Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (50)

L

… като онези, които ми даваше нощният пазач, когато бях малка. Легнах си, но не останах дълго в леглото. Облякох се и още си спомням, че когато вече бях в градината, трябваше да се върна, защото си бях забравила чантата и нямаше да мога да взема такси; спомням си и всичко, което направих, докато узная къде живее старецът, и колко време стоях, преди да се реша да позвъня на вратата на къщата му. Като гледах хилавото мушкато на прозореца, го попитах дали не си спомня, че ме е намерил. Гледаше ме и аз го гледах, беше много стар, като онзи старец с букета рози, и седеше до прозореца в костюм от рипсено кадифе — една линия навън, една навътре — с разкопчано горно копче на ризата, със смъкнати вълнени чорапи, рошави вежди, очите му, които все още блестяха, на цвят между лешник и тъмнозелено — като на стареца с розите, — не преставаха да ме гледат и се опитваха да си спомнят. Взех ръката му и прокарах върха на пръста му по трапчинката на бузата си: „Аз съм, Сесилия, не си ли спомняте?“. Не беше лесно да узная къде живее, бях обиколила половин Барселона, за да разбера, съседите от къщата, в която беше живял, когато бях дете, можаха да ми кажат много малко — едните не знаеха нищо, другите си спомняха, че живеел в Сантс^[1] със сина си, но не знаели къде и че не се спрял, докато не успял да отиде да живее при дъщеря си, тъй като тя живеела в квартала, където той служел като нощен пазач. А градинарят, който беше първият, когото потърсих, защото живееше отсреща, бил умрял преди години и там, където някога беше цветната градина, сега имаше гараж. Но синът му също беше градинар и старецът с розите работеше за него. Седеше на едно стъпало на входа, по-сбръчкан от стафида, с половин цигара изцапана от слюнка в единия край на устата, а когато вече си тръгвах и си мислех, че е минало прекалено много време от всичко онова и никой вече не си го спомня, ми каза, че знае къде живее синът на стареца; успях да отида при него веднага, заварих го да обядва и ми каза къде живее сестра му и че баща му живее при нея, и така, от един на друг… Попитах го дали си спомня, че ме е намерил. С глава казваше „Не“, сякаш наистина не помнеше нищо, но ми се стори, че очите му се пълнят с вода, която не знам откъде идваше, понеже никога не съм знаела откъде излизат сълзите, и неочаквано ми каза да си вървя, били мъртви, да си вървя.

Къщата беше много светла, боядисана в розово, леглото беше желязно и над леглото имаше изображение на Светото Христово сърце, обгърнато от светлина с шафранов цвят, който по краищата преминаваше в цвят на сяра. Старецът приличаше на умрял и след дълго мълчание, с глас, който идваше отдалеч, каза, че аз съм плачела, а кучето вече било съвсем близо. Светото сърце беше с вдигната ръка, с два пръста, протегнати за благословия, а туниката му беше разкъсана като илик, за да може да се вижда сърцето, увенчано от пламъци. Докато гледах Светото сърце, старецът ме попита защо съм дошла и като че ли ми се караше, като че ли никак не му беше драго да ме види. Щях да му разкажа, че преди много време имах дете… че ми се скъса една ресна с мъниста, а мънистата… Но си помислих, че няма да го разбере, и не му отговорих. И за да кажа нещо, понеже не знаех какво да му кажа, му говорих за господин Жауме и за госпожа Магдалена. Тогава, с очи, изпълнени с невинност, ми каза, че е сменил къщата, били ме оставили на стъпалата пред къщата на госпожа Риус, но той си помислил какво ще прави госпожа Риус, чиито синове вече били поотраснали, с едно пеленаче, новородено… Не знам защо го попитах дали е видял някого, дали е видял как изглежда човекът, който ме е оставил, а той ми отвърна, че в онзи миг си помислил, че е крадец и докато не ме чул да плача, си мислел, че е захвърлен пакет с крадени вещи. Тичал като сянка и когато вече бил далеч, на ъгъла, се превил, сякаш му се били откъснали бъбреците. Повръщал. Но разбрал това по-късно, защото, ако аз не бях се разхленчила и той не бе видял кучето, щял да го догони — понеже е по-добре да хванеш крадеца, отколкото да прибереш откраднатите вещи — но ме чул, видял кучето и изтичал да го подплаши, за да не ми направи нещо лошо.

