Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (2)

II

Понякога след вечеря госпожа Риус идваше и ако вече бях в креватчето, влизаше на пръсти и ме прекръстваше от челото до краката, за да ме закриля кръстът. Почти винаги я усещах, но се правех на заспала и ако някоя вечер се разсееше и не дойдеше, я чаках и не можех да заспя. Малко се боях от другите. Следобедите, седнала на първото стъпало на стълбата, която слизаше в градината, ако е хубаво времето, или зад вратата на кухнята, ако е студено, слушах какво говорят. Гласовете излизаха през прозореца или се чуваха сякаш отдалеч зад дебелата врата. Често говореха за родителите ми. Един ден казваха, че майка ми вероятно е била артистка, от тези, които пеят песни, четири стъпки напред, четири назад, събират се с колкото си искат мъже и накрая раждат дете, без да знаят кой им го е направил. Друг ден казваха, че сигурно е била някоя маркиза, която отишла да ме роди далеч, на границата, и казала, че отива на минерални бани, оставила ме на някоя бедна жена да ме отглежда, починала и жената, която ме отглеждала, като нямала пари, се отървала от мен както могла. Един ден госпожа Магдалена им каза, че около месец април на годината, в която ме намерили, една жена, облечена в черно и с блестяща шнола в косата, се е спирала няколко пъти да гледа градината, винаги следобед, и че тогава не й обърнала внимание, но спомняйки си за това, го намирала странно. И каза, че онази жена носела пеленаче на ръце, което вероятно съм била аз и че сигурно е търсела отрано някое стъпало, на което да ме остави и че е избрала тяхното, защото макар да не е стъпалото на някой голям портал, то е стъпалото на добре устроени хора, по-сърдечни, отколкото собствениците на някоя голяма къща — познавало се по цветята, толкова много и така добре гледани. Госпожа Риус повтаряше все едно и също: не са постъпили добре като са ме записали с името от листчето хартия, защото някой ден родителите ми, ако са живи, щели да дойдат да ме търсят и да ме отведат. Отговаряха й, че никой не си иска децата, след като ги е изоставил, защото дори и да са отгледани, знае се, че причиняват повече болка, отколкото радост. Нито като пораснат се отплащат за тревогите на родителите си. Един ден госпожа Риус дойде с два стари чаршафа и каза, че можели да ми послужат. И оттогава винаги ми даваха да износвам старите чаршафи.

Седнала на стъпалата, растях. Слушах какво говорят всички онези госпожи, които не ми харесваха, гледах как падат и се въртят в кръг листата на явора, гледах и слънцето над розите. Изведнъж чувах господин Жауме да казва: „Качвам се на куличката“. Веднага щом излезеше, започваха да говорят за баща ми. Господин Жауме винаги казваше, че трябва да е бил музикант и затова ме е кръстил Сесилия^[1]. Госпожите казваха, че сигурно е бил много лош човек, а аз съм имала уши на престъпник, с прилепнала към страната ми мека част, сигурно майка ми е избрала името, избрала ми го е несъзнателно и сърцето й подсказало тъжно име. Мислех за листата, които падаха, въртейки се в кръг и лягаха на земята като мен. Ушите взеха да ме дразнят. Опипвах ги. Казваха, че баща ми вероятно е бил от онези хора, които искат да убият кралицата, поставят бомби, когато минава с влака, крадат и живеят само за да подпалят всичко. Майка ми ме оставила, защото той бил в затвора. Всички тези жени си го представяха как върви часове наред по пътища с цяла педя прах между двама полицаи от гражданската гвардия с белезници на ръцете. Толкова опасен бил. Казваха, че може да е бил млад, а когато им омръзнеше да повтарят, че е бил лош човек, измисляха, че може да е бил някой богат и компрометиран старец, порочен и пълен с пари.

Някои следобеди идваше дребна, възрастна госпожа с бузи като намачкана коприна и сини порцеланови очи, винаги изплашена, идваше само от време на време, понеже живееше далеч. Според нея баща ми сигурно е бил беден студент, а майка ми бедно момиче, пратено да работи като слугинче още четиринайсетгодишно. Понякога я караха да покаже белега, който прикриваше с високи яки от тюл, подпрени на банели. Била е красива и любовникът й я карал да се храни боса, а за десерт я карал да си качи краката на масата и ги покривал с целувки. Накрая й забил една кама във врата, а тя събрала сили да се довлече до балкона и да повика помощ, оставяйки река от кръв след себе си. Един ден госпожа Риус я попита дали меката част на ухото на любовника й била прилепнала към страната му и тя каза „Да“, а аз, седнала с тях, наблюдавах лактите на госпожа Магдалена, които ме отвращаваха, защото бяха почервенели, и докато ги гледах, госпожа Риус ме ощипа по ръката и ми каза да не си пипам повече ушите. Все още си спомням деня, в който пурпурният цвят влезе в живота ми — един летен следобед, в който всички щори бяха спуснати и влизаше светлина само през процепите. Дойде една висока госпожа с виолетова рокля, с воалетка и кадифена бенка под окото, с теменужки на гърдите и виолетови обувки; поглаждайки с ръка теменужките на гърдите си, каза, че баща ми сигурно е бил мъж, какъвто рядко се среща, защото съм имала лице на нимфа и на светица и отношенията ми с мъжете, когато порасна, щели да вдъхват страх.

Господин Жауме и госпожа Магдалена искаха да ги наричам „кръстници“, но никога не ги наричах така. Имаха две братовчедки близначки, които, макар да бяха попреминали трийсетте, бяха суетни, покорителки на мъжки сърца и с хубави лакти. Едната се казваше Мария-Синта, а другата Ракел. Тази, която се казваше Мария-Синта, имаше много богат приятел и черна кола, лешникова отвътре, и когато колата беше спряла пред къщата, съседите скришом гледаха как шофьорът се разхожда напред-назад, докато я чака. Винаги ходеше в Лисеу^[2]. Тази, която се казваше Ракел, имаше по-беден приятел. Беше много трудно да се разбере коя беше едната и коя другата, но накрая можех да ги различавам, понеже едната се обличаше крещящо, а другата — не толкова. Също и по бижутата. Мария-Синта носеше само брилянти. Ракел — огърлица от малки перли с една голяма перла, висяща по средата. Мария-Синта понякога хващаше лицето ми в ръце и казваше, че съм приличала на някой неин познат, но не знаела на кого… Един ден взе ръката ми и започна да я разглежда отгоре и каза, че по-рано не обърнала внимание, но никога не била виждала друга детска ръка толкова хубава като моята; ръка на дете, чийто баща е пианист. Аз се разплаках.