Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (48)

XLVIII

Марти винаги казваше, че иска да ме вижда доволна. За да му доставя удоволствие, ходех парфюмирана и гримирана. Кожата ми все още беше гладка, но лицето ми се променяше, беше станало малко по-грубо на слепоочията и малко по-безформено около устата. Взех да се гледам с часове с едно от онези огледалца, дето увеличават, и знаех лицето си наизуст: пъпчицата, която не бързаше да изчезне, малкото мъх, който беше потъмнял, и онзи розов белег под ухото, който се виждаше само ако си вдигнех косата. Следобед излизах на разходка. Понякога пеша, друг път с кола. Имах шофьор, който се казваше Микел; също и управител, защото Кармела накрая ме убеди, че най-добрият начин да вложа парите беше да купя една жилищна сграда. Един ден, в един антикварен магазин на Пласа дел рей видях ангел, направен от дърво и висок колкото човек, който ми хареса. Отидох да го видя няколко пъти и си го купих за моя имен ден. Когато го донесоха вкъщи, го сложих до леглото, обърнат към възглавницата. Марти ми каза да го сложа до стената, защото му се виждал олющеният гръб и било грозно. Не исках и да чуя. Ангелът ме гледаше като много изстрадал човек; носеше златна туника с червена лента долу на полата и около врата; плисетата на дървената дреха покриваха краката му, а ръце нямаше. Обичах да пипам грапавия ръб на китките му, там, където ръцете са били отрязани. Беше първото нещо, което виждах, щом отворех очи и скоро си купих още един, по-малък. Онзи без ръцете го занесох в моята къща, а на Марти казах, че съм го заменила за по-малкия. Взех да купувам още ангели и пращах всичките в моята къща. Имах високи и ниски, с коса на масури и с права коса, с чаша в ръка, с палмово листо, с грозд. Обичах да влизам в спалнята си по тъмно, на звездната светлина, която влизаше през прозореца; вдъхваха ми някакъв страх, който по-скоро ми правеше компания. Сякаш аха да започнат да шепнат името ми. Но мълчаха, изправени и проядени от дървояди, без да могат да летят.

Марти ми подари една брилянтена огърлица, която приличаше на река от звезди. Денят, когато ми я донесе, ме сложи да седна на скута му. Бях толкова доволна, че се изпуснах и казах, че съм си купила жълто кресло. Беше за моята къща, а за нея той не знаеше нищо. Измъкнах се като казах, че чакам да ми го доставят и си помислих, че няма как, ще трябва да купя още едно кресло и да го сложа в апартамента. Марти каза, че не може да разбере защо, вместо да му кажа нещо за огърлицата, съм му говорела за онова кресло. Засмях се и го прегърнах. Огърлицата, от която, като ми я слагаше, кожата ми леко настръхна, вече не беше студена и почти не я усещах. Оправи ми я и като я нагласяше, ме попита какво би ме зарадвало много. Без да се замислям, му отговорих, че бих се радвала да отида в Лисеу с онази огърлица и особено ще се радвам да видя едно представление, което било много хубаво, за един гърбав мъж, който накрая минава с мъртвата си дъщеря в един чувал. Засмя се и ме попита каква на цвят рокля ще си ушия. Отговорих червена. След няколко дни ми даде билет за Лисеу. Каза ми, че ще бъде там със семейството си и ще ме гледа отдалеч.

Денят, в който отидох в Лисеу, цял следобед се разкрасявах. Микел ме чакаше до портата с шапка в ръка и когато ме видя, не се сдържа и ми каза, че съм като кралица. Слязохме по Рамбла де Каталония и през цялото време, притиснала лице до стъклото, гледах как подминаваме клоните на липите. Влязох в Лисеу между зяпачи от двете страни. Вървях бавно. Когато стигнах до пазачите, се спрях за момент да си поема дъх и подхванах долния край палтото си, сякаш се боях, че поривът на вятъра ще го развее. Една дама, която влизаше сама, облечена в сиво и цялата в перли, ме погледна учудена, навярно не разбираше какво правя и защо съм хванала долния край на палтото. Седнах, където ми казаха, че трябва да седна. Не смеех да вдигна очи, а имах желание да разгледам всичко, но и без да гледам, вече знаех, че съм заобиколена от червено и позлата. Престорих се, че чета програмата, но дори не виждах буквите. Загледах се в едно момиче, което имаше много висока прическа, цялата в къдрици. Исках да се поразсея, но не можех: мислех си само как Марти ми каза, че ще бъде там със семейството си. Щом се огледах, веднага го видях. Беше в третата ложа откъм сцената, по-елегантен от всякога, и разговаряше с едно момче, което сигурно беше синът му. Жена му беше облечена в дантела с цвят на мед. Отклоних погледа си, тъй като ми се стори, че е забелязала, че я гледам, но понеже изгарях от желание да я огледам добре, бавно погледнах отново към нея. Носеше брошка, отрупана с брилянти отстрани на косата, и от това гнездо с брилянти излизаха като струя пера от чапла. Дъщеря му беше в розово, с цветя около деколтето. Докато настройваха цигулките, ми се доплака.