Чух стъпки и дъщеря му влезе с чаша и кана. „Липовият чай“ — каза. Попита ме дали искам и отвърнах „Да“. Обясни ми, че баща й толкова бил свикнал да будува нощем, че ако не пиел липов чай следобед, не можел да заспи. Отговорих й, че сигурно му е мъчно за звездите. Той каза „Не“ като поклати глава и прошепна: „Уханието на цветя“. После добави, че му е студено и ме помоли да му подам една бяла копринена кърпа, която беше сгъната до леглото. Взех я и ми се искаше да му я сложа, но той бързо ми я взе, нави я, сложи си я на врата и напъха краищата в ризата. Всичко миришеше на болник, а аз никога не се бях чувствала по-добре. Докато пиеше липовия чай, ми разказа как един ден си помислили, че съм излязла на улицата и съм се загубила, понеже дълго време не ме виждали и ме търсели из цялата къща, докато на господин Жауме не му дотрябвал някакъв инструмент и не ме намерил в бараката за инструменти, седнала върху куп чували и с молитвената броеница на госпожа Магдалена окичена като огърлица; през открехнатата врата ме видял как от време на време целувам кръста. И това ги накарало за карнавала да ме маскират като монахиня. Било грешка, защото после винаги съм искала да ходя облечена като монахиня и когато ми събличали костюма, съм викала, че ми е студено на костите и на главата.

На дъното на чашата имаше няколко листенца от липа. Аз бърках захарта с лъжичката, а той ме гледаше като омаян. Каза ми, че ако си спомня вкуса на липата, която съм пила като малка, ще видя, че тази нищо не струва. Някогашният липов чай го берял от липата в градината на къщата, където живял толкова години, и градинарят все му казвал, че никога не бил виждал като оная липа, сигурно е била на повече от двеста години и се издигала два етажа над покрива. Разстилал един чаршаф на земята, ако паднат цветчета, да не се изцапат и когато идвал за заплатата, и ми носел бонбонки, винаги ни донасял и торбичка липа. Млъкна, сякаш искаше да си спомни нещо и ми каза, че фустата, която съм носела с костюма на монахиня, я била ушила неговата жена, която била шивачка на бельо, с корсет с дипли от една нишка. Попита ме дали ми харесва липовият цвят и не знаех какво да му отговоря. Каза ми, че е много хубав цвят: няколко цветчета в лъжичката, кипваш ги и те приспиват. Погледна към прозореца и каза, че още не е свикнал да не живее нощем, да не вижда хора, умиращи за сън, да влизат в къщите си. И толкова много ключове, с които се отварят толкова много врати… А аз, много тихичко и бавничко го попитах дали си спомня как е изглеждал. Малко учуден ме попита: „Кой?“. А аз отвърнах: „Човекът, който ме е оставил на стълбите на портата“. Помълча известно време, очите му като стъклени, и когато вече си мислех, че дори не си спомня какво съм го попитала, повтори, че било сянка, която тичала; когато ме видял, веднага си помислил, че са ме изоставили и ме взел на ръце, боял се да не ме изпусне и ме притискал, а аз съм плакала като котенце, понеже гласчето ми било слабо, затваряла съм и съм отваряла очи, гледала съм, а може би не съм виждала нищо. Веднага си помислил, че те ще ме харесат. Когато им носел цветя на гробищата, бил доволен. Още помнел първия път, когато отишъл. Спомнял си го толкова добре, че ако затворел очи, виждал всичко отново така, както го видял тогава. Вървял нагоре по улицата сред другите хора; много от тях носели букети от морави перуники, а някои — китки с безсмъртничета. Тъй като бил изморен от изкачването, се обърнал и видял още хора с букети с морави перуники, от онези, дето приличат на пеперуди, и светлината на дъждовния следобед, и улицата, която се изкачвала нагоре, но най-много по вина на очите му, които вече били старешки, онази улица му се видяла като някаква река от морава вода, която върви нагоре. Винаги им носел хризантеми или бели рози, никога не им занесъл карамфили. А в онзи първи ден, когато бил в гробището, не могъл да намери нишата. Търсел името и докато го търсел, си мислел за онова, което му били разказали, че последният лекар, за да е сигурен, че си мъртъв, ти пробожда сърцето между ребрата, защото много пъти погребвали хора, които още били живи. Попитал един