Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (21)

XXI

На другия ден след Паулина и перуниките по обяд в бараката дойде госпожа Матилде, много разтревожена, да ми каже, че видяла отдалеч стареца с кокошките. Втрещих се и веднага си помислих, че Еузеби е мъртъв. Старецът с кокошките дойде рано следобед, много спокоен. Беше с бръсната глава и толкова слаб, че едва се държеше на краката си. Влезе в бараката, като показваше, че това много го притеснява, поклащаше бавно глава известно време и първото, което каза, беше, че съм постъпила добре, че Еузеби е един нещастник и да си го избия от главата, ако още не съм го сторила. Попитах го какво е станало с тях. Каза ми да не се тревожа, няма нищо лошо, в крайна сметка той е имал късмет. Видях, че няма много желание да приказва, и трябваше с ченгел да му вадя думите от устата. Изглежда, Еузеби се опитал да избяга на два-три пъти, всеки път го хващали и всеки път, като го хванели, го пребивали от бой. От толкова бой превъртял и един ден без причина забил нож в гърба на един от пазачите. За щастие го наранил леко, но никой не разбрал откъде е взел ножа, дори и след като го били много пъти. Най-лошото било, че когато вече го смятали за луд, някой открил, че през войната е бил в един комитет. Учудих се, защото Еузеби винаги ми казваше, че е бил войник, а преди да стане войник, е бил дете. Като ми разказа всичко, старецът с кокошките се почеса по бузата, отново поклати глава и рече: „Има да лежи с години“. Тогава ме попита дали мога да му помогна с нещо: взех чантата и му дадох всичко, което имах. Тръгна си веднага, тъй като имал да направи още две или три посещения. През нощта сънувах онзи толкова кратък и странен сън, който щях да сънувам често: представляваше равна земна шир и мъртво дърво вляво. До ствола му имаше пеленаче, което махаше с ръчички нагоре-надолу, без да спре. Вдясно имаше куче, изглеждаше малко, защото се виждаше в далечината и се приближаваше към бебето, но никога не стигаше до него. Като се събудих, очите и бузите ми бяха мокри от сълзи. Види се, плакала съм насън.

Станах както всеки ден, но след няколко часа се почувствах зле и трябваше отново да си легна. Имах температура и мислех само за Мария-Синта, без да искам да мисля за нея. Привечер дойде госпожа Матилде и й разправих какво ми каза старецът с кокошките; отвърна ми да не се оплаквам, защото, ако го били пуснали, Еузеби вероятно щял да ме пребие до смърт. Бях болна три седмици. Често следобед ми се виеше свят, защото имах чувството, че съм заобиколена от перуники. Госпожа Матилде ми носеше супа в едно канче, но така ми се гадеше от нея, че през нощта я изхвърлях. Мисълта, че трябва да се върна на Ла Рамбла, ме убиваше. Един ден реших да изляза, понеже не можех да стоя повече затворена вътре. Все още се чувствах зле, кръвта ми течеше колкото си иска, и тази луна. Почти не бях яла от деня, когато видях стареца с кокошките; няколко парчета хляб и от време на време по една ябълка от кошницата, която ми донесе Тере. Случилото се с Еузеби много ме беше разстроило, макар за момент да ми се стори, че ме освобождава от нещо вътре в мен, което ме е разяждало, без да го съзнавам. Стигнах до площад „Каталония“, вървейки по Ла Рамбла, и седнах на мокра от дъжда пейка. Бях жадна и от водата, която скачаше нагоре от фонтаните, бяла и покрита със сняг от пяна, ожаднявах още повече. Не знам защо се замислих за Мария-Синта и като при бълнуване я виждах как се приближава с кръста с диаманти на гърдите, хваща ме за ръка и ме отвежда вкъщи; виждах Еузеби как се е метнал отзад на колата, за да узнае къде ме водят, виждах го до портата, виждах как го бият… Станах, беше ми студено на ръцете и на гръбнака и тръгнах бавно, понеже единият ми крак беше изтръпнал. Небето беше почерняло и хората много бързаха. Влязох в един вход и останах там, докато не ми омръзна. Не знаех къде да отида. Пороят ме застигна малко преди улица „Арагон“. Без да му обръщам внимание, вървях с ръце в джобовете на шлифера, а водата влизаше през яката и се стичаше по гърба ми. Трябваше да спра за малко, защото ми се зави свят. Минаваха коли и вдигаха водни пръски от двете страни и усещах как водата влизаше и излизаше от обувките ми при всяка крачка.

