Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (17)

4.

Ну Ну лежеше до спящия си мъж и се вслушваше в дъжда. По тоновете познаваше по какво шиба водата. Дебелите листа на банановите храсти звучаха ниско и тежко. Малките тънки листа на бамбука — ясно и леко. Локвите на двора бълбукаха. Старият им покрив поглъщаше капките с приглушен шум, за да ги изплюе отново на гъргорещи вади от капчуците. Рогозките от слама и палмови листа, покриващи колибата им, течаха от доста места. Ну Ну чуваше противното шуртене по талпите. Нямаха пари да ги подновят, трябваше да издържат още година. Най-малко.

От съседна къща долитаха звуците от ламаринен покрив, силни и гневни. Под него, помисли си Ну Ну, никога не би заспала, независимо колко здрав и практичен беше.

Дъждът бе завалял вчера по обед и оттогава не беше спирал. Това беше необичайно. В този сезон водата обикновено се изливаше от небето като порой, който продължаваше час-два. Въздухът овлажняваше и натежаваше. Почвата попиваше влагата, а останалото слънцето поглъщаше с неумолимите си лъчи. Не след дълго земята бе отново суха и нетърпеливо чакаше следващия проливен дъжд.

Навън полека-лека се разсъмваше, първите лъчи светлина проникваха през процепите в стената. Ну Ну се примъкна до мъжа си и обви с ръка гърдите му. Няколко минути се наслаждава на топлината на тялото му, равномерния ритъм на сърцето му под дланта си, дъха му върху кожата си. После стана, разпали тлеещия огън, окачи над пламъците котле, седна в рамката на отворената врата и се загледа във водата, която превръщаше двора й във все по-голяма кална локва.

Обичаше дъждовния период. Обичаше тези месеци и сребристосивите им одежди, в които земята се събуждаше, животът избуяваше в най-потайните кътчета и природата покриваше всичко с неудържима зеленина. Освен това беше време, в което не се налагаше да стават още преди изгрев-слънце, за да не закъснеят за полето. В което разполагаха с няколко часа за себе си, защото нямаха друга работа, освен да се вслушват в звука на дъжда. Или да плетат кош.

Или да се отдават на страстта си.

Ну Ну усети надигащото се желание и през главата й се стрелна мисълта да легне пак при мъжа си и да го прелъсти, но реши да не го прави. По всичко личеше, че щяха да имат на разположение цял ден за това, а най-късно след час пред къщичката им щяха да застанат послушниците в очакване на всекидневните подаяния. Тя се изправи, отиде до огнището, сложи да заври ориз, избра два особено големи домата, моркови, патладжани, лук, джинджифил и чесън и приготви зеленчуково къри. На монасите винаги даваха най-доброто, макар че някои месеци в дома им цареше оскъдица и Маунг Зайн понякога роптаеше срещу нейната щедрост.

Замислеше ли се за изминалите две години, Ну Ну изпитваше дълбоко чувство на благодарност и преданост и се стараеше да се реваншира колкото може със скромните средства, с които разполагаше. Питаше се с какво бе заслужила толкова много радост. Какви ли добрини бе сторила в предишното си съществуване, та да бъде така богато възнаградена в този живот?

Благодарение на заем от чичото на Маунг Зайн за сватбата бяха купили тази стара къща, прилежащия парцел и нива. Живееха в село на два дни път от родното й място. В къщата имаше достатъчно място, разполагаха с една стая с кът за готвене в ъгъла. На дървената етажерка зад огнището бяха наредени пахарки^[1], тенекиени чинии, чаши, под тях две окадени и очукани тенджери. Приборите и две готварски лъжици бяха затъкнати в стената от плетени палмови листа. До етажерката бяха скромните им запаси: полупълен чувал ориз, домати, джинджифил, патладжани и шише с рибен сос.