мъж, който, качен на стълба, сменял цветята на най-високото, дали знае къде е нишата, която търси, а мъжът му казал да пита господина, който стоял на входа и имал книга, където всичко било написано. Господинът на входа веднага му казал улицата и номера. Оставил цветята и си тръгнал. Мислел си за мен като съм била малка и съм имала онази толкова досадна мания да искам да бягам. После ходел в гробището заради двамата, докато не разбрал, че мъртвите не били в гробището. Каза, седнал на онзи стол, че понякога се виждал като мъртвец: излизал от гробището изпънат най-отгоре в една каруца и между краката си виждал ушите на конете, усещал аромата на цветя, понеже каруцата летяла на три педи от земята и винаги било пролет, всички ухания от градините прониквали през ноздрите му. „И след много години — каза — вече не ходиш с каруцата, вървиш по улиците като някоя изгубена душа и правиш това, което си правил приживе, а ако мъртвите имаха плътно тяло като нас, нямаше да можем дори да пресечем улицата…“ Погледна към мен, сякаш изведнъж осъзна, че го слушам, и с глас, който като че не беше същият, ми каза, че ги утешавал, както можел, казвал им, че манията да бягам дошла от онази птичка, която, като сме я преместили от ловната клетка в клетката, където да живее, два дни и две нощи удряла с клюн между железните пречки, за да ги разшири и да отлети. Намерили я с корема нагоре и с глава върху цинка, а около клюна й имало кръв. Аз съм занесла празната клетка до леглото си, сложила съм вътре един камък и съм казвала, че птичката е вътре в камъка. Види се, била съм много странна. От историята с птичката съм разбрала, че всичко умира и понеже когато казваха, че някой е починал, хората се обличаха в черно, съм искала да ме облекат в черна рокля и съм питала дали като погребват хората им заравят и главите, и съм си държала главата, сякаш съм се бояла да не падне на земята. Онази мания ме държала дълго време, колкото другата — да не давам да ми съблекат расото на монахиня, и съм казвала, че не искам да ми заравят главата, за краката и ръцете ми било все едно, но за главата не: да ми я отрежат, да я сложат в една кутия и да я пазят завинаги… След като съм си отишла, почти никога не говорели за мен, но държали всичко така, както било, когато съм си тръгнала, а госпожа Магдалена оправяла леглото всяка сутрин и сваляла покривката му всяка нощ. Не пожелали да направят нищо, за да ме намерят. Казали, че ако ми се случело някакво нещастие, щели да ги уведомят, а ако съм си била тръгнала, за да не се върна — да си вървя, не искали да оставам с тях насила. Постепенно взели да говорят за мен така, сякаш още съм при тях: че ям малко, дали ми харесват пресните бадеми и черните череши, че ми се повдига. Един ден се скарали заради една шнола — трябва да е била онази, която ми бе подарил Еузеби — и после я вземали и я криели един от друг и сякаш си мислели, че който държи шнолата може да ме накара да се върна, като я стиска силно. Когато престанали да говорят за мен, господин Жауме наредил да качат леглото му в куличката и се затворил там, а тя живеела долу сама с котките, понеже котките — които господин Жауме и аз бяхме успели да уплашим и да прогоним от къщата, като викахме от покрива, хвърляхме кофи вода в градината и излизахме с парцал, завързан на дръжката на една метла и го развявахме — малко по малко се връщали. Господин Жауме все още излизал някоя нощ да му даде стола^[2], но все по-рядко, защото откакто се затворил в куличката, го оставял до портата и той трябвало да влиза да си го взема. Казвал му, че кремовете му не растели заради котките. Починал в куличката — той и големият син на госпожа Риус го свалили на ръце, вързан за един стол. Синът на госпожа Риус вървял отпред, а той отзад, за да му тежи по-малко. Когато тя останала сама, всички си мислели какво ли ще прави сега; качила се да живее в куличката като него. Къщата остарявала и понякога изглеждало, че няма да може да издържи повече. Докато бил жив, господин Жауме все още замазвал течовете, но накрая ги зарязал, защото, ако излезел да се разходи, тя се качвала на покрива и с чука разваляла всичко, което той бил направил.

