да излиза навън.

— Обещавам! — каза Тайлър. Беше умно момче. Не беше казал и дума за грифона й, нито за това, че Джоана можеше да съживява войниците му. Е, сега вече не притежаваше тези способности да прави подобни неща, но можеше поне да успокои Грациела.

Жената махна ръкавиците и престилката си и Джоана я поведе към всекидневната, където двете се настаниха на дивана.

— Бяхте толкова мила с мен и семейството ми, Мис Джоана, че наистина ми е неудобно да моля за още нещо. Просто… — заекна тя.

— О, я стига Грациела! Просто ми кажи — окуражи я Джоана и я потупа по коляното.

Грациела само кимна и продължи. Повтори отново колко щедра е била Джоана към тях, когато е уредила детската градина на Тайлър.

— Но сега той трябва да влезе в училище, а общественото е ужасно. Приятелката ми, Сесилия, ми каза, че имало много побойници там, а както знаеш, Тайлър не прилича на тези деца. Твърде умен е за възрастта си и приема всичко доста навътре. Много се притеснявам, че децата ще му се подиграват.

— Ох! Кога ще спрат всички тези побоища! — отвърна Джоана. — Четем за тях във вестниците през цялото време. — Тя осъзна, че около всичките проблеми, свързани с изчезването на Фрея, беше забравила обещанието си да направи нещо за Тайлър при започване на училище през септември. В никакъв случай нямаше да го остави да бъде обект на побой и подигравки. Трябваше да бъде с деца, които са толкова специални, колкото и той, и с преподаватели, които ще развият природната му интелигентност.

— Разбира се, че ще направим нещо за това. Тайлър няма да се запише в такова училище през есента, така че не се притеснявай!

Грациела издуха носа си, избърса очите си и подсмръкна, когато се прегърнаха.

Джоана не беше богата, но имаше спестени пари за спешни случаи като този. Тя се качи горе и се обади на Норм, за да му каже да спре покупката на новата кола. Наистина ли имаха нужда от втора? След това го помоли да провери за добри частни училища в региона.

 

 

На следващия ден Джоана и Тайлър пътуваха към първата си уговорена среща в едно от най-престижните местни основни училища. Беше препоръчано от група хора, които се занимаваха с изкуство в Хемптън. Норман имаше приятел — художник и успешен артист, чието шоу доста често печелеше възторжени отзиви в Ню Йорк Таймс и който съответно пишеше за Ню Йорк Таймс. Норман беше задействал някои връзки, за да осигури това интервю за Джоана и Тайлър.

Тя спря колата на паркинга, който беше заграден с добре поддържан жив плет.

— Изглежда добре — отбеляза тя и си намери място за паркиране.

Хвана ръката на Тайлър и двамата се отправиха към едно поле, което приличаше на футболно игрище. Навън беше студено, но в центъра на игрището седяха група малки момичета и момчета и носеха криле върху дебелите си палта. В центъра на кръга стоеше една жена с дълги розови коси и виолетово палто, върху което имаше по-големи крила. В едната си ръка тя държеше книга и жестикулираше срещу децата, които внимателно я наблюдаваха.

— Това изглежда забавно! — обърна се тя към Тайлър, макар че беше малко скептична.

Жената с розовата коса и децата им помахаха, когато двамата минаха покрай тях, за да стигнат до самата сграда. Един мъж с разрошена коса и неоформена брада, облечен в бяло, ги очакваше на входа. Джоана се почувства така, все едно се беше върнала в 70-те и се запита дали порталите не се бяха отворили.

— Мистър Рейнбоу? — попита тя.

— Просто Рейнбоу — усмихна се той и продължи, след като се здрависаха. — Тук няма никакви формалности.

— Радвам се! Аз съм Джоана Бошан, а това е Тайлър — момчето, за което говорихме.

Рейнбоу клекна, за да е на нивото на очите на Тайлър.

— Здравей, Тайлър — каза той и разроши къдриците му.

— Здрасти — отговори Тайлър, а след това погледна надолу към краката си и ритна цимента, стреснат от прекалено дружелюбното отношение на този човек.

— Заповядайте! Да влезем в една от залите, за да видите как протича един час.

