Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (46)

XLVI

Преди да изляза от къщи, за да отида да се запозная с първия племенник, изпих чаша бяло вино. Първо исках да отида с трамвая, но като размислих малко, ми се стори по-добре да взема такси. Позвъних, госпожа Констансия ми отвори веднага, сякаш ме беше чакала зад вратата, и със светнали от радост очи ми каза, че съм пристигнала точно навреме. Въведе ме в салона: диванът беше тапициран с кадифе, имаше няколко кресла с плетени покривчици на облегалките, а полилеят представляваше колело с порцеланови свещи със зелени калпачета. В едно кресло седеше младеж, който, като влязохме, бързо стана. Госпожа Констансия мина по същество толкова явно, че не знаех какво да правя с ръцете си, нито накъде да гледам. А младежът, който не беше толкова млад, колкото ми се стори, като влизах, не сваляше очи от мен и на всичко каза „Да“. Казваше се Игнази. Даде една сума предварително, понеже госпожа Констансия му каза, че имам нужда да се подсигуря, в случай че му омръзна. Нае ми апартамент. Облякох Кармела в сатенена униформа, с престилка и боне от фина дантела с черна копринена панделка, която падаше отзад на гърба й. В апартамента, който беше много голям и светъл, имаше две тигрови кожи на пода и една от зебра на стената. Тъй като имах пари в излишък, купих мебели за моята къща и когато бях свободна, отивах там и оставах да спя, а ако можех да прекарам два-три дни, бях щастлива. Отвън я боядисах съвсем бяла, за да изпъкнат розите от синя мозайка, а портата боядисах в зелено. Бояджията ме попита дали искам да махне камбанката, но му казах да я остави, никак не ми пречи. Лицето, гърдите и ръцете на Игнази бяха покрити с лунички и винаги искаше да слагам ръка на челото му, понеже я намираше хладна. Преди да легна в леглото с него, трябваше да пийна малко ликьор. Понякога, без да знам защо, се отвращавах, отивах вкъщи, затварях се два часа в банята и се миех отвътре и отвън. Продължи три години. Три години се преструвах, че съм влюбена. След като минаха три години, Игнази ми каза, че ще се жени, но ще продължи връзката си с мен по същия начин. Не пожелах. Казах му: „Женен мъж може, но мъж, който, имайки връзка с мен, се жени, не го искам“. Преди да ме остави, ми каза, че ще му липсвам и ако съм размислела, да го уведомя. Не знам от каква злоба — не знаех, че имам такава черта — му пожелах нещастен меден месец.

Спазаряването с втория племенник на госпожа Констансия също стана в салона с полилея със зелените калпачета. Когато пристигнах, племенника още го нямаше. Забави се близо час, а госпожа Констансия беше толкова нервна, че непрестанно влизаше и излизаше. Аз през цялото време гледах часовника с кулите, за да не скучая. Накрая пристигна. Беше дребен и слаб мъж, който беше толкова чист, че приличаше на остърган. Той също ми нае апартамент, но сумата, която госпожа Констансия го накара да остави преди това — тя си удържаше трийсет процента, — не беше толкова голяма като онази, която остави Игнази, а искаше и още да се пазари. Казваше се Естанислау и никога не пожела да се качи в апартамента по главното стълбище. Качваше се по стълбището за прислугата, влизаше в кухнята и беше голям празник за всички прислужници. Не идваше много често, защото казваше, че трябвало да си пази кръвта; и че е много компрометиращо. Колкото по-рядко идваше, толкова по-доволна бях, защото можех да си стоя повече в моята къща. Смених всички прозорци, които не се затваряха добре, поправих всички течове, а Кармела смени въжетата на люлката. Напролет Естанислау ми каза, че трябва да отиде в Мадрид по работа и ще ме вземе със себе си. Нямаше и два часа, откакто влакът бе потеглил, когато излезе в коридора, изчезна за известно време и когато вече си мислех, че може би се е почувствал зле, се върна уплашен и ми каза, че е срещнал свой приятел и трябва да отиде в неговото купе. Взе си куфарите и преди да стигнем в Мадрид, отново влезе и ми даде листче с адреса на един хотел. Едва си бях извадила нещата от куфарите, когато дойде да ме види, сякаш бе тръгнал да извърши престъпление и ми каза да се връщам веднага в Барселона. Така се вбесих, че той разбра и след петнайсет дни, като се върна, ми подари диадема. Никога не разбрах защо, когато ми подаваше кутията, устата му се изкриви като на Козме с кучешкия зъб.