Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

12.

Любопитно ми беше дали брат ми бе ремонтирал или преустроил дома си. С изпратените от мен пари сигурно би могъл да си построи нова къща.

Спуснахме се до реката по тясна пътека, обрамчена с папаеви дървета и бананови храсти. Ю Ба спря на няколко пъти да си поеме дъх, въпреки това не ми позволи да нося раницата си. Над водата бе опънат дървен мост, изкатерихме стръмен склон, отминахме колиби, които сякаш чакаха да ги отнесе следващият пороен дъжд. Кривите стени и покриви бяха изплетени от изсушени палмови листа, бамбук и треви. В някои дворове горяха огньове, във вечерното небе се издигаха вертикални стълбове от бял дим. Навсякъде играеха деца, които, щом ни зърнеха, замлъкваха за минута-две и ни оглеждаха любопитно.

Къщата на брат ми беше сгушена зад огромен жив плет от бугенвилия, който бе отрупан с червени цветове и скриваше дори портата. С усилие си пробихме път до градината. Къщата бе повдигната на високи метър и половина колове, направена от черно тиково дърво, имаше вълнообразен ламаринен покрив и малка веранда. В пръстта под нея се въргаляше прасе. Също като в спомена ми.

Изкачихме стълбите до верандата. И във вътрешността на къщата на пръв поглед не се забелязваха промени. Кафявият кожен фотьойл още си беше там, двете канапета с изтъркана тапицерия, ниска масичка, тъмният шкаф, даже маслената картина на Лондонската кула не липсваше. Нов бе червеният стенен олтар със снимка на Ми Ми и една на Тин Уин в Ню Йорк, която бях изпратила на Ю Ба. Пред фотографиите имаше цветчета хибискус и малко ориз. Ако не се лъжех, при последното ми идване на това място бе окачена фигурка на Буда. Замислих се в кой ли неразопакован кашон беше моята рамкирана снимка на татко.

Мернах няколко пластмасови кофи, поставени сякаш безразборно из стаите. Озърнах се, търсейки пчелното гнездо.

— Къде са се дянали пчелите?

— За съжаление, излетяха и си потърсиха друг дом — заяви брат ми и свали раницата от гърба си.

Въздъхнах с облекчение.

— Вместо тях тук се заселиха две змии.

Вцепених се.

— Две какво?

— Две кобри.

— Шегуваш се.

Той ме погледна учуден.

— Поделихме си къщата.

— Ю Ба! Кобрите са силно отровни змии. Едно ухапване, и си мъртъв.

— Нищо не ми направиха — отвърна той спокойно и явно удивен от притесненията ми.

— Сега къде са? — Идваше ми да скоча върху масичката пред канапето.

— Не знам.

— Не знаеш? — Бях на границата да изпадна в истерия.

— По някое време изчезнаха.

— Изчезнаха? Какво значи „изчезнаха“? Кога ги видя за последен път? Миналата седмица? Преди месец?

Ю Ба напрегна паметта си.

— Не съм сигурен. Нали знаеш, че времето не играе толкова важна роля в моя живот. Трябва да има година от тогава. А може и две.

— Което означава, че вече ги няма тук, така ли? — попитах, за да се застраховам.

Въпросите ми го объркваха все повече.

— Да. Какво друго да означава?

Поотдъхнах си.

— Не се ли боеше?

— От какво?

Брат ми не се превземаше. Моят страх наистина му беше чужд. Видях го в очите му. Малки, кафяви очи, които сякаш казваха: „Толкова ми се иска да разбера какво има предвид тя“.

Дълго обмисля отговора си, накрая рече:

— Не. Не се боях от тях.

Мисля, че му завидях.

— Ти, естествено, ще спиш в моето легло. — Дръпна настрани избеляла от пране зелена завеса и ми показа малко помещение с дървена рамка за легло, нощно шкафче, стол. От тавана висеше гола крушка, разпръскваща треперлива светлина. — Имам дори дюшек — заяви гордо той. — Най-големият ми лукс.

Дръпна отново завесата.

— Сега ще направя чай.