Джоана и Тайлър последваха Рейнбоу вътре. Рисунки на деца бяха окачени по стените. Училището беше просторно, изпълнено с много слънчева светлина и чист въздух. Минаха през вратите на фоайето и продължиха надолу по стълбите, откъдето се чуваше весела испанска музика.

— Какво е това? — попита тя.

— Децата са в час по „раздвижване“ в момента. — Рейнбоу отвори една врата към просторна стая със светли подове, където момчетата и момичетата се движеха без посока. Някои се въртяха в кръг, други се отправяха към ъглите и всички изглеждаха така, сякаш нямаха никакво чувство за посока.

— Раздвижване?

— В другите училища това се нарича „физическа подготовка“ — обясни той. — Искаш ли да танцуваш, Тайлър?

Тайлър поклати отрицателно глава и после пак се вторачи в пода.

— Няма проблем. Има време за това. Но ако ритъмът и настроението те завладеят…

— Можете ли да ми дадете информация за учебната програма? — попита Джоана.

Рейнбоу й се усмихна приветливо.

— Това е експериментално училище. За „раздвижването“ трябва да водим учениците в гимнастическия салон и да ги провокираме да създават свои собствени игри с топка. Обичаме нашите ученици да се чувстват свободни, да изразяват себе си, за да покажат своя пълен потенциал.

— Дори и когато навън е студено?

— Какво е времето, все пак? — усмихна се Рейнбоу.

Джоана се опита да си придаде сериозно изражение, докато Тайлър направи едно бързо брейк движение до нея.

— Това е фантастично! — каза Рейнбоу. — Продължавай, Тайлър!

Тайлър спря веднага, но продължи да гледа танцуващите деца.

Джоана изрази своите притеснения за сбиванията в училище, а Рейнбоу я увери, че при тях това го няма — досега са нямали нито един такъв инцидент. Училището възпитаваше своите ученици в пацифизъм. Часовете се провеждаха импровизирано, като понякога самите ученици определяха тона и начина на провеждането им. Нямаше учебници, домашни работи или учебни планове. Персоналът вярваше, че създават нещо ново, революционно и съзидателно и го въвеждаха в процеса на работа и обучение. Мотото на мисията беше „Свобода в обучението. Обучение в свободата.“

Кухнята беше вегетарианска и храната се приготвяше само с местни органични продукти. Кой би искал детето му да яде вредни храни? Рейнбоу щастливо изреждаше имената на богати, влиятелни и известни родители, които бяха отделили време и пари (о, много пари!), за да помогнат училището днес да изглежда по този начин.

Колкото повече Джоана научаваше за училището, толкова повече ставаше по-предпазлива и започваше да се съмнява, че Тайлър щеше да научи нещо тук. Представяше си часовете като пълен хаос. Децата се нуждаеха от дисциплина и методика на обучението. Трябваше да имат книги.

Музиката се смени. Сега се чуваше красив оперен мъжки глас. Децата се движеха наоколо и махаха с ръце, сякаш се носеха по течението, имитирайки движенията на младата жена, която ги водеше.

— Добре, ако няма книги, как децата се научават да четат? — попита тя. — Или те не могат да четат?

— О, могат! Могат! — отговори Рейнбоу. — По някакъв начин те го правят — обясни й той с ведра усмивка.

— Какво ще стане, когато отидат в гимназия? Няма ли промяната да предизвика шок у тях? Там е доста по-различно.

Рейнбоу отново й се усмихна широко.

— Не съм казал, че след това няма да се сблъскат с различни предизвикателства.

Джоана въздъхна. Е, добре! Поне нямаше да има побойници, а и Рейнбоу каза, че те се научават да четат по някакъв начин.

— Докога трябва да подадем молба? — попита тя.

Ведрата усмивка от лицето му изчезна.

— Не сте подали молба за кандидатстване?

— Не.

Рейнбоу поклати глава със съжаление.

— Толкова много съжалявам. Срокът за подаване на молбите беше до края на миналата година. Имаме само шестнадесет места и стотици семейства, които са кандидатствали. Наистина много съжалявам!

И тогава Джоана разбра, че малкото училище, което не разполагаше с учебници, учебни планове и истинска физическа подготовка, притежаваше едно-единствено нещо — огромен престиж, а това беше от изключително значение за Норт Хемптън.