Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (23)

XXIII

Еузеби и Андрес ми харесваха, а съдържателят на гостилницата никога не ми хареса. Но аз бях гладна. Когато стана един месец, откакто живеех в гостилницата, съдържателят, казваше се Козме, пожела да го отпразнуваме с бутилка шампанско, преди да си легнем. И всеки месец на същия ден трябваше да пием бутилка шампанско. Козме носеше един пръстен, който не сваляше нито когато се миеше, нито когато си лягаше: златна халка с брилянти и рубини, наредени един до друг. От вътрешната страна златото се беше изтъркало и пръстенът беше доста изтънял. Каза ми, че пръстенът е всичко, което има от майка си. Не желаеше да се гримирам, понякога се карахме заради това и не ми даваше нито петаче. На мен ми харесваше да се гримирам, за да бъда като другите момичета. Веднага усетих, че готвачът е влюбен в мен. Не откъсваше очи от мен. Беше около трийсетгодишен мъж, но никой не би му ги дал, защото беше нисък и слаб, кълбо нерви, устата му зейнала до ушите, а ушите му бяха толкова големи, че изглеждаха като правени по мярка за друг човек. Казваше, че кръвта му била слаба, горещината в кухнята му изяждала всичката червена част и като я гледал увеличена под микроскопа, който си купил от битпазара, се виждало, че това е бяла кръв. Без да правя нищо, за да го предизвикам, получих аборт. Козме се натъжи, а аз си мислех, че съжалява, ама не ми предлага женитба. Бях по-бяла от слабата кръв на готвача. Пак не можах да разбера дали съм имала момче или момиче. Беше първото, което попитах Козме, когато дойде да ме види в клиниката. След като ме гледа много дълго време, прекара дланта си пред очите ми няколко пъти и каза да не мисля повече за това. Накара ме да обещая.

Доста преди Сант Жоан Козме каза, че ще отидем да се забавляваме, за да се разсея от аборта, щял да ме издокара, да ме изведе, за да ме покаже. Придружи ме да си купя черни сатенени обувки, украсени отпред с подкова с брилянти. Придружи ме също да си купя плат за роклята. Черен сатен. Шивачката я направи както й поръча Козме: с деколте по врата и ръкави до китката. Освен това всеки ръкав завършваше с връх, който стърчеше на китката и стигаше до кокалчетата на пръстите. Полата стигаше до стъпалата. Извади стъкленото сърчице от верижката и окачи медальон от злато и алабастър, изобразяващ главата на една дама от време оно с три розички отстрани на косата, цялата на масури и сресана нагоре, а над прическата, не знам как се крепеше, носеше голям кораб с много платна, които образуваха лавици.

Щом излязохме на улицата, хората взеха да ни заглеждат. Носех черно от глава до пети и за да го разведря, си сложих червена роза в косата, без да искам разрешение. Козме носеше дрехи с цвят на масло, обувки с лешников цвят, маслиненозелена копринена кърпичка в бутониерата, а отпред на жилетката му имаше златна верижка, дебела като верига на кладенец. От прапрадядо му. Когато се качихме в трамвая, един рошав младеж каза на висок глас, че му се искало да пипне розата ми. И Козме побеля от яд. Като се качвах по стълбичката за втория етаж, кондукторът гледаше отдолу. За щастие, Козме вече беше минал напред. В мига, в който седнах до пътеката, защото той вече се беше разположил до перилата, където аз обичах да седя, с един замах изскубна розата от косата ми и я изхвърли на улицата. Къщите преминаваха като декор и се усещаше мирис на магнолия. Козме ми разправяше колко му струвало всичко, което носех, и от крайната сума ме побиха тръпки. Виждало се, че никой от годениците ми не е имал достатъчно средства, за да ме облича добре. Имах глупостта да му разкажа за Еузеби и за детската ни любов, и за Андрес, за когото никога не бях говорила. И започна ходенето по мъките. Седнал на върха на Тибидабо, докато виенското колело се въртеше, без да спре, и по-късно на една маса, като смучеше орчата^[1] със сламка, не спираше да ме пита дали с онези момчета сме ходили под боровете. За да не го чувам и да се отвлека от тези отровни думи, гледах светлините, които се запалваха една след друга и не казвах нищо.