Над вратата Ну Ну бе закачила стар часовник, чиито стрелки отдавна бяха спрели на шест часа. На отсрещната стена бе олтарът с дървена статуетка на Буда. Мъжът й беше пъхнал между дървените греди две бамбукови пръчки, на които висяха малкото им вещи — кърпа за ръце за всеки, по едно лонджи, една риза, няколко тениски и бельо. Повече дрехи нямаха.

В двора растяха две хилави папаеви дръвчета, бананови храсти, бамбук и палми, зад къщата имаше място за домати и други зеленчуци.

Баща й бе превърнал Маунг Зайн, дървосекача, в недотам преуспяващ, затова пък много усърден земеделец. Често идваше пръв на полето и старателно помагаше на своя тъст, за да се учи от него. Със скромен успех. Неговите зеленчуци не се развиваха както трябва, зелките оставаха малки, а доматите — безвкусни. Реколтата от оризището също бе далеч от добивите на съседите.

В някои дни гладът беше толкова силен, че Маунг Зайн се измъчваше от съмнения дали ще може да изхранва цяло семейство. Обмисляше да започне пак работа като дървосекач, но в околността имаше само няколко големи тикови дървета; щеше да се наложи да ходи в отдалечени провинции и да отсъства с месеци от къщи. А това не желаеше нито той, нито Ну Ну. Всеки час, който не прекарваха заедно, беше пропилян.

Пълният с лишения живот не им тежеше, друг не познаваха.

Затова пък заедно бяха открили нещо съвсем различно: телата си.

Първите срамежливи докосвания се бяха превърнали в почти неутолима страст.

Желанието бе прогонило безпричинната тъга на Ну Ну. През първите месеци все още имаше дни, в които тя се промъкваше до нея и Ну Ну се мъчеше с все сили да й се противопостави и да я прикрие от мъжа си. Маунг Зайн обаче притежаваше безпогрешен усет за настроенията на жена си. Достатъчно бе да я погледне в очите. Щом видеше колко усилия й коства дори само ставането сутрин, колко я затруднява приготвянето на обяда, разговорът със съседите, обичайното ходене на пазар, той удвояваше своята грижовност, без да я тормози с въпроси или укори. Сякаш най-естественото нещо на света бе човек от време на време да страда от силна тъга, която го лишава от сили и кураж.

Сега дори не си спомняше кога за последен път бе изпаднала в меланхолия.

Един спокоен дух и един измъчен, който полека-лека намираше мир.

Откакто бе срещнала мъжа си, Ну Ну твърдо вярваше, че има хора, които са един за друг.

Сродни по природа. Сродни по душа.

По-късно, много по-късно от време на време се питаше дали през първите две години, в които живяха заедно, двамата с Маунг Зайн не изчерпиха по-голямата част от щастието си. Беше ли възможно? Дали имаше нещо като запас от благоприятни предопределености? Дали човек идваше на този свят със своята дажба щастие, която изразходваше през живота си, един по-рано, друг по-късно? Дали трябваше да полагат повече грижи за себе си и своята заедност? Но как човек да съхрани и брани щастието си? Или всичко, което стана, бе само непредвидимост и случайност? Дали не сме играчка на стихиите, които не спазват никакви закони и правила, които правят с нас каквото си пожелаят, както буйната река си играе с пръчица, докато не я натроши във вълните си?

В такъв случай нищо в живота не би имало смисъл или значение, ала един поглед към спящия й мъж и по-късно към очите на сина й Ко Ги бе достатъчен, за да усети, че не може да е така. Един знак на обич, един жест на съпричастие, един акт на отзивчивост, независимо дали малък или голям, стигаше, за да разбере, че съмненията й бяха неоправдани, че имаше сила, която придаваше особена стойност на всичко и всекиго.

Нищо не беше безпредметно. Нищо не беше напразно. В това я бяха убедили, докосвайки най-съкровените кътчета на душата й, Маунг Зайн и неговата любов. Докато не се случиха онези неща, които я накараха да се съмнява. Завинаги. Във всичко.

