Мерсе Родореда
Улица „Камелия“ (3)

III

Вървях много бавно, но пясъкът хрущеше и портата изскърца, като я отварях. Жените приказваха в кухнята. Помислих, че скърцането ще ме издаде, ще ме хванат и ще ме заключат, за да не мога да избягам отново, и ще си умра затворена, колкото и да тропам с юмруци и с крака. И просната мъртва на земята, никога не ще мога да тръгна да търся баща си. Бях излязла да го търся, понеже предната нощ, докато още бях будна, видях как от тавана заваля дъжд от разноцветни звезди, а сред звездите едва-едва съзрях неговото лице.

Градината беше цялата обляна от слънце и листата на цветята бяха спаружени. Когато минах покрай магазина за цигари, продавачката излезе да мие улицата и ме попита къде отивам. Побягнах, без да й отговоря, и не знаех дали сърцето ми биеше силно, защото ме бяха видели, или защото за първи път излизах сама. Вървях надолу по улицата от слънчевата страна и сянката ми ме следваше, качила се наполовина на стената. След като вървях дълго време така, слепоочията ми биеха като часовник, затова се спрях пред една градина с цъфнали хортензии. На входа на къщата, отстрани на три мраморни стъпала с тъмни нишки, имаше прът с напречна пръчка, а върху пръчката — бяла птица с розов гребен, с извит навътре към шията клюн, а единият й крак завързан с месингова верижка. Стоеше мирно и сякаш ме гледаше. Бях като омагьосана. Изведнъж се хвърли напред, изкряска и перата на гребена й настръхнаха. Гласът на момиче, което питаше как се нарича птицата, наруши магията; беше русо, с коса на масури, хванало за ръка един господин. Веднага си помислих, че е баща й. Спрели се да гледат птицата, която малко по малко ни обръщаше гръб. Господинът беше застанал по средата между мен и момичето; беше висок и слаб, миришеше силно на мимоза и на ръкавелите си имаше тъмносин камък, който от време на време блясваше силно. Хванах го за ръка, без да го гледам, и трябваше да си затворя очите, защото изглеждаше, че всичко наоколо се задвижи. Когато ги отворих, видях, че момичето с масурите стои пред мен и ме гледа. Без да каже нищо, с тясната страна на дланта удари силно между моята ръка и бащината си и го дръпна, за да си го отведе. Тръгнаха надолу по улицата, а аз не разбирах защо онзи господин, вместо да си тръгне с момичето, не го остави да гледа птицата и не отведе мен със себе си. Повървях малко след тях. От време на време момичето подскачаше, масурите й се развяваха, а баща й я вдигаше за ръката, за да скача по-нависоко. Уморих се да ги следвам и те постепенно се смалиха. Момичето с масурите носеше плисирана пола и имаше тънки крака.

Малко се затрудних да намеря къщата. Веднага щом се прибрах, изтичах да си видя косата. В гостната върху една масичка до прозореца имаше огледало във формата на сърце. Рамката му беше от цветя от розово стъкло и листа от зелено стъкло. Вдигнах единия край на завесата и го сложих зад облегалката на едно кресло, за да влезе повече светлина. Косата ми беше кестенява и лъскава. Скочих, за да я отметна нагоре, но лицето ми избяга от огледалото и не можах да я видя. Усетих я да пада на врата ми, права и тъжна. Тъжна като мен. Защото ми беше тъжно. Оправих завесата, седнах в креслото и дълго време си гледах ръцете.

Привечер се качих на куличката. Никога не се бях качвала и си спомням, че онзи ден беше за първи път, защото още се страхувах, че продавачката от магазина за цигари може да е казала, че ме е видяла да бягам от къщи. Отидохме заедно с господин Жауме. Заизкачвахме се по стълбите към покрива и преди да стигнем най-горе, ми каза да го хвана за панталона, за да не падна. Най-горе стълбището беше тъмно и той каза, че от години се канел да сложи крушка. Извади един железен прът, повдигна резето, слезе едно стъпало надолу, за да може да отвори вратата, тъй като се отваряше навътре и излязохме на покрива.

До кулата се стигаше по дървена стълба без парапет в средата на килера. Кулата имаше прозорци от всички страни. На прозореца, който гледаше към улица „Камелия“ имаше пилон за знаме. На малкото място от стените, останало сред толкова много стъкла, висяха закачени илюстрации: една дама с развят син копринен колан; мъж с брада, заобиколен от змии; голяма отворена длан, цялата на линии; и одран мъж в лице и в гръб. Господин Жауме ме накара да ги разгледам една по една, после ми каза, че няма да ходя на училище, той щял да ме научи на всичко, което едно момиче трябва да знае, че дори и повече. Седна в едно жълто кресло, което беше придърпал точно пред отрязаната ръка, и с бамбукова пръчка, която, преди да се качим беше измъкнал от един куп в задната градина, посочи хълма вътре на дланта и ме попита дали знам как се казва. Попита ме три пъти и на третия ми каза отговора, също го повтори три пъти, защото по този начин, обясни ми той, имената, които трябва да запомня, ще се запечатат в мозъка ми. Каза ми, че следобедите, седнал в креслото, докато те си говорели долу, той наблюдавал небето. Въртял се в креслото и го завъртал напълно, за да може да гледа небето по малко от всеки прозорец. От западния прозорец гледал най-накрая.