Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (4)

IV

Като господин Жауме, който при първия студ си слагаше на врата синия шал и не го сваляше, докато не се затопли, и аз носех шал заради високата температура, широк и пухкав, който ме задушаваше. Докторът ми слагаше дръжката на една лъжица на езика и ме караше да си покажа мъжеца. От лековете ми призляваше и ми пареше, а когато задрямвах, влизаше госпожа Магдалена и ми приготвяше липов чай, за да се изпотя. Всичко пареше и имаше ужасен вкус, а гласовете им стигаха до мен уморени, след като са преминали през много завеси от мокри дрехи. Виждах лицата им размити, като лицето на баща ми в деня, когато го видях сред звездите. Понякога виждах само очите им, друг път само устата. Привечер температурата се вдигаше и цялата горях, а шалът ме задушаваше, исках да го махна и се опитвах да си движа ръцете, но не намирах нищо: все едно се борех с дим. Когато станах, краката ми сякаш не бяха мои: не ме държаха да ходя, да тичам и да вдигам шум: приличаха на мека тел, разтягаха се и се свиваха, а аз се олюлявах замаяна върху им.

И всичко това, задето избягах от къщи, за да отида в Лисеу. Госпожа Магдалена ми беше приготвила едно кресло до прозореца и възглавница за гърба с калъфка с дантели и панделки. Седнала, часове наред гледах върха на кактуса, целия пепеляв на цвят, прободен отвътре навън от жълти трънчета. Госпожа Магдалена ми слагаше обяда на една масичка и без да ме гледа, а понякога като ме гледаше, сякаш иска да ме научи наизуст, ми казваше, че съм имала късмет да попадна в толкова добри ръце, защото в зависимост от това къде съм се озовала, съм можела да си платя за бягството от къщи със синини от бой по цялото тяло. Но на съседките не разказваше за Лисеу, казваше им, че съм болна, защото мъжът й ме карал да уча прекалено много и трудни за моята възраст уроци, но щяло да бъде по-лошо, ако ме пратят да уча при монахините, защото другите ученички веднага щели да се досетят, че кой знае откъде идвам. И щели да постъпят с мен както кучетата, които имат кученца и не искат да хранят коте дори и да им го сложат неочаквано под корема, и щяло да се наложи да престана да ходя на училище, защото много щели да ме тормозят.

Разболях се, защото много страдах, след като избягах от къщи. Примряла от страх, че правя нещо, което не е редно да се прави, но и луднала да го направя; а и безпокойството, когато не можех да намеря къщата на връщане. От следобеда, в който бях излязла да търся баща си, така и не узнах дали бяха разбрали за това, заключваха портата с ключ. Казваха, че в квартала се навъртали крадци и трябвало да се живее със заключени и залостени врати. Гледах железните решетки, които не ми позволяваха да изляза, и един ден реших, че ще прескоча стената и ще избягам надолу по улицата. Дълго време чистих тръните на бугенвилията и на розите, които покриваха цялата ограда, за да не се одраскам много като се кача да я прескоча. Отгоре на оградата имаше тънки шипове, но аз изкачих само ниската стена, над фриза с кръговете. Като си поех дъх, хванах клона на маслиновото дърво на съседите и с голямо усилие се набрах на него и седнах на съседната стена, която беше достатъчно дебела. Постепенно, вкопчила ръце в стената, застанах по корем на ръба и се свлякох надолу. Когато стъпих на земята, коленете ми бяха обелени и ръцете ми трепереха. Болеше ме много. Щом се отдалечих от къщи, попитах една старица, която седеше на улицата и плетеше чорапи, как се стига до Лисеу, а старицата ми отговори да вървя право надолу. Стигнах до широка улица с дървета от двете страни. Стори ми се, че съм се изгубила, и се спрях. Изведнъж усетих миризма, която идваше от клоните. Свежа. Като се замислех за това, онази свежа миризма се смесваше с горещата миризма на моя чай, когато бях болна. Беше се стъмнило и всичко беше светлини и глъчка. Тръгнах отново и вървях дълго време. В дните, в които имах по-висока температура, с очи, отворили се вътре в мен, виждах сините нагръдници и сивите пера на пазачите на входа, клюновете на златните птици, които служеха за лампи, червените кадифета, онзи гърбав старец, който пееше ли пееше, без да спира, сред издокарани господа с копринени чорапи. И златните птици, перата, сините нагръдници и червените кадифета се смесваха с треската и се разпадаха като нещата, които виждаме малко преди да заспим, докато постепенно, сред изтъняваща мъгла се приближаваше, сякаш направен от огън и вода, кръст с диаманти.

Аз исках само да отида да видя музикантите като влизат, защото исках да знам как изглеждат, но тълпата ме повлече: госпожи с тюл и рокли, господа с бяло цвете в бутониерите и бляскави ленти от двете страни на панталоните. Едно момче, което отваряше вратите на колите, след като ме гледа известно време ме попита какво правя. Беше окъсано, с мазен перчем на челото. Обясних му, че искам да видя музикантите, а той ми отговори, че няма да ги видя, вече били влезли през друга врата. И се смееше, сякаш му беше много весело, а когато цялата пламвах от високата температура виждах перчема и двата реда бели зъби. Потокът от хора ни раздели и ме повлече навътре. Докато си изгарях езика с липовия чай, виждах обувки с брилянти и кожи с много дълъг косъм, сякаш най-красивите зверове бяха отишли да слушат пеене, онази тясна рокля с ресни от розови мъниста от горе до долу, които шумоляха; бях протегнала ръка да ги докосна и се изплъзнаха помежду пръстите ми. Всичко, което бях видяла, ми причиняваше болка. Казваха, че съм била много болна и ако ми е било трудно да дишам, то е, защото студът се е просмукал в мен. Сигурно се е случило докато съм стояла под оранжевия навес на онова голямо кафене. Застанах там да наблюдавам хората, защото не знаех накъде да поема. Изхвърлиха ме от Лисеу като мръсно коте, а нямаше да ме видят, ако си бях седяла, но станах и тръгнах да слизам по пътеката, за да видя музикантите, които свиреха потънали в трапа. Докато ме изкарваха, един от ония със сините нагръдници и с перата на главата взе да се смее, сякаш беше нещо много забавно.

На терасата на кафенето имаше дами, които приличаха на Мария-Синта: облечени в черно, с големи деколтета, с кръстосани крака и с онези бели дантели от тюл, които се подаваха изпод ръба на полата. Някои от дамите носеха там, където между гърдите се образува улей, кръстче или красив камък на къса верижка. Мария-Синта първа ме забеляза и после често повтаряше, че когато ме видяла, си помислила, че е привидение. Скочи като ужилена и дойде при мен, а когато ме попита какво правя там, не можех да й отговоря, защото гледах онзи кръст с диаманти, който никога не бях виждала да носи. Мария-Синта и приятелят й, който беше висок и с посивели слепоочия, ме заведоха вкъщи с колата, която караше съседите да зяпнат, когато вече си мислех, че ще стигна до морето и ще падна във водата, тъй като един човек ми беше казал, че ако вървя много надолу, мога да падна в морето. Морето обичало момиченца. Приятелят на Мария-Синта миришеше на цигарен дим, сложи ме да седна в скута си и докато колата се движеше и светлината на фенерите влизаше и отминаваше, мушнах ръката си между сакото и жилетката му, горе в подмишницата, и я оставих там. И ръката ми, и аз се чувствахме добре.