Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (36)

XXXVI

Отидох да отворя; беше Елади. Щом влязохме в столовата, Марк, който седеше на покрития балкон, ме посочи и каза, че от известно време съм била влюбена. Полу на смях Елади го попита: „В теб ли?“. Марк поднесе чашата към устата си, отпи две-три глътки и след малко каза, че ако съм била влюбена в него, е щял да разбере. Добави, че е успял да оправи не знам си какви работи и щял да замине за два месеца; този път наистина.

Вместо да свърши, лудостта, която ме заобикаляше, се разрастваше. Понякога звъняха, аз тичах да отворя, а на площадката нямаше никой. Една нощ, в един часа ми се стори, че са пъхнали ключ в ключалката и се опитват да отворят. Събрах кураж и отидох да погледна през шпионката, но не се виждаше никой. Бях толкова нервна, че отидох до вратата на другата половина от апартамента и я заблъсках с юмруци, докато не ми потече кръв. После отидох в кухнята, извадих чука от шкафчето с инструментите и заудрях по стената на столовата. Мислех, че госпожа Констансия ще позвъни да се оплаче и да пита какво се е случило, но не дойде. Никой не отговаряше, нищо не помръдваше и това ме плашеше повече от шума. Между щорите погледнах към къщата на шивача. Беше по риза насред балкона, светнал всички лампи, от което ме заболяха очите.

На другия ден след посещението на Елади, на връщане от кафенето с папратите, заварих Марк седнал на покрития балкон. Попитах го защо винаги ми казва, че трябва да замине и никога не заминава, и какво прави съвсем сам вкъщи. Вместо да ми обясни, отвърна сърдито, че изглеждам болна. Когато си тръгваше, на вратата ми каза, че не му харесва да прави любов с парче дърво, да видим дали като се върне, ще ме намери по-различна.

Елади дойде да ме види три-четири пъти. Сядаше, разговаряхме за това-онова, черпех го чаша ликьор и изглежда не му се тръгваше. Един ден ми каза, че трябва да ме изведе на разходка, живеела съм прекалено затворена, и отидохме под въжената линия да пием нещо разхладително и да погледаме Барселона отвисоко. След това ме придружи до вкъщи, качи се, остана малко и преди да си тръгне, ми целуна ръка, но този път истински. Това беше утеха. Имах приятел. Тази целувка разтвори небето над мен и на другия ден отидох в кафенето с папратите, и гледах хубавия господин със същия мир в сърцето, както в началото. Вкъщи ми се стори, че кокошката на масата не беше както трябваше да бъде и я повдигнах, за да я оправя. Отдолу имаше картина. Беше морето, мрачно, с буреносни облаци, а навътре в морето, в далечината, малко бяло платно. Навярно беше смъртта.

Когато се видяхме отново, Елади ме помоли да отида да живея с него. Бяхме на Монтжуик, облегнати на парапета на една тераса, откъдето се виждаха бараки. Сърцето ме заболя, сякаш ме прободе нещо остро. Стоях известно време, без да отговоря, и накрая едва чуто попитах: „А Марк?“. Отговори ми, че той ще се заеме да уреди нещата по възможно най-добрия начин. Купи два куфара; напълних ги, сложих розовата рокля и увита в роклята огърлицата, а корсета оставих на най-високия рафт на гардероба.

Първата седмица в къщата на Елади спах непрекъснато. Казвах му да не обръща внимание, че липсата на сън ми се е трупала от много време насам и че понякога толкова съм се страхувала, че съм прекарвала цели нощи права зад вратата на столовата. Беше страх на болен човек, беше странно да се страхувам толкова, някой много ми желаеше злото. Когато тръгвах да му разказвам за това, което ми се беше случило, Елади не ме оставяше да довърша и ми казваше да пия коняк. Той самият ми поднасяше чашата до устните, а аз я пресушавах. Елади лягаше в леглото и никога не се случваше нищо, а ако още спях, когато той ставаше, ме завиваше. Много пъти открехвах очи, само една цепка, и го виждах как ме гледа с онова толкова синьо око до черния кръг. Мислех си какво ли е другото око под коприната, дали е празно или запълнено. Дали е око, което едвам вижда, защото е замъглено, или пък под коприната няма око, защото са му го извадили и е останала само дупка, набраздена от червени и розови вени. Ернестина, която е била дойка на Елади, му служеше като прислужница, като доверен човек, като всичко. Беше висока, ходеше винаги облечена в черно и носеше колосана яка. Аз живеех гола и не го съзнавах. Когато ставах от леглото, за да отида да се храня, се загръщах с една хавлия на бели и сини райета. Може да се каже, че ходех само от леглото до масата и от масата в леглото, обаче една сутрин ми се дощя да се облека и попитах Ернестина дали знае къде са ми куфарите. Отвърна ми „Не“. Когато дойде Елади, го попитах къде са куфарите. Каза ми, че са прибрани и че е пратил да занесат всичките ми дрехи за пране. След един месец още не бях излизала на улицата, нито бих могла, защото нямах дори чифт чорапи. Елади много пъти ме караше да се разхождам гола. Сядаше на леглото, казваше ми да ходя и докато се разхождах, ми повтаряше, че имам бедра като за музей. Когато му омръзваше да ме гледа да се разхождам напред-назад, ми целуваше ръка и казваше, че не смее да ме докосне от страх да не ме опетни. На вечеря нареждаше да се сложи всичко на масата, пращаше Ернестина да спи и ме караше да вечерям гола и понеже първия ден му бях казала, че не искам, ми отвърна, че на плажа било още по-лошо. Понякога мислех за Марк като за нещо мъртво и какво ли е казал, когато е заварил клетката без птичка. Но всичко ми се струваше много странно. Една нощ, докато бях полузаспала сама в леглото, си докоснах врата и се сетих за розовата огърлица. На следващия ден, малко след като Елади излезе и Ернестина отиде на пазар, се разтършувах за куфарите. Последната стая, в която влязох, беше кабинет с библиотеки до тавана и с много хубава стълба, с която да се качиш до най-високия рафт. На стената в дъното, зад една маса имаше рисуван портрет. Толкова загадъчен ми се стори, че останах без дъх. Беше портрет на момиче с тъмна коса, късо подстригана и разделена на път, с бретон, който скриваше цялото й чело. Беше скръстила ръце на една маса, лицето й почиваше върху ръцете и с леко издадени устни беше захапала една перлена огърлица. Най-пленителното бяха очите, които гледаха втренчено с леко повдигнати зеници, а под тези очи имаше още две, еднакви, и не можеше да се разбере дали гледа с горните очи или с долните, или и с четирите едновременно. Влезе Елади, хвана ме за ръка и ме изведе. През нощта ме накара да изпия три чаши коняк.

На сутринта, веднага щом останах сама, станах да търся куфарите, но първото, което направих, беше да отида в кабинета да видя момичето с четирите очи, но веднага видях една снимка върху бюрото. Взех я и не можех да проумея. На снимката аз излизах от кафенето с папратите, облечена в розовата рокля. Нямах сили повече да търся куфарите. Прекарах деня излегната на креслото с крака на табуретката, а през нощта, въпреки чашите коняк, които Елади ме накара да изпия, не можах да заспя. Отново будувах нощем, а денем бях като умряла.