Които обезсмислиха живота, както солта обезводнява човек и той накрая загива.

Ала това стана по-късно, много по-късно.

Сега пред нея бяха кърито и вдигащият пара ориз. Ну Ну си наля чаша чай, клекна в рамката на вратата и зачака; монашеската процесия или мъжът й да се събуди, да се протегне и да се обърне към нея, да я погледне със сънени очи и по лицето му да пробегне усмивка.

Дъждът постепенно отслабваше и Ну Ну наблюдаваше как няколко сухи листа се отрониха от дървото и паднаха в локва в подножието на стълбите. Мънички лодчици, които се клатушкаха в бурята, удряни от големите колкото бобени зърна дъждовни капки, които ги потопяваха една подир друга. Само една отказваше да потъне въпреки бомбардировката от капки. Ну Ну затвори очи и преброи до десет. Ако противно на всяка вероятност продължеше да плава, това вече беше не случайност, а знак. Нарочно броеше бавно. На пет малко се притесни, на осем се замисли какво ли би й подсказало сиво-кафявото листенце. Когато отвори очи, то още плаваше насред локвата. Ну Ну слезе по стълбите, извади го от водата и се, взря внимателно във формата му. На пръв поглед не откри нищо забележително. Завъртя го. От обратната страна имаше две черни точки, които я фиксираха като очички. По средата на листото бе продължението на дръжката, наподобяващо гръбначен стълб. Вдигна го срещу мрачното небе и на светлината ясно видя множеството разклонени жилки, който прорязваха листото като мънички кръвоносни съдове.

Очи. Гръбначен стълб. Кръвоносни съдове.

Дали това сухо листенце й подсказваше, че ще има дете? Защо не? То трябваше да бъде намерено и разтълкувано от нея, иначе по какви причини отказваше да потъне като останалите?

Ну Ну поиска потвърждение на догадката си. Огледа още веднъж листото, наведе се напред и го пусна от ръката си. Ако паднеше в локвата и за втори път удържеше фронта срещу дъжда, тя щеше да забрави съмненията. Обичайната траектория на листото би трябвало да го отнесе някъде под стълбите, но вятърът промени посоката. Листото кацна именно в локвата, в която сега се носеха куп други листа. Ну Ну пак затвори очи и за по-голяма сигурност преброи до двайсет и осем. Осем беше щастливото й число, а две пред него удвояваше щастието.

Щом отново отвори очи, всички листа бяха изчезнали, освен едно. Веднага го позна.

Светът бе пълен със знаци. Човек просто трябваше да умее да ги вижда и тълкува.

От две години Ну Ну чакаше дете, по-точно: син. След сватбата бременността бе за нея само въпрос на седмици, най-много някой и друг месец. Когато след половин година все още не забелязваше промени по тялото си, попита майка си, която я прикани към търпение.

След година подири съвет от селския лечител, който се опита да й помогне с различни билки и чайове, без успех.

Допита се до астролога, той направи много задълбочени изчисления и назова най-благоприятните за зачеване дни, които тя не остави неоползотворени, ала единственият резултат бяха болките в гениталиите на Маунг Зайн.

Примири се с факта, че трябва да върви цял ден пеша до съседния град, защото там живееше звездоброец, прочут с изключителните си способности. И той се допита до книги и таблици, увери я, че щяла да роди здрав син, а малко подир това щяло да го последва второ, също така? Здраво момченце. Само че кога — не можел да й каже със стопроцентова сигурност, твърде противоречиви били данните, които получил от изчисленията си. Може би се налагало да почака още, евентуално няколко години.

Ну Ну се върна вкъщи дълбоко разочарована. Най-съкровеното й желание бе да има син. Повечето съседки и приятелки на нейна възраст бяха вече майки. Няколко години, тъй каза астрологът. Направо немислимо дълго време. Или той грешеше и тя бе една от окаяните жени, които, независимо от опитите си оставаха бездетни?