Отиде в кухнята, аз го последвах. В открития шкаф имаше бели емайлирани купички и чинии. На най-долния рафт лежаха яйца, няколко мухлясали домата, чесън, джинджифил и картофи. В единия ъгъл тлееха цепеници, над тях висеше опушено котле. Ю Ба коленичи, сложи малко съчки върху жаравата и няколко пъти духна силно, за да разпали сухите дърва. Димът излизаше през дупка в тавана.

В какво се бях впуснала? Бях ли в състояние да живея в тази къщурка? Да използвам външен клозет, да се мия на чешмата в двора? Замислих се с какво да оправдая утре пред Ю Ба връщането си в хотел „Калау“.

Той сложи на табла термос с чай, две чаши и чиния с печени слънчогледови семки и отидохме в дневната.

Беше се захладило, от раницата извадих яке от полар и го облякох. По невнимание ритнах една от пластмасовите кофи.

— Защо навсякъде има кофи?

Той се огледа наоколо, сякаш досега не ги беше забелязал.

— А, да, кофите. Къщата ми е стара, покривът тече на няколко места. Но ти не се тревожи, в спалнята е сухо.

— Защо не си го сменил?

— Много е скъпо. Цената на дървото експлодира…

— Само че — прекъснах го — с парите, които ти изпратих, вероятно би могъл да си построиш нова къща. Или не?

Той наклони глава настрани и ме погледна замислено.

— Така е.

— А защо не си го направил? За какво си похарчил парите?

Въпросът се изплъзна от устата ми. Изречен с тон, който веднага ми стана неприятен. Все едно беше длъжен да ми се оправдава. Не исках отчет от брат си. Парите бяха подарък.

И все пак.

— Това, естествено, си е твоя работа, просто си помислих…

Ю Ба се съсредоточи, сбърчил чело.

— Напълно си права, сестричке. Въпросът е основателен: за какво съм похарчил толкова пари. Дай да се сетя, жената на съседа беше много болна. Трябваше да постъпи в столична болница и имаше нужда от пари. Синът на един приятел следваше в Таунги, и на него дадох нещичко.

Надявах се да приключи с изброяването. С всеки пример се чувствах все по-засрамена.

— Преди няколко години имахме доста сушава година! И слаба реколта. Доста семейства се нуждаеха от малко помощ. Още нещо? — Замълча, а след миг възкликна: — Да! Освен това си направих подарък. Нещо съвсем специално.

Ю Ба отиде до етажерката и гордо ми показа касетофон.

— Купих си го от твоите пари и когато някой ходи в Рангун, винаги ми носи нови касети. Почакай.

Пъхна в устройството касета, натисна бутона за старт и ми хвърли поглед, изпълнен с радостно очакване и гордост.

Прозвучаха духови и струнни инструменти, нещо класическо.

— Сегиз-тогиз идват съседите ми, водят и техни съседи! — заяви с тържествен тон — и се събираме толкова народ, че седим в гъсти редици на пода и заедно слушаме музика. Цяла вечер.

Концентрирах се върху пиесата и се опитах да позная какво изпълняваше оркестърът, звучеше познато и същевременно крайно странно. Сякаш пияни музиканти се мъчеха да свирят Бетховен или Брамс. Китайският касетофон възпроизвеждаше музиката с тенекиен, остър и много неравномерен звук.

— Струва ми се, че лентата вие.

Ю Ба се стъписа.

— Мислиш ли?

Бях сигурна и кимнах предпазливо. Ушите ме боляха.

— Наистина ли мислиш така?

Кимнах още веднъж.

Той се умълча и след дълъг миг каза:

— Няма нищо. Музиката и така е прекрасна. — Сетне затвори очи и се заслуша в мелодията на цигулка. — Освен това нямам база за сравнение — заяви с все още затворени очи. — Това е тайната на щастливия човек.

Виждах колко е развълнуван от музиката. Отвори очи за миг-два, хвърли ми благодарен поглед, пак ги затвори и с всяка изминала минута воят и влаченето ставаха все по-маловажни, докато и аз самата почти престанах да ги чувам. Насред нежно соло звукът на цигулката внезапно замря, стана толкова тъмно, че не можех да различа дори силуета на брат си. За момент не чувах нищо друго, освен бръмченето на насекомите. После отвън долетяха и гласовете на съседите.

