Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (9)

IX

От войната имам смътен спомен. Знам само, че се радвах да виждам възрастните уплашени, харесваше ми да се разхождам по средата на улиците, когато виеха сирените, а най-много ми харесваше как плачат накрая. Тази радост се смесваше със срама от кръвта ми, срама от изцапаните чаршафи първата нощ. С бомбардировките се появи отново липовият чай, а липата миришеше на дърво и настинка. Докато в кухнята госпожа Магдалена разпределяше малкото захар от дажбата, за да стигне за по-дълго, аз гледах и мачках тази смес от листа и цветя, за да попият пръстите ми миризмата на нощ и болест.

Бяха дошли да ни кажат, че църквата с Богородица, която носеше нашата рокля, била изгоряла и един следобед отидох да я видя. Беше средата на лятото. По улицата вървеше едно момче, доброволец от републиканската милиция, с разкопчана риза, мръсно като прасе. Аз бях тогава дванайсетгодишна, макар че всички ми даваха петнайсет, а момчето сигурно беше на седемнайсет, а може би нямаше и толкова. Обърнах се на другата страна и се правех на разсеяна, но с крайчеца на окото си го виждах как се приближава. Когато ме настигна, протегна ръка и повдигна косата ми от едната страна и без да се спира, я остави да се изплъзне помежду пръстите му. Сърцето ми подскочи, ама никак не се изплаших, а когато стигнах до ъгъла, побягнах. Стените на църквата стояха все още прави, таванът беше пропаднал и слънцето огряваше навсякъде. Отмествах камъните с крак. Под едни тухли намерих лилия от оцветено дърво и едно обгоряло лице, което трябва да е било на някоя светица. Нямаше нито чело, нито вежди, но очите й се виждаха добре, а устата й беше полуотворена. Взех го и когато се прибрах, го сложих в кутия от обувки и я скрих под стълбата на куличката, покрита с парче от стара завеса. През нощта дълго гледах главата, стана ми лошо и не можах да заспя до сутринта.

Господин Жауме сутрин и следобед обикаляше да търси храна. Казваше, че парите му свършвали, всичко било скъпо, трябвало да ходим да просим милостиня и единственото хубаво на войната било, че прогонила котките от градината. Денят, когато бомбардираха сградата на общината, госпожа Магдалена беше малко болна. Докато двамата трепереха, с разтворена ръка аз повдигах косата си от дясната страна, оставях я да се изплъзне между пръстите ми и виждах лицето на онова момче с очи на подплашено пале, което сигурно беше заминало на фронта. На другия ден седнах на една пейка на „Пасеч де Грасия“ да гледам как минават автомобили със знамена. Понякога си мислех за Еузеби, който изчезна, когато започна войната. Ракел успя да избяга в Лондон с бижутата си. Мария-Синта живееше сама в апартамента и балконите й винаги бяха затворени. В края на първото лято с господин Жауме отидохме да я видим. Когато вече бяхме на улицата, госпожа Магдалена дотича и ми свали от врата медальона на света Сесилия, който ми бяха подарили за първото причастие. Мария-Синта ми каза да изляза на терасата. Носеше халата с цъфналите бадемови клонки и косата й беше разпусната като черна вълна. Цветята блестяха, розови по средата и бели по края. Аз гледах палмите, а те двамата си говореха тихо. Изведнъж чух господин Жауме да казва: „Не ти ли е студено?“. Въпросът ми се стори странен, тъй като беше топло и се обърнах да ги погледна — той галеше ръката й, лека-полека, нагоре и надолу, от китката до лакътя. За да не ги гледам повече, тичешком влязох вътре и отидох в банята. Застанах пред огледалото, но банята беше тъмна и светнах лампите. И тогава за първи път осъзнах, че цялата съм се променила. Краката ми се бяха оформили, а преди бяха слаби; под роклята гърдите ми, все още момичешки, вече напираха, но за да образуват улей, трябваше да притисна здраво ръце отпред. Погледнах се в очите и ми се стори, че не съм сама. Почти несъзнателно се приближавах към лицето си, но огледалото се запоти и ми го изтри от средата надолу. Бавно притворих очи и ги оставих съвсем леко отворени, за да се видя, сякаш съм умряла. И не знам какво ми стана тогава. Започнах да се влюбвам в себе си. Кръвта ми течеше, слушах живота на кръвта, червена, понякога задрямала, надолу по бедрото от коприна. Сложих ръце на тила и подхвърлих тежката си коса нагоре. Кожата ми беше нежна, лактите ми бяха нежни и това, което чувствах, не можеше да се обясни с думи: аз не бях като другите, бях различна, защото сама, заобиколена от кърпи и миризма на сапун, пред огледалото бях съблазнителката, а в огледалото — влюбената.