Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (42)

XLII

След вечерта при беседката не се случи нищо повече. А когато идваше по-скоро се стеснявахме. Краят на онази есен беше студен, а в къщата беше още по-студено, защото много прозорци не се затваряха добре. Кармела отваряше портата сутрин и до вечерта не я затваряше, за да не трябва да излиза, когато идва някой. Щом се смрачеше, отивахме да я затворим заедно, защото и двете се страхувахме да прекосим градината. До портата имаше камбанка със скъсана верига, която при вятър звънеше сама. Това ми харесваше, харесваше ми и да слушам как се спуска водата на потока, когато валеше силен дъжд. Кармела ми каза, че поръчала да ни сложат две печки, защото по средата на зимата къщата щяла стане ледена. След няколко дни дойдоха да оправят парния котел за отоплението, който беше развален, и след като го поправиха, докараха два камиона въглища. Трябваше само да отворим уста, за да получим всичко, което ни беше нужно. А когато Естеве — Кармела ми беше казала, че се казва Естеве — сядаше срещу мен и ме питаше какво съм правила от последния път, когато сме се видели, аз гледах към гърдите му там, където беше сърцето, и ме обземаше желание да го докосна. Една сутрин, както седеше до леглото ми, близо, но все едно беше далеч — защото с него винаги беше така, никога не стана истински мой, а може би е бил, но аз не съм го почувствала, — седнах и протегнах ръка и когато ръката ми беше досами лицето му, прекарах ръба на нокътя по бузата му. Мислех си, че щом го докосна, за миг всичко ще изчезне, защото нищо от онова не приличаше на истинско. Отпуснах ръка върху чаршафа и ме обзе някаква треска да приказвам. Той само ме гледаше. Разказах му, че мандрагорите викат, когато ги изскубват; говорих му за въздуха, за водата, за цветята и накрая вече не знаех какво говоря. Той сложи пръст върху белега на китката ми, погледна ме в очите и сякаш изобщо не беше ме слушал, попита: „Защо?“. Не знаех какво да му отговоря. Само си мислех, че бих искала винаги да е до мен, както в онзи момент.

Но макар и да беше до мен, го чувствах далечен, сякаш всички негови неща се бяха натрупали вътре в него като бучки. Идваше, отиваше си, даваше пари на Кармела и може би вечно щеше да продължава така, ако един следобед, когато бях чистила градината с греблото, не се бях изкъпала за отмора. Бях отворила кранчетата и каналът трудно поемаше водата. Аз стоях права във ваната с изтривалка в ръка и започвах да сапунисвам ръката си, която се покриваше с мехурчета във всички цветове на дъгата. Не го чух да влиза и сигурно дълго време ме е гледал, но когато го усетих, не изпитах никакъв срам, че ме вижда гола. Приближаваше се полека, сякаш не се осмеляваше да пристъпи, и когато застана до мен, му подадох изтривалката и се обърнах с гръб. Къпеше ме бавно, без да казва нищо. Времето сякаш беше спряло. После ме занесе на леглото загърната в хавлия и ме сложи на скута си. Цялата ухаех на сапун и вода и ми беше студено, а мократа коса гъделичкаше гърба ми. Прищя ми се да развържа възела на вратовръзката му и като размърдах ръце, хавлията се свлече по тялото ми. Възелът много ме затрудни. Когато го развързах, разкопчах бавно, едно по едно, копчетата на жилетката му.

Събудих се призори и ми се стори странно да чувам дишането му до себе си. Поставих ръка на сърцето му. След това свалих часовника от китката му, станах и отидох зад завесата. Денят се пробуждаше облачен и духаше слаб вятър. Погледнах часа: часовникът беше спрял на полунощ. Навих го полека и преместих стрелките назад, на шест — часът, в който започнахме да се любим. Голямата стрелка ми приличаше на смъртта, защото се движеше по-бързо и винаги минаваше отгоре върху другата. Приближих го до ухото си, а после го задържах долепен до бузата си. Въздухът, който влизаше през притворения балкон, ми напомни за един малък вентилатор, който стоеше в единия ъгъл на бара в кафенето с папратите. Излязох иззад завесата, легнах си и сложих часовника на китката му. Доста се затрудних в полумрака. След мъничко ми се прииска пак да го долепя до бузата си и отново го свалих; цифрите блестяха. Отново му го сложих и тогава взех да въртя брачната халка около пръста му. Накрая се събуди. Казах му, че съм върнала часовника много часове назад. Хвана ме за врата и ме притегли до себе си. А аз, за да се посмеем, сложих длан върху гърдите му и попитах: „Върху какво?“. Полусънен отговори: „Една красива ръка върху гърдите“. „Не — казах — една длан върху слънцето на мъжа.“ Сложих длан на сърцето му и попитах: „Върху какво?“. Отвърна: „Една малка ръка върху едно сърце“. „Не — казах — една ръка върху една мъка.“ Насочих се надолу и сложих длан върху коляното му и попитах: „Върху какво?“. Отговори: „Една длан върху едно коляно“. „Не — казах му — една длан върху една кръгла кост.“ После сложих длан по средата под корема му и попитах: „Върху какво?“. Тогава ме хвана под мишниците, издърпа ме нагоре и когато лицето ми беше досами неговото, ми каза през смях „Палавнице“. Духнах в дупките на носа му и казах, че е моят ангел. Прегърна ме много силно; докосваше косите ми, повдигаше ги нагоре и търсеше очите ми, които сигурно бяха единственото, което блестеше в мрака, и започна да опипва лицето ми с ръце, сякаш вече знаеше, че един ден няма да може да си спомни как изглежда. Слънцето не се показа, тъй като цял ден валя, а онзи ден беше ден на луда любов. Спомням си го, сякаш беше вчера. Спомням си и как завърши.