Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (6)

VI

Монахинята беше нисичка, с жълтеникаво лице и нос като лешник. Говореше с прибрани в ръкавите ръце; видях й ги, защото ги извади, за да избърше навлажненото си око с чисто бяла и много добре изгладена кърпичка. Ръцете й, с подравнени чисти нокти, бяха жълтеникави като лицето. Веднага каза „да“, ще ушият роклята, защото са прибрали много бедни момичета, а пък те, монахините, тъкмо това искат: да има поръчки, за да могат момичетата да работят. Но каза да не бързаме с роклята, защото били затрупани с работа.

Види се, толкова дълго съм била болна, че си помислили, че ще умра, и вечерта, в която ме помислили за мъртва, защото не ми напипвали пулса и съм дишала по-слабо и от пиленце, и двамата обещали на Богородица, че ако ме спаси, ще й подарят рокля от коприна, избродирана със злато и скъпоценни камъни. Веднага щом оздравях, започнали да спестяват пари и когато им се сторило, че имат достатъчно, тръгнали да търсят манастир, където да поръчат роклята, но никъде не искали да бродират със златни нишки, казвали, че не могат, бродирали само букви на чаршафите и на калъфките с памучни конци, а когато намерили монахини, които знаели да бродират със злато, поискали им толкова пари, че не могли да поръчат роклята. Но онази нисичка монахиня каза „Да“, каза, че ще отидат да вземат мерките на Богородица, а може би ще бъде още по-добре да поискат някоя стара рокля от енорийския свещеник, така щели да се ориентират по-добре както за мерките на врата и на ръцете, така и за да сметнат колко коприна е необходима, а и за всичко останало. Няколко дни след като получили старата рокля, ни изпратиха цената и беше добра цена.

Ушиха рокля и плащаница изцяло от дебела коприна, със златна дантела на подгъва на роклята и по ръба на плащаницата. Отпред на полата имаше плетеница от златни нишки и релефни цветя и листа, а по средата над изображението имаше един потир, а над потира, във формата на корона, пет цветя, които госпожа Магдалена мислеше за рози, със сърцевина от скъпоценен камък, и всеки камък различен на цвят. Когато отидохме да вземем роклята, две монахини отвориха кутията и повдигнаха копринената хартия, която я покриваше. Така блестеше, че се уплаших, ръцете ми се разтрепериха и тихо казах: жълт камък. А господин Жауме до мен отговори: топаз. А аз — син камък, а той — тюркоаз; червен камък — рубин; бял — диамант… А монахините кротко се смееха.

Всички съседи дойдоха да видят роклята; бяхме я сложили върху една маса и госпожа Риус мърмореше, защото искала камъните на цветята да са в един цвят и казваше, че монахините сигурно са малко смотани. Но всички други казваха, че монахините са се справили много добре, и смятаха, че роклята си е хубава от горе до долу. Занесохме я в църквата, те си мислеха, че ще ги приеме самият енорийски свещеник, но ги посрещна клисарят и им благодари от името на свещеника и на Богородица. Всяка неделя ходехме на църква да видим дали Богородица носи нашата рокля. И всеки път носеше друга. Но един следобед избягах през стената, в червената рокля, защото бях горила вестници, и от входа на църквата погледнах нагоре към олтара и ми се стори, че Богородица носеше роклята. Качих се по стълбите, църквата беше празна и тиха, с килим от запалени свещи: някои прави, други наклонени. Пипнах роклята, прокарах върховете на пръстите си около бродираните цветя, опипах камъните. Излязох и се затичах по улиците, а когато стигнах до къщата, трябваше да дойдат да ми отворят, и задъхана им разказах, че Богородица носи нашата рокля. Всички отидохме веднага да я видим, а господин Жауме прошепна, че Дева Мария имала и по-пищни рокли, но никоя не била толкова фина и с камъни, които сякаш се смеят, видно е, че монахините са весели ръкоделки.

Отидохме да доплатим роклята, платиха я на три пъти, защото парите, които бяха спестили, не стигаха, и ни отвори младичка монахиня с бузи като рози и чело като лилия и когато излезе, госпожа Магдалена ми каза, че била послушница, защото била с дълга коса и не носела халка, но когато се венчаела с Господа Бога щели да я острижат и да й сложат халка, за да я отделят от всичко. И че за венчавката ще бъде облечена в бяло, самотна сред сестрите, защото бракът с Господа е самота.

Когато влезе, известена от послушницата, нисичката монахиня ми подаде ръка, за да я целуна, и каза на госпожа Магдалена, че има много мила дъщеря. Госпожа Магдалена й отвърна, че не съм й дъщеря, че ме били намерили до градинската врата и ме прибрали, но ме обичали като тяхно дете и затова обещали роклята, когато съм била на смъртно легло заради една моя лудория. Каза, че съм добро момиче, но съм правела странни неща, а монахинята я попита какви странни неща съм правела, и тя й разказа всичко; че съм си играела с огън, че съм палела хартия на печката, когато останели само въглени, и че съм разнасяла огън из цялата къща; че съм правела фунийки от хартия за писма и съм ги пъхала една в друга и съм ги палела, и че понякога съм подпалвала купчини с вестници. Че веднъж, когато имала гости, влязла в кухнята за захарницата и ме намерила в ъгъла неподвижна като труп и с по една запалена фунийка в ушите. И че когато ми се скарала, устните ми станали морави и че съм казала, че искам да си изгоря ушите, защото не съм искала да имам уши. За да съм се отучела, като знаели, че не обичам червения цвят, ми ушила червена рокля, че аз съм подшила шевовете, и когато съм я облякла за първи път, съм изтичала нагоре по стълбите, затворила съм се в куличката и съм се блъскала в стените като луда. Че всеки път, когато не съм можела да се стърпя да не паля хартия, ме карала да обличам червената рокля и когато съм я носела, ме наричали „пламъка“. Аз си умирах от срам и се бях втренчила в старите й лакти, защото старите лакти са ми противни и исках тя да ми стане много противна. Монахинята прокара ръка по косата ми и ме погледа известно време, без да каже нищо. После попита дали на енорийския свещеник му е харесала роклята, а тя й отговори да, много, дошъл с протегната ръка и с широка усмивка на уста им казал, че Бог щял да им се отплати, въпреки че Дева Мария вече била сторила чудото да спаси Сесилия; и помолил да кажат на монахините, които са избродирали роклята, че са най-добрите работнички на света: със златни ръце, дадени им да бродират златни нишки. А всичко беше лъжа, защото дори не го бяха виждали. След това разказа, че когато съм била едва тригодишна, за карнавала ме облекли като монахиня и цяла зима не могли да ми свалят дрехата, защото без нея непрестанно съм пищяла, че ми мръзнат костите. Монахинята, през смях, извади от един много дълбок джоб църковна картичка; беше изображение на Светото сърце Христово, с вдигната за благословия ръка. Попита ги защо са ме кръстили Сесилия и отговориха, че така било написано на листчето хартия, закачено на гърдите ми с безопасна игла. Дойде монахинята с розовите бузи и другата, когато я видя, ми каза да не правя повече фунийки от хартия за писма, и да я извиним, но трябва да ни остави. А аз се чудех защо на Богородица й казват Дева.