Потърка си окото, понеже много дълъг косъм, израснал от едната му вежда, беше влязъл вътре, а аз погледнах кошничката за шиене, която беше до стола ми, и сред макарите и кълбетата видях да се подава върха на ножица. Слънцето, което първо стигаше само до краката на леглото, вече се беше вдигнало до възглавницата. Каза, че когато госпожа Магдалена останала сама, изглеждало, че отивали още повече котки и вдигали много шум, особено нощем. Никой не смеел да каже нищо, но за да ги накарат да млъкнат, съседите, които живеели до къщата на госпожа Риус, от време на време им носели храна и я оставяли до сандъчето с перуниките. Изведнъж им се сторило, че няма толкова много котки и когато тези с храната казали, че вони, тръгнал слух, че тя държи котките в къщата. Когато умряла и влезли вътре, видели дупка на тавана на кухнята, толкова голяма, че се виждало небето, а плочите на пода в цялата къща били разлепени, понеже, види се, толкова много валяло вътре, че подът се размекнал. Не проумявали как е успявала да прекосява покрива всеки ден, за да отиде до куличката, без да пропадне цялата къща. На долния рафт на шкафа в кухнята имало няколко голи кокала и две мъртви котки. Изглежда, тя ги е убивала. Намерили поне една дузина на дъното на пресъхналия кладенец. Вонята идвала от там. Пари, разбира се, не им останали. Тези, които били ипотекирали къщата им, от години не получавали дължимите плащания, но били разбрани хора и изчакали тя да умре, за да вземат къщата. Къщата не удържала дълго. След два месеца отишъл багер и с един замах отнесъл всичко. Включително лимоновото дърво. И като се приведе напред, ме попита: „Не си ли спомняш лимоновото дърво?“. Сякаш го виждах. Една нощ, когато бях на шест-седем години, вятърът прекърши един клон и рано сутринта ме пратиха да купя лико от килимаря, за да завържат клона и да увият раната. Той и господин Жауме подпрели клона с една вила и като го притиснали, го долепили до големия клон. Стояли дълго време хванати за вилата и чакали, а аз не се връщах и когато се върнах, не носех лико. Казах, че килимарят още не бил отворил и съм чакала, докато отвори. Но жената на бакалина вече им беше казала, че ме е видяла по средата на трамвайните линии, приближила се и ме попитала какво правя, а аз съм й отговорила, че не разбирам защо линиите са разделени там, където съм аз, а се събират в края. Господин Жауме искаше да ме убие. За щастие мина момчето на едни съседи, пратиха го да купи ликото и успяха добре да превържат клона към другия. Клонът оцеля и раждаше лимони с толкова, ако не и с повече сок от клоните, които не бяха пострадали… Носел цветя и на двамата всяка година, докато не го пенсионирали от службата му като нощен пазач, понеже никога не му е харесвало да протяга ръка към децата си. Тогава разбрал, че мъртвите с времето бягат от гробищата.