— Токът — въздъхна Ю Ба в мрака. — През последните седмици спира често. — Той стана, след малко видях лицето му на трептящото пламъче на кибритена клечка. Запали няколко свещи и ги разпредели по стаите, сиянието им потопи къщата в мека топла светлина.

— Понякога електричеството идва след броени минути, друг път чак на другата сутрин — каза Ю Ба и ми доля чай.

Отпих от чашата си, полека-лека започнах да усещам умората от пътуването.

— Животът беше ли благосклонен, звездите бяха ли благосклонни към теб напоследък? — попита брат ми, щом накрая седна.

Добре съм. Благодаря. Всичко е идеално. Превъзходно. Не мога да се оплача. Би могло да бъде и по-зле. През главата ми минаха всички изтъркани фрази, с които бих отговорила на подобен въпрос в Ню Йорк. Всяка от тях би обидила брат ми.

— Хубав въпрос — отвърнах в опит да се измъкна.

— Глупав въпрос — възрази той. — Извини ме, че го зададох, без да помисля. Та нали често узнаваме едва след много години дали животът и звездите са били благосклонни към нас или не. Животът е своенравен, прави най-неочаквани завои. Каквото смятаме за нещастие, по-късно може да се окаже благополучие и обратното, нали? Всъщност исках да разбера дали си добре. Дали си щастлива. Дали си обичана. Всичко друго е без значение.

Погледнах го на светлината от свещите, докато се борех със сълзите. Не знаех дали ми се плаче от тъга, задето не мога да отговоря на въпроса му с високо, уверено „да“ или заради струната, която бе засегнал дълбоко в душата ми.

Бях ли обичана? От майка ми — то се знае. По нейния си начин. Виж, за брат си не бях толкова сигурна.

От Ейми.

Двама души. Два много различни вида Любов. За други не се сещах.

Дали това бе достатъчно? За какво? От колко хора трябва да сме обичани, за да бъдем щастливи? Двама? Петима? Или все пак само от един човек? Този един, който ни превръща в зрящи. Който ни избавя от страха. Който вдъхва смисъл на съществуването ни.

Този човек го нямаше в живота ми. Може би преди време беше тръгнал към мен.

Колкото кибритена клечка.

Неспособно да живее. Неспособно да обича. Все още не. Но един ден…

Кога започва животът? Кога започва любовта? Кога престава?

Отново усетих погледа на Ю Ба. Насочи го скришом! Към ръцете ми. Към безименния пръст. Знаех какво имаше предвид.

— Господин Майкъл е дълга история — казах. С въздишка.

Не любов за цял живот. Ала надежда за любов.

Брат ми усети, че ми е неприятно.

— Прости ми, че изобщо попитах. Колко невъзпитано от моя страна. Как можах да постъпя така нетактично и да те засипя с въпроси, та ти едва си влязла в дома ми. Все едно няма утре. Все едно нямаме цялото време на света, за да си споделим онова, което е предназначено за ушите на другия. Ужасно съжалявам. Сигурно е от вълнение. И от радост, че най-сетне те виждам отново. Но всичко това, естествено, не извинява поведението ми. Мога само да се надявам на твоето снизхождение. — Вдигна пръст пред устата си. — Тази вечер нито дума повече по тези нахални въпроси.

Стилът му на изразяване ме разсмя.

— Готово. Но аз и бездруго май трябва да си лягам.

Той скочи.

— Разбира се. Още една проява на невнимание от моя страна. Ей сега ще ти приготвя леглото.

Настоях да спя на канапето. След дълги увещания той прие решението ми, изрови от една ракла топло одеяло и възглавница и духна свещите една по една. Сложи фенерче на масичката пред канапето, ако през нощта ми се наложело да ида до клозета в двора, няколко пъти се увери, че постелята ми е удобна, че имам всичко необходимо за спокоен сън, пожела ми лека нощ и нежно ме погали по челото на светлината от последната свещ.

Чук го как изля някаква вода пред къщата, как, кашляйки, изкачи стъпалата към верандата и легна в скърцащия си креват. Малко след това угаси свещта.

