Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El carrer de Les Camèlies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Мерсе Родореда

Заглавие: Улица „Камелия“

Преводач: Мая Генова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: каталонски

Издание: първо

Издател: ИК „Сиела“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: каталонска

Печатница: Печатна база „Сиела“

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Гриша Атанасов

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-28-1328-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4350

История

  1. — Добавяне

XXVIII

Чувствах голяма слабост и лекарят ми препоръча да правя слънчеви бани и да ям много месо. Бавно слизах по стълбите, защото коремът ми тежеше, но веднъж, като се опитах да взема асансьора, усетих сякаш ми изтръгват вътрешностите и за малко да се развикам. Разхождах се и гледах витрините, а след това сядах на някоя пейка и пушех непрекъснато. Един ден ми беше студено, чувствах се отпаднала и влязох в едно кафене да пия нещо. Това кафене го бях забелязала преди доста време, но не бях влизала, а ми харесваше, понеже, за да се влезе, трябваше да се изкачат няколко стъпала и вратата му беше от тези, дето се въртят. Толкова добре ми беше там, че започнах да ходя всеки ден. Сядах до някой прозорец и дълго гледах платаните и движението на хората и автомобилите. Две-три седмици по-късно, точно когато поднасях чашата до устните си, сервитьорът, който след толкова посещения вече ме познаваше, дойде при мен и ми каза, че един господин много искал да говори с мен. Обърнах се леко и веднага го видях, защото беше много рано и в кафенето нямаше никой друг. Беше стар господин, слаб, с бели коси и също така бяла заострена брадичка. Седеше изправил гръб на една маса в дъното, с лице към светлината. Сервитьорът ме попита какво искам да му предаде, да дойде той или аз ще отида. Като го гледах толкова стар, казах, че ще отида аз. Сервитьорът взе чашата ми и я занесе на масата на господина, а аз — учтиво, понеже вдъхваше респект — го попитах какво желае. Първото, което каза, бе дали ще бъда така добра да седна. Разказа ми, че е бил генерал, имал два замъка, разделени от река, която също била негова, не била много широка, разбира се, и на онова място на реката, където се въдели пъстърви, никой не можел да лови риба. Само той.

Говореше равномерно и с дрезгав глас, който на моменти се прочистваше от само себе си. Каза ми, че е мъж с положение и ни в клин, ни в ръкав ме попита дали обичам ботаниката. Казах му, че като малка съм учила анатомия, но не си спомням нищо. Попита ме дали искам още кафе и му отговорих: „Не, защото няма да мога да спя през нощта“. На момента се усетих, че е трябвало да отвърна нещо друго, защото бе още сутрин, но той продължи да говори, сякаш не ме беше разбрал. Разказа ми, че се чувствал самотен, двамата му племенници го били изоставили, единият бил луд, а другият на път да полудее, нещо, което наследили от него. Не съм можела да си представя какво ли не би дал за малко младост до себе си, това щяло да му удължи живота и щяло да бъде едно добро дело, „защото — каза съвсем естествено — ако аз умра, къде ще отидат душите на мъртвите?“. Обърна се с лице към мен, сложи ръце върху масата и каза, че неговата душа притегляла душите на мъртвите. Добави, че щом се събудел, изчитал известията за погребения, бързо се обличал и отивал на колкото успеел; не на познати, било все едно. Нареждал се на опашката на процесията, облечен в строг траур и щом влезели в гробищата душата на мъртвия се съединявала с неговата. След това ме попита дали искам да видя апартамента му, ама веднага. А аз, както нямах какво да правя, а Марк щеше да дойде чак през нощта, му казах, че щом толкова настоява… Защото бях отегчена, а и онова за душите ми беше харесало.

Живееше няколко преки по-надолу. Входът беше като на къща на високопоставени обитатели с едно стълбище за всички апартаменти и друго само за неговия, разположен на мецанина. Перилата на неговото стълбище бяха от изваян като бродерия камък, а насред площадката имаше фонтанче с несекващ водоскок. На средата на стълбите трябваше да спре, защото се задушаваше и когато вече можеше да си отваря устата и да говори, ми каза, че страда от астма. Пъхна ключа в ключалката, но преди да успее да го завърти, вратата се отвори и се озовахме пред прислужник с лице на селянин и жилетка на жълти и черни райета. Старецът ме въведе в много голям салон, пълен с мебели и потънал в сянка, макар да имаше три балкона. Пред средния балкон, върху една колона имаше клетка, а в един от ъглите — роял. Доближих се да видя клетката, а старецът ми каза, че е празна, имал три канарчета, но пеели толкова силно, че се изморил да ги слуша и им отворил вратичката. И трите избягали, едно след друго. След това ме настани да седна в кресло с морава копринена възглавничка на една от ръкохватките; като видя, че я гледам, ме попита дали ми харесва моравият цвят. Излезе, преди да му отговоря, и се върна преоблечен с други дрехи.

Накара ме да остана за обяд. Прислужникът сервира на кръгла маса с бродирани покривки, чинии със златен ръб и чаши с червено столче, а в средата на масата постави сребърна ваза с бели и жълти рози. През това време аз гледах гоблена, закачен на стената в дъното, с много войници и копия. Конят в средата беше с вдигнати предни крака, а над главата му се вееше триъгълен флаг на карета, които колкото повече се приближаваха към края, ставаха все по-малки. На земята върху снопче трева имаше камък, който приличаше на яйце в гнездо.

Обядът започна с бульон, който имаше вкус на зеленчуци и когато го изпихме, прислужникът донесе дълго и тясно плато във формата на риба, а в него имаше желирана риба. Изядохме я. Старецът каза, че рибата била речна, но отдалече се виждаше, че не е, а преди това, когато прислужникът му показа платото, без да го сложи на масата, тихичко подсвирна и каза: „Каква риба!“. За десерт ядохме най-различни сирена и накрая, когато вече не беше останало нищо, старецът стана, отиде в дъното на салона и се спря пред тесен и висок шкаф с много чекмеджета, който се намираше до гоблена. Потърси нещо, след това се върна и ми даде една вафлена пуричка. Изядох я бавно от срам, че хруска, защото ядях само аз. Попита ме дали е хубава и отвърнах „Да“. След това излезе от салона, върна се с една много дебела книга, седна, накара ме да доближа стола си до неговия, отвори книгата там, където намери за добре, и като посочи с пръст едно цвете, каза: „Виждате ли? Това е синап“.