Когато си легнахме и изгаси лампата, аз не можех да заспя. Роклята беше пуснала боя под мишниците и умряла от жега, бях влязла в помещението за пране. Преследва ме чак дотам. „От какво си живяла? — казваше. — От шев на блузи? Лъжа.“ Когато захърка, ми се доплака, но не можех да плача; заради виковете, провалената вечер и изхвърлената роза. На другия ден се хвърлих по стълбите, за да изпадна в безсъзнание, изтърколих се надолу и паднах седнала на земята. Две години след това, когато времето се променяше, ме болеше последният прешлен на гръбнака. Не можех да стоя повече от два часа в стаята. Не можех да понасям повече разкъсаната устна, нито блестящия жълт кучешки зъб, нито тези недорасли ръце. Всичко ме поболяваше: капещата чешма, светлината на абажурите, прилични на лалета, онази жена, която ми беше донесла млякото първия ден и която с всеки ден заприличваше все повече на кон. И ако затворех очи, за да не мисля, чувах капките, кап, кап, от чешмата и виждах главата на бебе, което убива майка си, а после го пръскат със светена вода и го кръщават Козме. Когато влизаше в стаята, след като е дарил със златна усмивка всички маси, ме гледаше с бесен поглед и имитираше подигравателно гласа ми. „Андрес?… Да, да, веднага; Еузеби?… Ей сега.“ И изведнъж крясваше с дебел глас: „Да влизат!“. Накрая, един ден аз се развиках по-силно от него. „Остави мъртвите на мира — му казах, — остави мъртвите на мира, че единият умря зад решетките, а другият от загуба на кръв“ и започнах да излизам всеки следобед, защото не можех повече. Страхувах се. И тъгувах да си търся клиенти на „Ла Рамбла“. Да се разхождам в три през нощта и да гледам часовника на Лисеу, да докосвам стената на улица „Червена“ и оградата на парка. Сядах на пейките и гледах как минават автомобилите. Един ден разказах това на жената с конската физиономия, а тя ми отвърна, че ако седя прекалено дълго на студен камък ще ми простине матката. Козме никога не ме питаше къде ходя, нито откъде се връщам, независимо дали се прибирах късно или рано. Но винаги се връщах преди десет. Докато един понеделник готвачът, който имаше почивен ден, не ме пресрещна прав до пейката при полегналите статуи. Веднага си помислих: „Почва се“. Каза ми, събирайки два пръста с много фин маниер, да не се плаша, искал да говори с мен, но не там. Заведе ме в едно кафене наблизо. Поръча две кафета и когато бяха на масата пред нас, ми каза много загадъчно, че трябвало да говори с мен за деликатни неща, ставало дума за хляба на децата му. Протегна лявата си ръка и ми показа брачната си халка. Имал син и дъщеря, които за него били най-скъпото нещо на света. „Момчето все е болнаво. Излизам от кухнята и направо в аптеката.“ Като ме гледаше, все едно иска да ме прониже, ми каза, че съм щяла да побъркам Козме, а побърка ли се Козме, край на гостилницата, а без гостилница той щял да остане с цяла педя уста, без да има какво да сложи в нея. „Щом излезете — изрече бавно, прикривайки с ръка устата си — и той след вас. Следи ви. Видели го да се крие зад едно дърво на Ла Рамбла де Каталония^[2] и да ви поглъща с поглед, а вие — седнала на една пейка, като роза.“ Събра ръце и каза, че ме моли да си стоя вкъщи от милосърдие, да не кръстосвам повече улиците, а ако се отегчавам, да върша нещо, за да се развличам. „Защо не шиете? С вас Козме е като някой, който е намерил перла в мида, още не може да повярва и го е страх перлата да не се изтърколи. Отчаян е.“