Някои дни мислите й кръжаха само около едно: човек, който принадлежеше само на нея. Който се нуждаеше от нея както никой друг, който без нея би бил неспособен да живее. Как ли щеше да изглежда? Висок и строен като нея или със снажното телосложение, светлата кожа и чупливата коса на баща си?

Какъв ли дух щеше да роди — спокоен или измъчен?

За Маунг Зайн нетърпението на жена му си оставаше загадка. Кога ще имат дете, момче или момиче, дали ще се роди здраво или болно, дали ще доживее до първия си, рожден ден, или както много други новородени ще умре преди това — на всичко това не можеха да повлияят кой знае колко. Съществените неща в живота бяха предопределени. Желанието да им се въздейства с всички сили той смяташе за опасна дързост, която можеше да донесе само нещастие. Отказваше да пие различните отвари, които жена му приготвяше по указания на лечителя и които уж трябваше да направят и двамата по-плодовити. Не ходеше с нея на астролог, понеже не желаеше да знае нищо за бъдещето, тъй като и бездруго нямаше как да го промени. Маунг Зайн често молеше жена си да прояви повече спокойствие, онази невъзмутимост, без която животът би бил непоносим. А даже по някаква причина да останеха без деца, не биваше да го приемат като нещастие. Това бе просто един живот. Един от многото.

Тя се съгласяваше с него, но само два дни по-късно пак го бомбардираше с въпроси. Защо още не е бременна. Дали все пак да не пробва отварата, която й е приготвила една акушерка. Или дали му харесва определено име.

Дълго време това бе единственият повод за спорове помежду им.

Ну Ну чу проскърцването на дървото и вдигна поглед. Мъжът й седеше върху рогозката в полумрака и с прозявка си търкаше очите. Тя се загледа в мускулестото му тяло, яките ръце, които можеха да я вдигнат във въздуха, сякаш бе дете, дланите, които я галеха толкова нежно или сграбчваха толкова силно, че само този допир бе достатъчен, за да я възбуди. Впрегна цялото си самообладание, за да не отиде при него.

— Монасите минаха ли вече? — попита Маунг Зайн. Сякаш бе отгатнал мислите й.

— Не.

— Не ми казвай, че още вали.

— Вали, но намалява. Гладен ли си?

Мъжът й кимна. После стана, пристегна лонджито си, навлече оръфана тениска, взе две тенекиени панички, лъжици, една чаша, целуна я по челото, нежно прокара ръка по лицето й и седна до нея.

Сърцето на Ну Ну заподскача от възбуда.

Той си наля чай, вгледа се в оловносивото небе, надвисналите облаци и разкаляния двор, осеян с локви.

— Днес имаме много време.

— Премного — отвърна тя, като се постара думите й да прозвучат възможно най-многозначително.

Маунг Зайн не реагира. Напълни паничките с ориз и зеленчуково къри, подаде й едната и започна мълчаливо да яде.

Малко след това дочуха как в съседната къща монасите помолиха за милостиня. Ну Ну взе голямата купа с ориз и кърито, покри ги с кърпа, слезе по стълбите и загази през калта към градинската порта.

Дъждът беше топъл. Водата се стичаше по лицето, тила, гърба и гърдите й, за нула време блузата и лонджито залепнаха за кожата й. Покрай нея мина дълга процесия от млади мъже с обръснати глави и подгизнали тъмночервени одежди. Тя благоговейно сипа по една лъжичка ориз и малко зеленчуци в гаванката на всеки, прие благодарните погледи или промърморената благословия, въпреки това мислите й бяха заети единствено с тялото на Маунг Зай и насладата, която й доставяше.

Когато се обърна, видя, че мъжът й се е прибрал и спуснал завесата на вратата.

С разтреперани от възбуда крака Ну Ну остана на портата, докато последният монах не се скри от погледа й върна се до къщата, изкачи стълбите и дръпна плата встрани.

Маунг Зайн лежеше на рогозката и я чакаше.