Канапето беше по-удобно, отколкото очаквах, сега си спомних колко добре спях навремето тук. Въпреки умората обаче сега не се унесох веднага.

Замислих се за татко и за пръв път от доста време насам ми се прииска той да седи до мен, да държи ръката ми, да ми говори със своя вдъхващ спокойствие глас. Бях го забравила при изреждането. Любовта на мъртвите също се броеше. Нея никой не можеше да ни отнеме.

Утешителна мисъл, но все още не можех да заспя. Подозирах, че ще имам гост. Изминаха няколко минути, в които лежах спокойно на канапето и се вслушвах в бръмченето на насекомите, после го чух.

Моля те, замини оттук.

Гласът се обаждаше за пръв път, откакто бях заминала. Знаех какво искаше. В Ню Йорк непрестанно ме предупреждаваше да не предприемам това пътуване.

„В никакъв случай. Оставам тук.“

Не го прави. Иди си. Бързо. Още не е късно.

„Защо?“

Познавам мястото, където сме. То ще ти докара голямо нещастие.

„Какво нещастие?“

Ще дойдат да те отведат.

„Никой няма да дойде да ме отведе.“

О, ще дойдат. Не ги познаваш.

„Кого?“

Черните ботуши. Идват денем. Идват нощем. Идват, когато си поискат. Отвеждат, когото си поискат.

„Не и мен.“

И теб.

„Брат ми ще ме защити.“

От тях никой не може да те защити.

„Аз съм чужденка.“

Пет пари не дават за това. Отвеждат и старци, жени и деца, стига да поискат.

„Какво правят с тях?“

За това има много истории. Няма обаче кой да ги разкаже. Който се връща, е променен.

„Теб отведоха ли те?“

Мен не.

„А кого?“

Сина ми. Това е много по-лошо. Който остава, също е променен.

„Къде ще намеря черните ботуши?“

Те ще те намерят. Като дойдат, не ги гледай в лицето. Не гледай ботушите им.

„Защо?“

Защото притежават магически сили. В тях се отразява цялата жестокост, цялата злост, на която сме способни.

„Кой по-точно?“, прекъснах я.

Ние, хората. В света, който виждаш в лъснатата до блясък кожа на ботушите, няма прошка и любов. В него има само страх и омраза. Има мигове, които не можем да понесем. Те ни променят като хора. Не ги гледай.

Досега не беше споделяла толкова много неща. Дълго чаках да продължи.

„Коя си ти? Откъде си?“

Мълчание.

Все същото. Попитах ли за произхода и историята й, жената млъкваше. Как се казваш? Къде си родена? Къде си живяла? На никой от тези въпроси не ми беше отговорила, макар и само с недомлъвки. Е, сега поне бях наясно, че познава Калау, че е имала син и черните ботуши, които и да са те, са го отвели.

Не му споменавай нищо за мен. Нито дума.

„На кого?“

На брат ти.

„Познаваш ли го?“

Мълчание.

„Ще му разкажа всичко. Затова съм тук. Той ще ми помогне да те намеря.“

Мен вече ме няма. Мъртва съм.

„Да открия коя си. Защо си умряла.“

Не го прави.

„Защо?“

Това само ще влоши всичко.

„Кое? Кажи ми!“

Не. Никога.

Ще те сполети моята съдба.

„Коя съдба?“

Не мога да ти кажа. Трябва да остане тайна. Завинаги. „Искаш просто да ме уплашиш. Но няма да успееш.“ Не искам да те уплаша. Искам да те предупредя. Не бива да ме търсиш. Утре трябва да отлетиш за Ню Йорк. „Тогава ми кажи как си умряла.“

„Убили ли са те?“

Тишина.

„Черните ботуши ли? Те ли са те убили?“

Нищо.

„Злополука ли е станала? Да не си била стара и болна? Самоубила ли си се?“

Гласът упорито мълчеше.

„След като не ми казваш, ще го открия сама.“

Не очаквах да ми отговори.

В един момент очите ми се затвориха.

Събудих се посред нощ от напевните звуци на цигулка. Концерт за цигулка на Бетховен, сега, в просъница, веднага го познах.

Токът беше дошъл.

Чух кашлицата на брат си, обърнах се и пак заспах.