Светлините постепенно угаснаха. Още влизаха хора, а онези, които кашляха, престанаха да кашлят. Настана пълна тишина и внезапно, сякаш идваха от друг свят, се чуха много тъжни тромпети. Когато завесата се вдигна, сцената беше ярко осветена, имаше много хора и голяма веселба. Разни мъже идваха и си отиваха. Не бяха никак хубави: имаха грозни и слаби крака и носеха издути панталони в два или три цвята, които стигаха до началото на бедрата им. Един по-млад, с много къса брадичка, дебеличък и малко схванат, седеше и пеейки разказваше нещо на другите, които се късаха от смях. Жените носеха корсети с къси жилетки и много широки и смачкани поли, а косите им бяха прибрани назад в мрежичка. Не бяха много хубави и малко от тях бяха млади. Но от танцьорките имаше няколко момичета, облечени като пажове, с много хубави крака. Не бях видяла стареца с камбанките; стоеше неподвижен, свит в ъгъла, и толкова грозен, че плашеше. Почувствах се зле: усещах тежест в гърдите, все едно ми бяха сложили там нещо, което не ми позволяваше да дишам. Не знаех какво ми става. Стори ми се, че челото ми е покрито със студена пот и се уплаших да не съм болна. На сцената един господин с бели коси, излязъл от релси, се караше на мъжа, който беше пял в началото. Затворих очи, уморена да гледам, и осъзнах, че си пипам ухото, все едно ме дразнеше. Не знам защо се засрамих от себе си. Свалих ръката си до брилянтената огърлица. Мъжът с брадичката се смееше гръмогласно. Бих желала да видя онази част, която разплакваше Мария-Синта, когато старецът минава и влачи чувала с дъщеря си, но не издържах повече и си тръгнах, когато лампите светнаха и всички ръкопляскаха. Преди да си тръгна, разгледах всичко: гроздовете от лампи, които даваха блясък на петте позлатени парапета, кръглите картини на тавана, големия полилей по средата, червената завеса, която се отваряше и затваряше. Марти и жена му бяха станали и с гръб към парапета разговаряха с едни дами и господа. Там вътре нямаше нищо, което да чувствам като свое, а навън имаше улици и въздух. Излязох с палто в ръка и никъде не видях колата си. Застанала на входа, усещах погледите на пазачите, които пробиваха дупка в кожата на гърба ми, сякаш бяха допрели върха на запалена цигара. Повървях малко нагоре и после надолу и накрая прекосих Ла Рамбла. До едно кафене видях колата, а в кафенето Микел седеше на една маса пред халба бира. Стана бързо и ме попита къде отивам толкова рано. Отговорих му, че и аз искам да пия бира. Хвърли един поглед наоколо и каза, че е по-добре да отидем в друго кафене, в онова бих привлякла прекалено много вниманието. Беше вярно: на такава ярка светлина и сред толкова много лица, които ме гледаха, се засрамих от червената си рокля с ресни от мъниста от горе до долу, от твърдата коприна на палтото и от чантата със златна мрежа и диаманти и рубини на закопчалката. Влязох в колата и казах на Микел да кара до Рамбла де Каталония и да спре до първата липа.

Свалих си диадемата. Когато спря, Микел ме попита дали искам да отида да пия нещо, а аз му казах не, да ме чака на „Диагонал“, тъй като исках да отида до там пеша и сама. И тръгнах да вървя. Нощта беше тъмна, а аз приличах на капка кръв. Вървях бавно и леко се полюлявах, защото ми беше приятно да усещам докосването на ресните. Беше ми минало онова неразположение, което чувствах в Лисеу. Под липите се чувствах като у дома си. Представих си изненадата на Марти, когато види мястото ми празно. Дощя ми се да се въртя бързо с разперени ръце, както когато бях малка, за да видя как земята се върти. Но идваха хора и останах неподвижна. Изчаках да минат. Като минаха, ми се стори, че ми се вие свят, и седнах на една пейка. „Може да ви простине матката“, беше ми казала преди много години онази жена от гостилницата, когато й разказах, че седя на каменните пейки по улиците. Минаха две-три коли, като вдигаха много шум и когато отминаха, чух един глас много близо да казва: „Сесилия“.