Отново си потърка окото и каза, без да ме гледа, че мъртвите образували облак от любов, защото любовта… Попитах го любовта какво? Имах желание да му вдигна чорапите; виждаше се част от крака му с морава язва, а тъканите сигурно вече не можеха да се възстановят. Виждах го така, както той казваше, че се вижда, изопнат в летяща каруца с черни коне, из улиците, които знае наизуст… Би ми харесало — помислих си — след това в нишата да сложат и мен, неговите кости скътани в ъгъла, за да се поберат и моите, и може би през нощта ще бъдем един пламък и ще вършим лудории по пътечките на гробището и под онези ламаринени теменужки, боядисани в жълто и мораво, или пък ще си стоим кротко, затворени в спомена на някой човек. Отново потри окото си, а аз погледнах слънцето, което вече се катереше по горния край на леглото, и му казах, че ще наредя мушката на целия прозорец, защото това, което имаше, умираше. Каза: „Не, няма да може да вижда хората, като минават“. Тогава му казах, че ще му купя пуловер, да ми каже кой цвят му харесва. И пак каза „Не“, защото пуловерите му ги плетяла дъщеря му, от толкова дебела прежда, че никоя машина не можела да я изплете. Казах, че ще му купя какаду. Погледна ме малко уплашено и каза „Не“, пренасяли болести на гърлото. През смях казах: „Да, ще ви купя какаду и всеки път като идвам да ви правя компания, ще го ядосваме, за да почне да ругае, и после ще му даваме да пие липов чай“. Разсмя се от сърце и се смееше, сякаш беше сам. Когато престана да се смее, сложи ръка на коляното ми и с лек смях ме попита: „Какво направи в живота?“. За малко да му кажа, че цял живот съм търсела разни изгубени неща и съм погребвала влюбвания, но не казах нищо, все едно не го бях чула, а той след малко отдръпна ръката си от коляното ми и ме попита дали съм имала късмет. „Виждате ли — казах, — имам звезда на дланта си“. Остана неподвижен известно време като че ли размишляваше, и ми каза малко бързо, че ще се зарадва, ако му подаря розов храст. Като онзи, който господин Жауме носел на ръце една вечер, когато докато се обличал, ни видял иззад щорите да излизаме от къщата на градинаря. От онези храсти, които градинарите оформят като топка, от които правят букети с розички и които на всеки клон винаги имат и пъпки и цъфнали розички, и цъфтежът им никога не престава. Попитах го дали има предвид онези, които дават розови розички. „Не — каза — които дават бели.“ А аз отвърнах: „Не, розови; наситено розови, когато са пъпки, и светлорозови, когато се отворят“. Огледах се наоколо, таванът изглеждаше по-висок, прозорецът по-широк и него също го виждах по-голям, сякаш докато разговаряхме, е растял, без аз да разбера. Всичко беше по-голямо, а аз по-малка. Сложих краката си на пречката на стола, подпрях лакти на коленете си, а лицето — в разперените длани. Бавно му казах: „Ще ви купя един розов храст, един пуловер, от най-дебелите, едно какаду и бонбонки… цели торби“. Взе да се смее високо и с ръка отмести от очите си два косъма, които висяха от веждата. Попитах го дали иска да му ги подстрижа. Погледна ме така сякаш не виждаше и взе да се смее. Аз също се смеех и сякаш отново ставах малка. Очите му блестяха, а бузите му бяха порозовели от толкова смях, аз виждах слънцето, което вече напускаше възглавницата и започваше да се катери нагоре към Светото сърце, и от толкова смях плачехме, и когато успя да си поеме дъх, ми каза, че той знаел на какво се смее, но аз не, и никога няма да отгатна. Отвърнах, че може би сме пияни от липовия чай, а той каза: „Да, и от бели розички, които са едни на цвят, когато се раждат, и други на цвят, когато листата им капят“. Каза, че едно лято, трябва да съм била шест-седем годишна, докарали пясък в градината и цялата градина миришела на море. Задави се и ме попита дали е останал още чай в каната. Сипах му колкото беше останало и между две глътки ми каза, че си е спомнил нещо, повтори, че били донесли пясък, цялата градина миришела на море и миризмата на море се усещала чак на улицата. Горещината не се издържала, толкова