Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (29)

16.

Когато се събуди в зори, Ну Ну чу, че някой вече трака с тенджерите. Беше още сумрачно, но птичките вече чуруликаха. Тя се обърна, Ко Ги спеше до нея. Малко след това чу монасите на градинската порта и се запита защо не са спрели да идват при тях за подаяния, нали отдавна вече нямаха нищо за даване. Ну Ну видя как Тар Тар слизаше по стълбите с голяма купа ориз в ръце. Той ли им беше раздавал милостиня? През всичките месеци? Откъде ли бе вземал ориза, след като и на тях самите едва им стигаше? Беше твърде уморена, за да умува дълго, и отново заспа.

Когато пак се събуди, беше светло, птичките бяха замлъкнали. Стана, Ко Ги още спеше, до огнището имаше ориз и топло къри.

От Тар Тар нямаше ни следа. Изплашена, Ну Ну изтича на двора и погледна в курника. Когато пъхна глава през прозорчето, трите кокошки впериха в нея кръглите си очи.

Изведнъж от съседния двор долетя гласът на сина й, Ну Ну се провря през живия плет и го видя седнал в сянката на голяма смокиня. До него имаше камара сухи бамбукови листа и треви колкото човешки бой, а пред него — рогозка, която в момента плетеше.

— Какво правиш? — попита изненадана тя.

— Помагам на Ю Зоу — отвърна той полугласно. Сякаш му стана неприятно.

— Синът ти е най-даровитият плетач, когото съм виждала — подвикна жената на съседа, идвайки иззад къщата.

— И най-работливият — додаде и хвърли на Ну Ну поглед, издаващ мислите й: да се чудиш и маеш при такава майка.

— За половината покрив му трябват по-малко от три дни.

Ну Ну се загледа в сина си; едва сега й направи впечатление колко сръчно се движеха пръстите му, колко чевръсто преплитаха листата и тревите. Видя новия покрив на съседите и току-що завършената половин рогозка, облегната на едно дърво.

— Къщата ви изглежда добре — каза скептично и посочи работата на Тар Тар. — За кого е тази рогозка?

— Тя е за продан.

— За продан ли? На кого?

— На когото му трябва.

— За колко?

— Двеста кията.

— А колко ще получи синът ми?

— Двайсет. Отработва си парите, които сме ви дали назаем.

— Двайсет кията?

Ну Ну трудно скри възмущението си. Потърси погледа на Тар Тар, но той беше свел очи.

— Още колко време?

Жената пресметна.

— Ако продължава със същото темпо, най-много още четири седмици.

Вечерта забеляза мазолестите пръсти на сина си. Ноктите бяха нацепени, връхчетата на пръстите зачервени, имаше и кръв. Седяха с Ко Ги до огнището, Ну Ну имаше куп въпроси, но на Тар Тар не му се обясняваше. Откога работи у съседите? Кога точно са свършили парите, които Маунг Зайн бе спестил като дървосекач? Имат ли и други дългове? Вместо да отговори, той разравяше жаравата с пръчка.

Ну Ну се питаше с какво ще живеят занапред. Даже и тримата да започнеха да плетат рогозки за покриви и стени, мизерните надници нямаше да им стигат. Оскъдните спестявания бяха похарчени, освен последните три кокошки и ръждясалите сечива на Маунг Зайн вече нямаха какво да продадат. Нивата им беше запустяла. Никой от тях нямаше достатъчно земеделски опит. Всички роднини, които евентуално биха им помогнали, живееха много далече. На подкрепа от съселяните не можеха да разчитат. Съдбата на семейството беше нейната лоша карма, която бе натрупала чрез злодеяния и която сега трябваше да търпят. Помощ, продиктувана от състрадание или съпричастие, беше нещо напълно неуместно в очите на другите. Ну Ну знаеше това. И тя не би постъпила по-различно.

— Трябва да обработваме полето — рече ненадейно Тар Тар, сякаш отгатнал мислите й.

Ну Ну кимна.

— Но как?

— Като другите — отвърна той. — Как иначе?

— Не е толкова просто, повярвай ми.

— Знам. Аз обаче наблюдавах как го правеше татко.

— Това беше отдавна.

— Някои неща още помня.

— Няма да е достатъчно.

— Трябва да опитаме — намеси се Ко Ги.

— Полето е достатъчно голямо. Ако подхванем нещата както трябва, ще ни изхранва — съгласи се с брат си Тар Тар.

