Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (30)

XXX

На другия ден я срещнах на етажа да приказва с един нисък и дебел мъж, който имаше глава като топка, с цвят на пържена скарида и островърхи уши. Запозна ме с него. Беше малкият й брат. Засмяхме се и тримата: аз, понеже не можех да се сдържа, толкова странно ми изглеждаше, че такъв мъж може да е брат на тази толкова висока госпожа, а те двамата, без да знаят на какво аз се смея, донякъде от любезност. След петнайсет дни ме запозна с друг от братята си, с големия, който също имаше розова глава, но не беше толкова нисък като първия. Колкото и да исках, не можех да се скрия от нея. Бях смазала ключалката и за да я заблудя, отварях вратата все едно излизах и отново се шмугвах вътре; правех така няколко пъти да видя дали ще й омръзне. Накрая излизах, полека завъртах ключа и слизах по стълбите на пръсти. Но като се връщах, по което и да било време, винаги я намирах на площадката. Сигурно живееше залепена за шпионката да дебне и да слухти. Един ден, когато не ме чакаше на площадката, много се изненадах и си помислих, че може да е умряла. От този ден започна танцът на изтривалката. Като понечих да пъхна ключа в ключалката, ми се стори, че има някаква промяна. Изтривалката за крака беше сложена накриво и един от върховете й опираше о вратата. Оправих я с крак, без да се замислям и доволна, че мога да се прибера спокойно вкъщи. На другия ден се случи същото: изтривалката, която, като излизах от къщи, трябва да си е била на мястото, защото дори не я забелязах, отново беше поставена накриво и гледаше към другата страна на площадката. Не знам колко дни продължи този цирк. Излизаше от жилището си, докато аз бях навън, обръщаше ми изтривалката и се спотайваше. Вероятно по този начин искаше да ми каже, че знае, че съм излязла. Лошото беше, че аз не можех да й кажа нищо, защото никога не успях да я хвана. Една сутрин сложих изтривалката накриво и излязох, превивайки се от смях. Когато се върнах на обяд, я намерих сложена съвсем добре. Отново я сложих накриво и на другия ден пак я намерих така както трябва. А междувременно телефонът звънеше всеки ден. Вече не казваха „Извинете“, ами разговаряха и ме питаха дали има билети за вечерното представление или дали могат да говорят с госпожа Маспонс или с господин Марти. Аз казвах „Не, не, не“ много търпеливо и често държах телефона отворен с часове. Портиерката идваше и си отиваше, портиерът ми гледаше краката при всяка възможност. Марк не се обаждаше дни наред, а генералът ме канеше на вечеря два пъти седмично. Аз нямах желание да го виждам, но ходех, защото вкъщи се чувствах зле.

Веднъж, когато ме беше поканил, срещнах на площадката двамата братя на госпожа Констансия. Носеха много големи пакети, завързани с връв, и държаха вратата на асансьора отворена. Щях да ги подмина, но ме поздравиха и единият ми каза да заповядам, да вляза. Така и не разбрах как така се случи, че се озовах в асансьора с двамата братя и по-малкият каза защо да не се възползват, а големият остави пакетите на земята и понечи да разкопчае горното копче на блузата ми. Така го настъпих, че извика и като излязохме от асансьора, видях, че куца. Не ми направиха нищо, но кръвта ми кипеше. Влязох в жилището на генерала сякаш влизах в рая и докато чаках в онзи толкова голям салон, отидох до гоблена да видя камъка в гнездото и го докоснах. Този ден спомена, че никога не съм му разказвала за живота си и ме попита с какво се занимавам, дали имам семейство или някой приятел. След вечеря, когато отиде за вафлената пуричка, остана като замръзнал пред шкафа с чекмедженцата. Изглеждаше като че иска да умре, а не може. Аз не знаех какво да правя и може би защото беше така неподвижен, си спомних одрания мъж от куличката и тогава видях стареца превърнат в дърво от нерви, мозъкът му отгоре като глътка мляко, а опашката на мозъка се стичаше по костите на гръбнака му. Прислужникът го отведе, а аз веднага си тръгнах. Като стигнах в апартамента, трябваше да тичам в банята и повърнах всичко.

Марк дойде на другата сутрин, без да ме предупреди, и вместо да го посрещна радостна, му казах да ми намери друг апартамент, този ме смазваше. Разроши косата ми през смях и ми каза, че вече е мислил за това, но било трудно, защото искал да намери хубав апартамент. Стори ми се, че го казва просто така, за да ме накара да млъкна и щях да му разкажа какво ми причинява госпожа Констансия, но си помислих, че е напълно способен да каже, че само си въобразявам. Тръгна си много скоро, имал работа и когато вече беше на площадката, ми каза, че ще идва по-често. Отидох да се издокарам и излязох. Искаше ми се да видя различни хора и влязох в едно кафене на „Диагонал“, в което никога не бях ходила. Над табуретките в едни осветени витрини имаше сухи листа от папрат, които рисуваха много фини бродерии. Кафенето много ми хареса, стори ми се, че в него мога да се чувствам приютена и по-малко безпомощна, защото беше мъничко. И тъй като завръщането на Марк само ме отегчи още повече, започнах често да ходя там. Виждах все същите лица и обичах да си представям, че листата на папратите на обратната страна имат мъхести петънца с шоколадов цвят. Не след дълго се загледах в едни господа, които, когато влизах, вече бяха насядали и оставаха, когато си тръгвах. Седяха в дъното и аз също свикнах да сядам там. Имаше един, който носеше кариран костюм, ажурни чорапи от коприна и ниски жълти обувки, блестящи като огледало. Тъй като винаги бяха заети с разговорите си, аз ги гледах през цялото време и си представях, че съм малка, разболяла съм се и всички тези господа са дошли да ме видят и да ми правят компания. Обувките на господина с карирания костюм имаха фигури, образувани от дупчици на върха и около тока. Понякога поставяше единия си крак върху другия, люлееше го и обувката му бавно се движеше и блестеше. Имаше дни, в които ми се щеше да го прегърна, да пъхам ръка във всичките му джобове и да разкопчая жилетката му. Щом ми омръзнеше да гледам обувката, гледах ухото му. Не беше като на престъпник: меката част беше кръгла и не беше прилепнала към главата. Господинът, който седеше с лице към мен, беше едър и не ми харесваше особено, защото имаше изражение на щастлив човек. Той също се обличаше много добре. Един ден усетих, че ме е хванал как гледам господина с обувката. И много се засрамих.