Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (33)

XXXIII

Мислех за кофата и не можех да заспя. Станах и отидох да видя дали са дошли да я вземат в последния момент, без да ми кажат нищо, но кофата още си стоеше там, а парцалът беше на земята. Понечих да взема парцала, видях нещо малко и сиво да се подава изпод вратата, която водеше към коридора на другата половина от апартамента. Клекнах да го видя: беше парче плат. Подаваше се толкова малко, че не можех да го хвана, но се изплаших, защото ми се стори, че се подава малко по-малко, отколкото преди да клекна, сякаш някой го беше дръпнал. Реших, че едно парче плат не бива да ме плаши, и с нокът се опитах да го изтегля. Отидох да взема игла, за да го издърпам, забих я и докато опитвах да го изтегля съвсем бавно, от другата страна го издърпаха и изчезна. Изтичах през коридора и се затворих в спалнята с разтуптяно сърце; когато сърцето ми се успокои, се върнах в антрето и от разстояние ми се стори, че дупката на ключалката на вратата към другата половина от апартамента е светла, сякаш от другата страна имаше светлина. Приближих се на пръсти, клекнах и точно когато окото ми беше на височината на ключалката, дупката почерня, сякаш от другата й страна имаше долепено око. Загасих лампата и стоях неподвижно, почти без да дишам. Измина много време така и като не се чуваше нищо, отворих входната врата и изнесох парцала и кофата на площадката.

Не можах да заспя чак до зазоряване. Събудих се рано с много натежала глава и първото, което направих, беше да отида да видя дали са взели вече кофата от площадката. Сигурно я бяха взели малко преди това, защото на земята още имаше влажно петно от парцала. Върнах се бегом в леглото и лежах докато дойде време да ходя в кафенето с папратите. За мен то беше като вода сред пустиня. Отидох облечена както винаги и всички господа бяха там, освен него. Но аз, понеже се нуждаех от него, си знаех, че ще дойде, и знаех, че макар и винаги да сяда гърбом, ме е забелязал. Не откъсвах очи от входа и веднага забелязах сянката му срещу светлината. Мина пред мен, носеше светлосив костюм и щом стигна до своята маса, вдигна яката на сакото си и потри ръце, сякаш умираше от студ, при оная жега, тогава ме погледна с блеснали очи и смеейки се като дете, седна с лице към мен. Престорих се, че взимам нещо от земята, за да не разбере, че си мисля за него. И всичко ми мина: и страхът, и неразположението. При все че въобще не го погледнах. Гледах му обувките. Този ден един от неговите приятели — който седеше на друга маса с един непознат господин и говореше тихо, като че ли по работа, — когато си тръгвах и минах покрай него, протегна крак и добре че се отдръпнах навреме, иначе щеше да ме спъне. Като отварях вратата на жилището, се смеех при мисълта за спъването, но щом влязох в столовата, усетих, че има някаква промяна. Много се затрудних да я открия, защото всичко си изглеждаше същото. Беше кокошката. Винаги я слагах да гледа към покрития балкон, а я намерих обърната с опашката откъм страната на гребена, а гребенът гледаше на другата страна. Не можеше да е портиерката, защото не беше денят й за чистене. Стоях и я гледах известно време, без да откъсвам очи от нея, сякаш белият порцелан можеше да ми каже какво се е случило, обаче още бях твърде радостна и се изтегнах по корем на отоманката, и си мислех за часовника и пръстена на господина от кафенето с папратите — голям пръстен с гравирани инициали до брачната халка. Онази халка много ме смущаваше и никога не бих искала да я виждам, като че ли брачната халка беше лоша болест на пръста на мъжете.

Привечер дойде Марк и през цялото време ме гледаше, както се гледа нещо много странно. Казах му, че не искам портиерката да има ключ от апартамента, аз ще чистя, не я искам повече вкъщи и го блъсках с юмруци в гърдите, а той взе ръцете ми и накрая ми каза, че ще поиска ключа; много пъти ме пита какво ми става и всеки път като ме питаше, му отговарях, че ми няма нищо, искам си ключа от портиерката. Отиде да го поиска и ми го даде. Прегърнах го доволна, но много ми се плачеше. Каза ми, че бил в много лошо настроение и полагал усилия да не го показва, но с историята с ключа вече му дошло много и ме помоли да не ходя повече в кафенето сутрин. Останах като поразена. Не знаех нито какво да правя, нито какво да кажа, отидох към покрития балкон, върнах се в столовата и му отвърнах, че не правя нищо лошо, като ходя в кафенето. Погледна ме гневно, а аз го попитах кой му е казал, че ходя в кафенето. Отвърна ми, че това не ме интересува. Вбесена му казах, че нито той, нито никой друг няма да ме спре да ходя в кафенето. Закопча си сакото, каза „Ще видим“ и си отиде.

Онази нощ започна тропането. Отначало не знаех откъде идва, но скоро го чух откъм стената с камината. Види се, на госпожа Констансия й се играеше. Бяха глухи удари като с чук, увит във вълнен парцал — четири последователни удара, известно време тишина и когато изглеждаше, че вече се е свършило, започваше отново. Не можах да спя цяла нощ и станах два-три пъти да проверя дали се вижда светлина през някой процеп на вратата на другата половина от апартамента. На другия ден отидох в кафенето с папратите много уморена и осъзнах, че живеех само за онова кафене и за онзи господин, който вече сядаше с лице към мен.