Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (9)

9.

През следващите дни гласът ме измъчваше с въпросите си, нощем се будех от риданията му. Недоспиването ме съсипваше. Тялото ме болеше, не можех да се съсредоточа върху нищо, след няколко минути оставях вестника, за книга пък дори и не помислях. Гласът все по-често коментираше поведението ми, казваше какво да правя и какво не (Не тичай толкова бързо. Не яж толкова припряно. Винаги бързаш. Прекаляваш с покупките, гардеробът ти е пълен.)

Усилията да работя се проваляха също като опитите да се разсея. В киното гласът протестира срещу „Дяволът носи Прада“, „Планината Броукбек“ сметна за ужасен. (Защо гледаш такива неща? Защо се смееш? Защо хората трябва да страдат толкова?) И от двата филма си тръгнах преди края.

Във фитнес клуба се подиграваше на множеството изпотени хора. (Защо седят върху велосипед, който не може да се движи? Защо бягат на място? Нямат ли си друга работа?)

В Сентрал парк се разтананика и после се разпя с пълно гърло.

Все едно какво правех, къде отивах, какво виждах: не мислех за нищо друго, освен за гласа в главата си. Дори когато той мълчеше.

На Мълиган се извиних с драматичен имейл, в който загатнах за неуточнени сериозни проблеми със здравето, налагали се и други продължителни изследвания. Той ми отговори със загрижен имейл и ми пожела скорошно оздравяване. Е, поне това.

Докато неуморно кръстосвах града, на метростанция „Юниън скуеър“ вниманието ми бе привлечено от мъж горе-долу на моя възраст с черен костюм, бяла риза, стиснал между краката си чанта за документи. Гледаше напред с безизразни очи и говореше на висок глас. Хората около него препускаха от перон на перон. Мъжът не помръдваше от мястото си. Измежду оглушителния грохот на идващите влакове долових откъслечни фрази. „Слушайте Господ Бог… всички ние сме грешници… вярвайте на Господ Бог… вие сте заблудени…“ Никой, освен мен не му обърна внимание, а дори някой да го беше съжалил и да се беше спрял, не би разбрал нито едно свързано изречение. Запитах се кое го караше да се държи така. Дали и той чуваше глас? Дали гласът му нареждаше да проповядва, застанал срещу идващите влакове в една от най-големите метростанции на Ню Йорк? Каква ли власт над мен щеше да добие гласът?

Въпреки страха си изпих само още два таблетки от предписания медикамент. Възпряха ме не възраженията на гласа. Нито евентуалните странични ефекти. Причината бе очакваното действие. Мисълта, че гълтах химическа субстанция, която завладява съзнанието ми. Която ме командва, контролира. Още първия път усетих странна тежест. Сякаш в собственото ми тяло се бе настанила чужда жена.

Всичко в мен се противеше. В никакъв случай не желаех да попадна под властта на тези малки бели таблетки. Още не бях стигнала дотам. Сигурно имаше друг начин да се отърва от гласа. Трябваше да изпробвам нещо коренно различно, само дето не знаех какво. Дали да последвам съвета на Ейми и да се усамотя с нея в горите на север? Да медитирам? Страхувах се, че спокойствието там само ще влоши състоянието ми.

Единственото, което ми помагаше, бе класическата музика. Когато лежах на дивана си и слушах Моцарт, Бах или Хайдн, гласът замлъкваше. Звуците на цигулка, чело и пиано му действаха заклинателно. Мелодиите сякаш го приспиваха. Не биваше обаче да правя друго по същото време. Да взема книга, да разтребвам или готвя. Тогава се обаждаше веднага. Остави това. Решавай: или слушаш музика, или четеш. Или слушаш музика, или приготвяш ядене. И двете по едно и също време не става. Вечно съм вършела твърде много неща наведнъж, вместо да се съсредоточа върху едно. Това нямало да свърши добре. Направо било нетърпимо.

Денят на благодарността влоши още повече всичко. За пръв път в живота си останах сама на празника. Ейми замина в Бостън при роднини. Малцината други приятели, с които бих искала да прекарам това време, празнуваха със семействата си. Половината страна беше отпътувала нанякъде. Изречената с половин уста покана на брат ми да отида в Сан Франциско отклоних любезно още преди седмици.

Никога досега не бях виждала града толкова пуст. Почти никакви коли по улиците, магазините и кафенетата бяха затворени. Дори бездомникът, който винаги седеше на ъгъла на Второ авеню и Петдесет и девета улица, беше изчезнал. Телефонирах на половин дузина ресторанти, за да си поръчам храна за къщи, нито един не работеше.

Вечерта цялата сграда се размириса на печена пуйка. От всички апартаменти на моя етаж долиташе смехът на празнуващи хора. Звънът на чаши. Ароматите на запечени сливи, глазирани моркови, фасул, сладки картофи и сладкиш с тиква.

Окаяната воня на самота.

Изядох остатъците от хладилника и въпреки бурния протест на гласа изпих почти цяла бутилка червено вино. Той се оказа прав. Алкохолът не ми понесе. Взех да се самосъжалявам. По някое време се сгуших разплакана на дивана.

В събота вечер Ейми се върна от Масачузетс. Предните дни се чухме няколко пъти по телефона. Каза, че й олекнало, задето съм спряла лекарството, и пак ми предложи да замина с нея за няколко дни. Била сериозно притеснена. Дали все пак нямало да отида с нея в будисткия център? Уединението щяло да ми се отрази добре. Гарантирала. А ако не, за три часа сме щели да се върнем в Манхатън. Какво съм губела?

Междувременно ми беше вече все едно къде заминаваме. Бях на ръба на силите си. Не исках да бъда сама. Исках да се махна от града.