Ну Ну местеше очи от единия на другия. Две момчета със сериозни изражения, които вече знаеха твърде много за живота. Дали предполагаха какво означаваха думите им? Какви предизвикателства стояха пред тях? Досега не бяха в състояние дори да се хранят заедно. Как щяха да обработват заедно изоставеното поле?

Нивата изглеждаше още по-зле, отколкото се опасяваше Ну Ну. Беше цялата буренясала, килим, огрян от слънцето и сияещ в най-различни нюанси на зеленото. След, дъждовните периоди от напоителната система, направена толкова старателно от Маунг Зайн, не бе останало нищо. Слънцето прежуряше, навесът, построен от мъжа й, се беше срутил. Ну Ну стоеше като вцепенена на склона й обезкуражено се взираше в пейзажа. Как щяха отново да превърнат това парче земя в плодородно? Имаха четири седмици време, най-късно тогава трябваше да го засеят. Четири седмици. За да имат изобщо някакъв шанс, се нуждаеха от дузина ръце, че и повече. С какво щеше да изхранва децата си, ако не успееха? Да събира и продава дърва за огрев? Да плете кошове от бамбук? Докато умуваше дали не е по-добре да се върне вкъщи и да даде земята под аренда за малко пари, синовете й се заловиха за работа. Запретнаха лонджитата, с голи ръце взеха да скубят и разрохкваха пръстта. Не след дълго пръстите на Ко Ги се разкървавиха от непривичния труд.

Вечерта накрай пътя бе натрупана голяма купчина бурени. Въпреки това на полето, кажи-речи, нямаше видими следи от усилията им. Ну Ну имаше чувството, че преливат от пусто в празно. Това, което вършеха, беше безпредметно. Напълно безпредметно. Трябваше да измисли нещо друго.

На следващата заран Тар Тар я побутна лекичко по рамото. Беше приготвил вече всичко. Опаковал храна за деня, сварил чай, донесъл вода, почистил сечивата, понеже снощи бяха грохнали от умора. Ну Ну се поколеба. Защо да се мъчат, нямаха никакъв шанс. Ала тъй като не й хрумна нищо по-добро, последва синовете си.

Около пладне ръцете им бяха толкова отекли, че и двамата се мръщеха при всяко движение. Въпреки това обаче отказваха да спрат. Ну Ну ги караше насила да си почиват. С пронизващо главоболие се върнаха вкъщи.

На третия ден тя имаше такива болки в ръцете и краката, че едва се движеше. Болеше я всяко мускулче. Ко Ги също бе по-бавен отколкото предните дни.

След седмица, когато на зазоряване отидоха на нивата си, още отдалеч видяха купчината с бурени — толкова бе пораснала. Ну Ну зарея поглед по полето и за пръв път забеляза видима промяна: единият му ъгъл се чернееше, огрян от изгряващото слънце.

След две седмици поправиха надве-натри навеса и решиха да нощуват там, за да не губят много време в път. Ну Ну все още се съмняваше, че ще успят, ала оптимизмът и усърдието на синовете й дадоха плодове. Като ги гледаше как задружно работят, все повече и повече я завладяваше чувството, че всичко е възможно. Само не биваше да се обезсърчават.

И тя откри знаци, чиято отчетливост не можеше да пренебрегне. Тъкмо най-хилавата от трите й кокошки излюпи пиленце в деня, в който започнаха работа. Беше толкова мъничко, че Ну Ну беше сигурна — няма да изкара до вечерта. Само че пиленцето и досега си беше живо и здраво.

Банановите храсти пуснаха необичайно много издънки за сезона.

Най-много материал за размисъл й даде инцидентът със змията. Една сутрин, както вървяха към полето, я видяха насред пътеката. Дори само това беше вече необичайно за плашливите влечуги. Позволи на Тар Тар да се доближи на няколко метра от нея, без да избяга. Още по-необичайно. Само вдигна за миг глава, втренчи се в Ну Ну и синовете й и вместо да изчезне в храсталака, се обърна и залъкатуши в тревата, сякаш за да им покаже пътя. Те я последваха и малко преди тяхната нива животното още веднъж се обърна, замря и бавно се скри във високата трева.

Знаците не лъжеха: след четири седмици зеленият килим беше изчезнал. Както стояха на нивата, черни до лакти, с потни и мръсни лонджита, тримата се озърнаха безмълвно, все едно не вярваха на очите си. Ухаеше на пряспа, влажна, плодородна пръст. Ну Ну коленичи и зарови ръце в почвата. Подаде една буца на Тар Тар. Той я помириса, усмихна се и бавно я стри между пръстите си. Сякаш погали земята.

