Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (5)

V

Първият следобед, когато отново се качих на куличката, видях много голяма звезда над планината. Господин Жауме се приближи, погледна, където гледах аз и ми каза, че това е моята блестяща звезда. И ме накара да й махна с ръка за поздрав. Онези дни в горещината четяхме в градината, а по хладно поливахме. Краката ми бяха почти толкова силни, колкото преди и можех да скачам и да тичам. Бях научила много неща. Знаех вече имената на всички костички на ръцете и краката и често вечер, преди да заспя ги изброявах и обичах да си ги припомням. Можех да събирам, да изваждам и да умножавам, но не можех да деля. Знаех имената на реките и моретата. Имената на много дървета. Но така и не можах да запомня от какво е направен въздухът. Нито водата. Поливахме по залез-слънце, да не би земята да заври и да умори цветята. То сякаш трябваше да си стои там винаги, като омагьосано, по връхчетата на най-високите листа на филаделфуса, които го виждаха само когато вече си отиваше. Аз поливах малките цветя по края на лехите. Той поливаше по-големите цветя и нежните камелии, защото само той знаеше как да излива водата, без да разравя пръстта. Камелиите живееха от едната страна на градинската порта; от другата беше бугенвилията. Бяха засадени в сандъчета с пръст и тор от кестен, а сандъчетата бяха заровени и покрити с много тънък слой земя. Червени камелии и бели камелии, камелии на розови и бели ивици, забодени направо на клона, без врат, като мъртви. Последни поливахме калите в средната леха.

Един ден, както седях, забила нос в книгата, усетих, че някой ме гледа през оградата. Виждах само една сянка, която идваше и си отиваше, но останах неподвижна все едно не я забелязвах. През нощта си помислих, че е трябвало да видя кой е. Няколко дни по-късно се случи същото, но преди това някой подсвирна. Вдигнах очи и видях едно момче. Слънцето светеше в очите ми и не виждах много добре. Беше окъсано момче с перчем на челото. Погледнахме се за миг в мълчание и накрая, когато го познах, се приближих до портата и го попитах откъде знае къде живея. Каза ми, че в нощта, когато бях в Лисеу, ме проследил, след като ме изхвърлиха, понеже съм му се сторила толкова мъничка, че му станало жал за мен; когато онези господин и госпожа ме отвели с колата, той се метнал отзад. Разказа ми, че идвал много пъти, защото обичал да гледа малки градини, градини с къщи и че живеел с големия си брат в една барака. Внезапно ме повикаха отвътре и той избяга като подгонен.

Още си спомням, че онази вечер, когато слънцето залязваше, вместо да поливаме, господин Жауме ме накара да си облека чиста рокля и отидохме при градинаря да купим цветя. Спряхме да разгледаме витрината: имаше рози, чиито листа бяха с цвят на тиква от едната страна и жълти като спарциум от другата. Рози, тъмни отвътре и светли отвън. Имаше мънички, напъпили, готови да цъфнат, и чаени рози, на цвят между розово и лилаво. Имаше една червена роза, самотна и от най-червените, с капчици вода върху листата, сякаш плачеше. Като влязохме, нямаше никого, а и градинарят се забави, докато дойде. Ръцете му бяха изкаляни, огромни и с полусковани пръсти, но когато взе едно цвете, го хвана така, сякаш го беше страх да не го прекърши, сякаш той го беше създал, без да знае как, но е сигурен, че ако го хване грубо, ще го унищожи и затова го взе нежно, след като си избърса ръцете в панталона. Разтвори го с подухване и с върха на пръстите си го задържа отворено, за да видим цвета на новородените листенца. Господин Жауме му каза, че досега не е успял да отгледа кремове в градината си, че може би въздухът не достигал до тях така, че цветята да са доволни. След това градинарят остави във вазата при другите цветя цветето с особената на цвят сърцевина и каза: „Елате“. Прекосихме магазинчето и едно дворче, изкачихме четири стъпала и се озовахме в цветната градина. Имаше лехи с разсад, малки цветя, които тепърва ще растат, подредени в прави линии, изтеглени по конец, и стигнахме до средата на градината, разделена от другата половина с гъста стена от хортензии, и още преди да преминем зелената стена, доловихме мириса на буйния цъфтеж на кремовете. Господин Жауме свали шапката си и отпусна ръка до бедрото си, сякаш ръката и шапката бяха от олово, и тихо прошепна: „Боже мой…“

Купи розов храст, подкастрен като топка, с много разтворени розички. Носеше го на ръце и ми каза да гледам дали има камъни по земята, защото можел да се спъне, да ги отмествам, че той не виждал нищо. Веднага засадихме розовия храст до кухненската стълба. Розичките бяха розови и кичести, но при най-разтворените розовото клонеше към бяло. Раждаха се розови и изсветляваха, преди да умрат. Всяка клонка беше букет с много отворени и много затворени цветчета. Господин Жауме коленичи, за да види дали е засадил право храста, увери се, че е прав и ме прати за мастилницата. Каза да я държа и с напоената опашка на едно листо изтри името на храста, написано върху жълта дъсчица, вързана за стъблото с тел, и взе да пише от страната на дъската, където нямаше нищо. Накара ме да го прочета, беше написал „Сесилия“.

Често нощем, когато времето беше хубаво, излизах в градината и чаках изгрева. Заради розовото.