Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (47)

XLVII

Бях на улица „Мунтанер“ и гледах витрината на един магазин, когато чух да ме викат. Беше Паулина с едно момченце. Не се бяхме виждали откакто живях с нея в къщата с перуниките и ми се стори съсипана. Зарадвахме се да се видим. Беше облечена как да е и това ме притесни, защото аз носех чисто нови дрехи. Разказа ми, че са прекарали следобеда в парка „Монтеролес“. Повървяхме малко, без да знаем какво да си кажем, и веднага разбрах, че нещо се е случило. Предложих й да влезем да закусим в едно кафене. Когато седнахме, я попитах дали детето е нейно. Отвърна ми, че макар и да не сме се виждали от много години, не били чак толкова, та да може да има толкова голямо дете. И заплака. Момченцето я прегърна и също заплака. Когато се успокоиха, ми обясни, че момченцето е на господина от Тарагона и че майка му починала от рак на небцето. Господинът от Тарагона веднага щом останал сам, я попитал дали иска да се ожени за него. Тя дълго мислила и накрая му казала „да“. Оженили се тайно, а той й довел детето вкъщи с оправданието — за пред семейството му, — че иска да го прати на училище в Барселона. Братята му обаче знаели всичко и му вгорчавали живота, искали да му вземат детето, защото не можели да му простят, че се е оженил за момиче, което е имало връзка с него, докато жена му е била жива, и разнасяли, че освен че е била прислужница, била и лоша жена, която му завъртяла главата. Истината е, че ставало дума за много богат човек и те били полудели заради парите. Каза, че ако й вземат детето, ще се самоубие. Детето и тя се обичали повече, отколкото ако били майка и син. Детето пусна ръката й, която държеше през цялото това време, и опипа шията ми като че ли търсеше нещо. Попитах Паулина какво търси и ми отговори, че сигурно си е спомнило как веднъж му разказала, че познава едно прекрасно момиче на име Сесилия, което носело стъклено сърчице, окачено на верижка на врата си. Приказвахме дълго. Интересуваше се от Марк, но й казах, че предпочитам да не си спомням за него. Понеже ми беше жал, й казах да не се притеснява, господинът от Тарагона е прекалено богат, за да може семейството да му отнеме детето; освен това той му е баща. Избърса очите си и каза, че имам право, обаче гледали да го довършат с неприятности, понеже бил човек с преуморено сърце, а ако той починел, за пет минути щели да й вземат детето. Заплака отново, детето също. Когато излязохме на улицата, се разбрахме да се видим пак някой ден. Тъй като бяхме седели дълго време и бях малко нервна, тръгнах нагоре по улицата към булевард „Бонанова“.

Бяха изминали около десет минути откакто вървях и усетих, че ме следва една кола: движеше се едва-едва зад мен, плътно до бордюра. Не се обърнах. Беше ми забавно да ме следи кола, но и малко ме дразнеше, защото взех да се изморявам, а не смеех да спра да чакам такси от страх да не си помислят, че спирам, за да ми кажат да се кача. За капак беше заваляло. Колите, идващи срещу мен, караха дъжда да блести и ме заслепяваха. Видях да минават две-три пълни таксита. Накрая, понеже заваля по-силно, се вмъкнах в един вход. Колата мина пред мен и когато вече си мислех, че ще ме оставят на мира, спря. Слезе шофьор в униформа и ме попита дали желая да се кача. Не му отговорих. Върна се при колата и тогава излезе един господин, който дойде да ме помоли да се кача, ако обичам. Стори ми се, че беше най-доброто, което можех да направя, ако исках да се прибера рано вкъщи, без да се измокря. Онзи господин беше възрастен мъж, с посивели коси и страхотно елегантен. Видяхме се още няколко пъти и скоро се разбрахме. Интересуваше ме най-вече за да се отърва от госпожа Констансия, която ми излизаше много скъпо. Казваше се Марти. Беше политик и ми купи апартамент. Когато казах на Естанислау „Край“, все едно взривих бомба. Крещеше да му върна диадемата и парите, които бе дал в началото; не съм си удържала на думата. Не му отговарях нищо, но поклащах глава, „Не и не“. Поиска да му върна поне половината от парите и диадемата. Каза да задържа парите и да му върна диадемата. Аз настоявах, „Не и не“. Трябва да съм му се сторила толкова упорита, че с очи на луд ме блъсна и ме повали на земята. Онзи ден слезе по главното стълбище.