Какво й беше рекла някога акушерката? Детската душа знае всичко. А дали прощава, не й каза.

Но сега не биваше да губят време. Бяха взели назаем пари и купили семена на карфиол, картофи и соя, които трябваше да се заровят в земята колкото се може по-бързо. На другия ден се върнаха и видяха, че плъховете и птиците са плячкосали половината посеви. Пак взеха да нощуват на полето, гонеха животните, работеха до мръкнало. Заравяха в почвата семе до семе, разсад до разсад. Теглеха бразди. За да умилостивят духовете на полето, построиха малък олтар, на който всеки ден оставяха банан и шепа чай.

Природата и духовете им мислеха доброто. Тази година дъждът дойде навреме и в достатъчно количество. Другите селяни също не помнеха кога за последен път е имало такава богата реколта. Ну Ну дори взе назаем каруца с воден бивол, за да превози зеленчуците от полето до селото. Ко Ги седеше гордо върху гърба на добичето и го направляваше с пръчка, все едно цял живот не беше правил нищо друго.

Щом го видя с камарата зеленчуци, Ну Ну се сети за думите на починалия си мъж. Беше излязъл прав. Каза й, а тя не повярва: Ние имаме силата да се променим. Не сме обречени да останем каквито сме. И няма кой да ни помогне, само ние самите.

Съдбата бе задала на тримата един въпрос: обработеното поле и богатата реколта бяха техният отговор.

Изобилните добиви им помогнаха да преживеят сухия период. През горещите месеци, когато на полето нямаше работа, седяха в двора и плетяха рогозки за покриви и стени, кошове и торби. Парите им стигнаха да подновят и своя покрив и да сменят няколко прогнили греди.

Също и през втората година не се наложи да гладуват. Каквото им отнемаше природата, пращайки суша, компенсираха с усърдие и сръчност.

През третата година се решиха да засадят ориз и Ну Ну откри, че Тар Тар бе наследил не само снажната фигура на баща си, но и земеделския талант на нейния вуйчо. Докато съседите се оплакваха от слаби добиви, тяхната нива даде най-богатата реколта досега.

Онова, което не се променяше, бе потребността му от уединение. Както и преди, имаше дни, в които ги отбягваше. Тогава работеше сам в един участък от полето, не продумваше и игнорираше майка си и брат си. Или седеше на склона и си играеше с прашка. Не беше виждала по-умел стрелец от него. Сваляше плодове на манго от дърветата, продупчваше листа точно в средата, прогонваше птиците от нивата, без да нарани, когото и да било.

Тези настроения отминаваха така внезапно, както и възникваха, и след няколко часа той пак се връщаше при тях, все едно нищо не се е случило. Странна смесица, натюрелът на сина й, мислеше си Ну Ну. Можеше да бъде мълчалив, уравновесен и грижовен като Маунг Зайн или непостоянен и меланхоличен — каквато бе тя навремето.

И през четвъртата година добивите им се повишиха и Ну Ну се замисли дали пък не беше сгрешила. Може би все пак не идваме на този свят с определена дажба щастие, която все някога изразходваме. Може би има сила, която попълва нашия запас от благоприятни предопределености.

Въпреки всичко не минаваше ден, без да почувства липсата на мъжа си, особено нощем, когато лежеше будна, а децата спяха. Тогава чуваше дишането му, усещаше го по кожата си. Обръщаше се към него и слагаше ръка на гърдите му. От пустотата, която чувстваше тогава, я заболяваше цялото тяло.

Дупката, която смъртта му бе отворила в живота й, още не беше и никога нямаше да бъде запълнена, ала й се струваше, че времето полека-лека щеше да я закрие.

Ну Ну не желаеше да бъде неблагодарна. През изминалите години бяха пощадени от болести. Не гладуваха, напротив, всяка година им оставаха достатъчно пари за ремонти по къщата. Нов покрив. Нови стени. Циментиран клозет в дъното на двора. Догодина евентуално щяха да си купят дори воден бивол. Или прасе. Гордееше се със синовете си. И двамата бяха трудолюбиви, скромни и послушни.

Значи така, мислеше си, изглежда щастието, когато ги няма очите и устните на мъжа й. Когато не мирише на него. Така изглежда щастието, когато е стъпило здраво на краката си.