Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (26)

XXVI

Марк ме научи да пуша. От първата цигара ми прилоша и ми остана лош вкус в устата. Но ми хареса. С цигара в уста очаквах Марк да я запали, но не го направи. Запали разсеяно своята и ми подаде запалката. Привикнах да пуша и обичах да гледам кръгчетата и спиралите на дима, и особено онази малка синева на пламъка, когато драсваш клечката. Марк нае половин апартамент за мен на улица „Майорка“. За момента било най-доброто, което успял да намери. Първите месеци ми беше мъчно за къщата с перуниките, с онова открито небе и хълмове, които привечер посиняват. Малко по малко носталгията ми преминаваше. С часове се излежавах на отоманката на покрития балкон с гръб към улицата и гледах фриза на стената на столовата с ангелчета и разпукани нарове. Марк ми обясни, че собствениците на апартамента живеели извън Барселона и идвали само понякога; запазили половината апартамент за себе си, защото не обичали да отсядат в хотел, и отдават другата половина под наем. Това ми каза и му повярвах. В антрето имаше еднокрила врата, съвсем нова, която беше заключена и водеше към другата половина на апартамента. Първата нощ, щом Марк си тръгна, постоях малко в антрето и я гледах, обхваната от безпокойство.

Столовата и спалнята на нашия апартамент гледаха към улицата; кухнята, банята и още една по-малка спалня гледаха към вътрешната площадка на сградата. Но веднага щом видях онези грамадни черни мебели, столовете, които тежаха повече от мен, и шкафа с огледало, който стигаше до тавана, си реших, докато съм в този апартамент, да прекарвам времето си и да спя на покрития балкон и затова помолих Марк да поръча да тапицират отоманката в перленосиво и да сложат шарени възглавници, за да не умра от тъга. Ходих да видя апартамента сама, понеже Марк ми каза, че този ден имал работа. Беше на първия етаж, над партера, и тъй като винаги ме е било страх от асансьори, реших да се кача пеша. Щом взех да се качвам по стълбите, през перденцата на портиерната видях един мъж, който ми гледаше краката, и се притиснах колкото можах до стената, за да се скрия. Единственото, което ми хареса от апартамента, беше една кокошка. Беше поставена върху една маса, цялата бяла: гребенът й покриваше едното око, опашката й сочеше към стената, а човката към покрития балкон. Беше разрязана по средата и се отваряше като кутия. Прибрах много вази и вазички в шкафа на малката спалня и в началото, когато Марк идваше, пръсках обилно леглото с одеколон, за да го дезинфекцирам. Казах му истината, апартаментът не ми харесва. Отвърна ми, че и на него не му харесва, но между двама души, които се разбират, това няма значение и за утеха да си мисля, че този апартамент не е завинаги. Портиерката се качваше два пъти седмично, за да върши най-тежката работа, а аз оставах да я наглеждам. Разправяше ми все едно и също: преди години, поради едно разочарование, се схванала и не можела да ходи месеци наред. Разказваше все по един и същ начин най-подробно: какво й бил казал лекарят, какво си мислела нощем, когато не можела да спи, не от разочарованието, което вече било забравено и погребано, ами от притеснение, че не може да ходи. Попитах я дали познава собствениците на апартамента. Сви рамене и се изсмя. Никога не бях живяла в апартамент и улицата не беше толкова хубава като хълмовете около къщата с перуниките, но през дъждовните дни сядах на креслото до отоманката досами прозорците и гледах как минават чадърите. Би ми харесало цялата улица да бъде река от чадъри, блестящи и разноцветни, без хора и без коли, само чадъри, а над тях гръмотевици и светкавици.

Една нощ ми се стори, че някой влиза в апартамента. Трябва да е било около полунощ. Излязох в коридора и без да вдигам шум, отидох до антрето. Не се чуваше нищо. Хвана ме страх и подпрях вратата под ключалката с облегалката на един стол, та никой да не може да влезе. Звънецът ме събуди, когато отдавна вече беше ден: звънеше, без да спира, като полудял. Отидох да отворя, беше Марк, който никога не идваше по това време. Каза, че не обича такива шеги и ако отново залостя вратата, край на всичко.

Имаше дни, в които Марк ми харесваше, бях влюбена и си мислех, че навярно ще може да се оженим, защото жена му ще умре. Но имаше дни, в които някак си ме тревожеше, гледах го, докато стоеше улисан, и си мислех какво ли му се върти в главата: дали хубави или лоши неща. Докато живеех в къщата с перуниките, все ме водеше на разходка с колата, но това не продължи и два месеца, а откакто ме настани в апартамента, разходките свършиха. Понякога не идваше по цяла седмица, а когато се връщаше, ми казваше, че е ходил да види семейството си; казваше ми го с гордост и самодоволство, сякаш искаше да му завидя, а аз бих предпочела да не знам откъде идва.