Когато стигнах до „Жардинетс“, вече не валеше, но небето още беше покрито с облаци. Седнах на пейка пред едни полуизлегнати статуи и постоях така зареяна, без да мисля за нищо. Когато станах, с коса полепнала по лицето, стори ми се, че не съм аз: бях гладна, толкова гладна, че чак ме болеше. Пресякох улицата и много решително влязох в едно голямо кафене на ъгъла. Барът беше висок и зад него блестяха стъкла и никел. Потърсих уединена маса, далеч от прозорците и близо до бара. Докато чаках сервитьора, който поднасяше кафе на възрастна двойка, зъбите ми затракаха, сякаш не бяха мои. Изведнъж видях съвсем близо бялото сако и за да събера сили да си поръчам кафе с мляко и хлебче с шунка, трябваше да си напомня, че ако не ям, ще умра. Сервитьорът забърса с малка кърпа масата, преди да постави върху нея поръчката ми. Трудно ми беше да ям бавно, тъй като можех да изгълтам всичко, без да дъвча. Усетих, че ме гледат. До бара, с лице към мен, стоеше мъж с клечка за зъби в уста. Като си изядох хлебчето с шунка, бях по-гладна от преди и поръчах на сервитьора да ми донесе още едно.

Знаех, че когато дойдеше време да плащам, ще трябва да кажа, че нямам пари. Знаех си, разбира се, още с влизането, но колкото повече време минаваше, толкова повече се страхувах. В крайна сметка трябваше да го кажа. Сервитьорът ми отговори да не се правя на луда, трябва да платя, само това липсва, и след като ми го повтори два или три пъти, каза и на пиещите на бара. Не знам откъде излезе още един сервитьор, а след това дойде и съдържателят. Показах им разтворената си чанта и обясних, че са ме обрали. Другият сервитьор започна да се смее като луд, а съдържателят много любезно, но твърдо каза да бъда така добра да платя. Моят сервитьор каза, че помолил същото два пъти и че това е срамна история. Отвърнах му да не обижда, не плащам, защото нямам, а той ми отговори, че трябва сама да се издържам, била съм достатъчно голяма. Тогава, ни в клин, ни в ръкав, съдържателят приближи лицето си до моето и като ме заливаше с пръски от слюнка, се разкрещя: „Момиче, не хитрувай, че оттук отиваш направо в затвора“. Побеснях и му казах, че не ме е страх от полицията, обичам да си имам работа с тях, не ме е страх от нищо. Съдържателят викаше все по-силно, млякото това, а шунката онова. Сервитьорът, не моят, ами онзи, който го приемаше по̀ на майтап, разказваше случката на един господин, който тъкмо бе влязъл и си окачваше шлифера. Ами вместо да нахалствам, поне да бях помолила, „ако обичате“. Моят сервитьор, който си приказваше сам и размахваше ръце като разглобен, ме попита къде живея, а аз му казах, че въобще не трябва да му отговарям, но ще му кажа, за да е доволен, че живея в бараките. Съдържателят ме гледаше злобно и аз също го загледах злобно. Сигурно не можа да го понесе, защото ми заби такъв шамар, че за малко не паднах. Разярих се и се разкрещях, че ме е ударил, защото съм беззащитна, като пеленаче са ме изоставили на улицата като торба със смет, да живея от въздуха… без родители, без братя и сестри, без никой… Грабнах една чаша от една маса и го замерих по главата. И тогава настана суматоха, тъй като двама мъже се засегнаха заради мен. Господинът, който си окачваше шлифера, застана пред съдържателя и му каза да не прекалява, на гладния трябва да се прощава, а моят сервитьор, който продължаваше да си говори сам, хвърли бясно кърпата на земята, а един младеж, който пиеше ликьор, предложи да не вдигат повече врява, той ще плати, не можел да повярва, че момиче като мен, хубаво като изписано, го бият задето няма пари да плати глътка мляко и някаква мизерна шунка. И плати вместо мен. Веднага щом плати и се обърна с гръб да отпие глътка от чашата си, усетих докосване по ръката и чух някой да казва „Да вървим“. Завъртях се на място. Мъжът, който беше докоснал ръката ми, беше с разкъсана устна и през дупката се виждаше златен кучешки зъб. Беше мъжът с клечката за зъби. Очите му бяха много черни, а ръцете малки, сякаш не бяха порасли, откакто е бил четиринайсетгодишен. Като тръгвахме, младежът с ликьора каза, че така става в живота, който плаща, остава сам, а този, дето нищо не е платил, ме отвежда със себе си. А съдържателят на кафенето, както стоеше прав до вратата и я държеше отворена, каза на мъжа със златния зъб да внимава.