горещо било. Звънял за стола, но не излизали. Накрая господин Жауме и госпожа Магдалена отишли да отворят и му казали: „Елате, елате веднага да видите как спи“. Оставили стола и влезли в къщата. Вратите и прозорците били отворени, нямало нито повей вятър, къщата миришела на пържена риба, а от антрето се виждала в дъното сложената маса и лампата отгоре, покрита с мрежа против комари, и всичко било много чисто, толкова чисто, че той се боял да не изцапа плочките, понеже, за да ги последва бързо, не си бил изтъркал обувките в изтривалката на входа. Спрели се пред вратата на моята стая и госпожа Магдалена им казала да мълчат, останали да слушат известно време. После и тримата влезли на пръсти и тя запалила една жълта лампичка до леглото. Аз съм била отвита, обърната гърбом и прегърнала възглавницата. Госпожа Магдалена закрила устата си с ръка и прошепнала: „Горкият й съпруг, когато се омъжи!“. И се засмели. Гърлото ми било увито с бяла кърпа, защото съм имала ангина и госпожа Магдалена, преди да си легна, ми сложила една препечена филия, накисната в топъл оцет. „Ръката ти блестеше — каза, — а светлината те разделяше на две, едната половина бяла, а другата жълта.“ В съня си трябва да съм усетила нещо странно, защото съм се раздвижила и съм се обърнала с лице към тавана, все така прегърнала възглавницата, а той гледал отворената ми уста, защото винаги го притеснявала отворената уста на спящ човек. Смеели се от радост, а аз съм се събудила и съм ги погледнала като крадци; седнала съм мигновено, дръпнала съм чаршафа, който бил усукан в краката ми, за да се покрия. Тогава съм се превила и съм се разхленчила, защото единият ми крак бил изтръпнал. Държала съм си бедрото с ръце и съм въртяла глава от едната страна на другата, а той ми казал, ако мога, да опра стъпалото на стената, понякога от хладината изтръпването минавало. И трябва да ми е минало, защото изведнъж съм си легнала, отново съм прегърнала възглавницата и, види се, била съм много сърдита.

Излезли от стаята и се превивали от смях, а смехът им траял като страст. Онази вечер, между две плясвания с ръце, седнал под клона на маслиновото дърво до къщата, облегалката на стола опряна о стената, си мислел каква радост било за тях да ме имат и да ме гледат как раста; и за бързия ход на времето, което никога не спира.

Тогава мълча доста време, замисли се и отново се засмя… Каза, че той ми сложил името. Когато бил малък, много обичал едно съседско момиче, което се казвало Сесилия. То винаги било болно и починало. Денят, когато откарали момичето да го погребват, майка му излязла на улицата отчаяна и със зачервени от плач очи, протегнала ръце и извикала два пъти: „Сесилия, Сесилия!“. Докато ме местел на другите стълби си помислил, че ще трябва да ме кръстят и ще бъде хубаво да се казвам Сесилия-Сесилия. Приближил до уличната лампа и видял, че съм момиче, понеже ушите ми били продупчени. Бил малко тревожен, извадил листче хартия от джоба си и не знаел какво да направи; оставил ме отново на земята и погледнал дали има връвчица, той винаги си носел, защото понякога му трябвала, ама точно онзи ден нямал. За щастие, лигавничето ми било закачено с безопасна игла. Написал веднъж Сесилия и когато понечил да го напише повторно, внезапно се отворил някакъв прозорец и той се изплашил. Моливът му паднал и не могъл да го намери. Откачил безопасната игла, върховете на пръстите му се намокрили от лигите по лигавничето и ми закачил лигавничето и хартийката заедно. Тъй като не се виждал никой, ме подундуркал малко, прошепнал ми „Сесилия“, а аз съм се засмяла. Тогава позвънил на звънеца и ме предал. Като се събличал, жена му се събудила и го попитала защо се прибира чак след изгрев-слънце. Казал й, че е намерил едно момиченце. А тя го попитала къде. Той й отговорил: „На улица «Камелия», към средата на улицата, до една порта с много посадени камелии“. Жена му, изглежда, не искала да повярва и трябвало да й повтори много бавно, че призори до едни камелии е намерил едно момиченце като котенце, което ще се казва Сесилия.