Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (7)

VII

Веднъж седмично, в петък, Мария-Синта пращаше да ме вземат и прекарвах деня в нейната къща, защото трябвало да видя свят. В единайсет часа вече бях готова и щом колата спреше пред портата, шофьорът, на име Силвестре, натискаше клаксона три пъти. Първия ден ме попита дали искам да седна до него или отзад. Казах отзад и докато се качвах, вятърът вкара един акациев цвят. Изтегнах се на седалката като на легло, тъй като не ме интересуваше да гледам улиците, които отминавахме; единственото, което желаех със затворени очи, беше да се върна в Лисеу както в онази нощ и да видя как гърбавият мъж върви напред-назад, да слушам госпожата, която седеше пред мен и носеше гривна като златна змия, как обяснява на господина до нея тайните на театъра: че покривът се отварял и насочвали светлината нагоре, за да го скрият; а пък полегатия под едни огромни машини го повдигали и изравнявали, за да може там да се танцува по време на карнавала. През целия път държах ръката си мушната между седалката и облегалката и си представях, че мирише на цигарен дим.

Като пристигнах, цялата ми рокля беше измачкана; беше ми я поръчала Мария-Синта, от бял етамин, с бродирани черешови клонки над подгъва на полата и една клонка на гърдите — от страната на сърцето, беше казала тя.

Мария-Синта носеше копринен японски халат и целият му гръб беше избродиран с цъфнали бадемови клонки. Живееше на Пасеч де Грасия и от терасата й се виждаше градината на голяма богаташка къща с палми с листа като ветрило и саксии от сини и бели плочки, а по-нататък няколко залинели палми на булевард „Диагонал“. Докато гладеха роклята ми, Мария-Синта ме прати да се изкъпя. Цялата баня беше в бели плочки с жълт фриз. Сапунът беше толкова голям, че не се побираше в ръката ми, а бутилката с одеколон беше от един литър или повече. Мария-Синта прати камериерката да ми изтърка гърба и разказа, че съм избягала от къщи, за да отида да слушам как пеят, и че операта, която съм отишла да гледам, тя е гледала поне петдесет пъти и нищо не може да се направи: винаги плачела, когато старецът със звънчетата се отдалечавал с чувала с мъртвата си дъщеря.

Камериерката търкаше гърба ми с една жълта гъба с много дупки, по-мека от старата изтривалка, с която госпожа Магдалена ме къпеше в коритото. Когато тя беше много заета, ме къпеше той. Слагаше си морскосиня престилка с три бели райета на ръба, за да не си намокри панталона, а аз се събличах бързо, тъй като госпожа Магдалена вече ми беше разкопчала копчетата на гърба. Хващаше ме с две ръце и казваше: „Скачай в коритото!“. Сапунисваше хубаво изтривалката и много енергично търкаше гърба ми, а на мен ми даваше да си измия гърдите, понеже го било страх да не ме ожули. И после ме изплакваше с едно канче. Понякога обаче казваше, че е изморен и не иска да ме къпе. Веднъж, когато бях паднала в калта и се бях ужасила от мръсотията, ми каза, че Господ е направил човека от кал и когато изсъхне, сама ще си падне от кожата.

Мария-Синта ме накара да застана пред нея и докато ме сушеше с една дебела кърпа, ми каза да й покажа ръцете си от двете страни. Чисти и хубави. След това ме напудри и ме накара да тичам напред-назад, за да падне излишната пудра. Камериерката се смееше, аз също; вятърът ме гъделичкаше като тичах и Мария-Синта извади онзи кръст с брилянти от една червена кутия и ми го сложи. Верижката обаче ми беше твърде дълга, та я върза на няколко възела и запали всички лампи. Каза да погледна в огледалото: стигаше от пода до тавана и се видях цялата, от горе до долу; но очите ми веднага отидоха на кръста с брилянти, който пръскаше огледалото в зелено и розово като кръст на радостта. Следобед дойде Ракел и пихме китайски чай с жасмин.

За Сант Жоан^[1] двете братовчедки носеха сладкиши с череши и с кедрови ядки. Съседите изкарваха на улицата всичко, което имаха за горене, а децата помагахме и няколко дни преди това обикаляхме къщите в квартала, за да събираме дърва за горене. Палеха огъня точно пред нашата порта, защото беше по средата на улицата, и още от следобеда госпожа Магдалена започваше да недоволства; казваше, че къщата й се пълнела с дим и се караше на господин Жауме, задето не ще да помоли да запалят огъня малко по-нататък. Помня, че онази година излязох в градината, докато госпожа Магдалена приготвяше вечерята. Светлината сивееше и улицата изглеждаше заспала. Чух някой да изсвирва. Иззад купа дърва излезе момчето от Лисеу и застана пред мен; с една пръчица се потупваше по бедрото. Сигурно беше усетил изненадата ми, защото започна да се смее, сякаш си мислеше, че ме е изплашил. Като го попитах откъде идва, ми се стори, че дори не отговори. Мълчаливо седнахме на стъпалата на входа, гледахме дървата и накрая ми каза, че му идвало да ги подпали. А аз, не знам защо, започнах да му разказвам как първия път, когато излязох сама, бях стигнала до улица, която водеше нагоре, и в градината на една къща бях видяла чисто бяла птица с розов гребен, беше завързана за единия крак и живееше неподвижна върху месингова пръчка. Виждаше се, че много-много не ми вярва, но малко по малко се въодушеви да види птицата. Не можах да намеря нито къщата, нито улицата. После, докато вървяхме, ми разказа, че знаел много кратки пътеки за Тибидабо^[2], че може да се качим там, той много често ходел на гробището. Една нощ нарочно останал и го заключили вътре. Скрил се зад два много големи венеца, за да не го изгони пазачът. Искал да види пламъците. Нощта напредвала, много черна с облаци, които бързо отминавали и когато вече се уморил да чака, ги видял: сини и лилави, от време на време се показвал оранжев език. Всеки път, когато отивал там, крадял цветя от венците и след това ги хвърлял, защото миришели на восък и на смърт.

Когато изкачихме булеварда, се спряхме да починем. Каза ми, че се казва Еузеби. Духаше слаб вятър и сенките на листата се движеха по земята. От страната на Монтжуик^[3] се издигна ракета. Изглеждаше като че излиза от морето и разпръсвайки се падна, сякаш демон разби звезда.