Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (11)

XI

Никога не съм си мислела, че след толкова години ще си спомням следобеда, когато с домашните отидохме да навестим госпожа Розалия. Госпожа Розалия се омъжила много младичка за един нотариус вдовец, който бил покрил стените у дома с портрети на първата си жена, която също се казвала Розалия. Беше октомврийски следобед и улица „Верди“ миришеше на изгорели листа. Изглежда, нотариусът винаги говорел за първата си жена, особено на масата, и за толкова вкусните ястия, които тя готвела. А госпожа Розалия, която в началото на брака поддържала разговора и съчувствала на мъжа си за мъката, която го глождела, един ден осъзнала истината: той я използвал като бастун за старостта. Казва, че щом излезел за работа, се разплаквала, а въздишките, които слушали стените, биха разкъсали и сърце от камък. Повече се оплакваше, че не можела да плаче насаме, отколкото от това, че й се плачело винаги пред дебнещия поглед на всички онези портрети, от които първата Розалия се смеела. За да не ги вижда се научила да живее, без да гледа. Говорела, слушала или мълчала с поглед забит в една празна точка. Това постоянно страдание бързо я състарило, краищата на устните й увиснали и имаше бръчки между веждите. През цялото време, докато й бяхме на гости, поглеждаше часовника и ни каза, че било лош навик, дължала го на мъжа си, който не можел да се стърпи и десет минути, без да го погледне. Носеше златен медальон с малък портрет на господин с големи очи, целите черни с малко бяло. Всеки път като поглеждаше часовника, хващаше медальона и го обръщаше наопаки, сякаш от разсеяност. След малко отново го обръщаше налице. Не го оставяше да живее спокойно своя живот на портрет.

От нотариуса имаше една дъщеря. Преди две години я омъжила за банков служител, който изкарал цялата война скрит на тавана на своя роднина. Имаха момченце на осем месеца и когато пристигнахме, дъщерята тъкмо се беше качила на горния етаж, защото детето се било събудило. Госпожа Розалия ни заведе да седнем на верандата; градината изглеждаше много странна през разноцветните стъкла. През парчетата от бяло стъкло изглеждаше фалшива. Госпожа Розалия ни разказа, че в шадравана имала червени рибки, но котаракът ги изял и затова не може да ни ги покаже. Котаракът бил зъл като звяр, докато се усетиш, вече е уловил рибата и я носи да си я яде в кухнята. След това добави, че дъщеря й заслужавала по-добър късмет, да се омъжи за някой богаташ, но се наложило да вземе какъвто случаят й предложил, защото остарявала, а кандидатите, които се явявали, си оставали само кандидати. Банковият служител наистина бил добре възпитан, защото един банков служител трябва да бъде добросъвестен и почтен, защото така ще имаш от какво да живееш, когато те изхвърлят, не тия от банката, а годините. Станахме и се качихме на горния етаж.

Дъщерята ни чакаше горе на стълбите. Имаше много черни сключени вежди и тънки устни. Не носеше чорапи, ходеше с подпетени пантофи и като се обърна, видях петите й, бледи като восък.

Спалнята вонеше, а бебето плачеше в люлка, претрупана с дантели под мрежа против комари. Направена от булчинския воал, каза дъщерята. Даде биберона на бебето, а то го изплю и всеки път като му го даваше, го изплюваше. Дъщерята седна, сложи една кърпа под гърдите си, майка й подаде детето, тя извади едната си гърда, по-бяла от смъртта и с много венички. Стисна я и шурна струя, подобна на гной. Обърнах глава, защото по средата гърдата беше морава. Миризмата на мляко се смеси с воня на мокър чаршаф и госпожа Розалия, след като погледа известно време как бебето суче, започна да сменя постелките на люлката и каза, че ще остави мокрите да съхнат на балкона, защото още могат да се ползват. Видя, че гледах едни мръсни чорапи, и ги изрита под леглото. Бебето се давеше и дъщерята каза, че трябва да си почине. Измъкна гърдата от устата му, прибра я, извади пълната, а бебето се хвана за нея и отново се задави. Задушаваше се безшумно, очите му щяха да изхвръкнат, а лицето му силно се зачерви.

Съпругът дойде неочаквано и госпожа Розалия го изведе, защото бебето щяло да се разсее. Веднага щом той излезе, взе шише с одеколон и обилно напръска дъщеря си. Зетят беше рус и косата му започваше зад челото. Едно безкрайно чело. Когато го пуснаха да влезе, каза, че имал видение, докато правел сметките. Някакъв дим. Госпожа Розалия веднага му отвърна, че трябвало да смени стъклата на очилата си. Той каза „не“, онова, което бил видял, се вдигало и спускало, без да спре, все едно го дърпат от тавана с тел, и изведнъж се допряло до плочките и се изпарило. Дъщерята отмести бебето от гръдта си, а банковият служител поиска разрешение да си свали сакото. Госпожа Розалия каза „Оставяме ви насаме“ и като вървяхме към стълбите, добави, че мъжът, като се върне от работа, желае да сподели с жена си как е минал денят му. Те се гледаха с поглед, който ни изличаваше. С очи на мъртвец. Същински неподвижни кукли.

Когато излязохме, уличните лампи вече бяха запалени. През целия път към къщи си мислех, че не искам никога да се женя.