Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (23)

10.

Тар Тар искаше да живее. Каквото и да правеше майка му, за да се отърве от него, той се противеше. Упорито се бе загнездил в нея и започна да расте. Напук на всички усилия и удари.

След като търпеливо бе издържал трийсет и девет седмици и пет дни, вече не му се чакаше: Тар Тар искаше да види белия свят.

Раждането му продължи по-малко от час и протече без усложнения. Околоплодният мехур се спука призори, слънцето още не се беше издигнало над планините, водите го изхвърлиха върху няколко влажни кърпи в една малка къща. Дори не се наложи Ну Ну да се напъва както трябва.

Тар Тар — научи го отрано — не бе човек, който обичаше да зависи от чужда помощ. Тежеше повече и бе по-висок от брат си. Първият му плач беше толкова силен, че даже селяните, които живееха отвъд малката долина, години наред се кълняха, че го чули съвсем ясно.

Здраво и яко момченце, чу гласа на акушерката. И хубаво, също като майката. Някой го сложи на корема й. Ну Ну вдигна глава. Не откри прилика. Не видя нищо, освен омацано с кръв същество с изшилена глава, което гневно ревеше насреща й. Колкото му глас държеше. Остро и оглушително. Никога не бе чувала Ко Ги да се дере. Нито веднъж.

Успокоителните гласове на жените наоколо. Маунг Зайн избърса с влажна кърпа потта от челото й. Взеха сина й, измиха го, помъчиха се да го укротят с ласки и люлеене. Безуспешно.

Бил гладен, трябвало да го накърми, каза акушерката.

Ну Ну не искаше. Била много уморена. По-късно.

Акушерката остана непреклонна и го сложи на гърдата й.

Заболя я от първия момент. Той не бозаеше, а смучеше жадно и яростно, сякаш искаше да изпие майка си до последната капка. Държеше юмручетата си стиснати и я гледаше от долу нагоре.

— Необикновено дете — заявиха единодушно помагачките и й честитиха. Можела да се гордее. Ето, вече била майка на двама здрави сина. Какво щастие! Не на всяка жена в селото било писано да изживее сбъдването на това желание.

Ну Ну не желаеше да ги слуша. Не желаеше да бъде принудително благодарна. Не желаеше нищо друго, освен спокойствието си.

През нощта се събуди от рева му. Маунг Зайн беше вече станал, запалил свещ, коленичил до сина им и сега го гледаше угрижено. Главата на Тар Тар беше вдървена като на мъртво животно, устата и очите — широко разтворени, устните трепереха. Издаваше писъци, които пронизваха цялото й тяло и от секунда на секунда ставаха все по-зловещи. Какво ли го измъчваше, та пищеше толкова страховито?

— Може да е сънувал кошмар — каза мъжът й и я погледна безпомощно.

Ну Ну се запита какво ли могат да сънуват новородените.

— Или е гладен?

Тя се примъкна до сина си, опита се да го сложи на гърдата си, но той се отвърна и нададе още по-силен вой.

Мъжът й го погали по главичката и корема. Никаква ответна реакция.

— Как мислиш, дали не го боли нещо?

Ну Ну сви рамене в недоумение. В ушите й ревът звучеше не толкова като болка. Чуваше в него гневно, отчаяно обвинение.

— Може би не иска да е при нас? — рече полугласно, сякаш по-скоро на себе си.

— Че къде другаде? — отвърна рязко мъжът й.

— Не знам. Ко Ги никога не е викал така.

Маунг Зайн поклати глава, попи микроскопичните капчици пот от челото му, взе го на ръце и се заразхожда из къщата с пружинираща походка. Завъртя се в кръг. Запя.

Каквото и да изпробваха, синът им бе в свят, в който не можеха да стигнат до него. Накрая замлъкна от изтощение. Малкото телце потръпна няколко пъти, сетне очите му се затвориха. Дори насън похлипа още известно време.

На другата сутрин акушерката го прегледа, ала не можа да открие причина за плача и помоли Ну Ну за малко търпение. Всяко дете било различно. Някои бебета ревели повече, други по-малко. Да не забравяла от колко далеч идвал синът й. Първородният бил толкова спокоен, защото двамата седмици наред се люшкали между живота и смъртта.

Три дни по-късно гърдите й така се възпалиха, че не можеше да храни нито Тар Тар, нито брат му. Ко Ги бе достатъчно голям, за да яде оризова каша и зеленчуци, Тар Тар обаче сучеше от наскоро родила млада жена от селото. Ну Ну се радваше всеки път, когато Маунг Зайн го отнасяше и в къщата за някое време се възцаряваше покой.

Тар Тар често оповестяваше връщането си още отдалеч.

Ну Ну усещаше напрежението в тялото си.

Възхищаваше се на търпението на мъжа си, който вече почти винаги успяваше да го успокои с носене, люлеене и песни. Спокойствие, което никога не траеше дълго.

Тъй като ревът не намаляваше, акушерката го прегледа още веднъж. Опипа коремчето и усети, че в него има малко въздух, който с умели движения изкара под формата на продължителна, силна пръдня. Огледа устата, ушите и носа, нищо не говореше за възпаление. Погледът му фиксираше пръста й и следеше движенията. Рефлексите бяха наред, ръцете и краката — добре оформени. Тар Тар лежеше пред нея гол, любопитно се взираше в непознатата жена и търпеше процедурите без протести.

— Телесно е здрав — каза тя и пак го пови.

— Тогава защо плаче толкова?

Акушерката вдигна рамене.

— Не знам.

Ну Ну си припомни нощните часове, в които лежеше будна, надявайки се, че животът в нея ще престане да расте. Дали бе възможно да е разбрал нещо?

За ориза, папаята и бананите, които бе дарила за жадуваната му смърт? За черните й сълзи? Отчаяните удари по корема? Дали знаеше за желанието й да го даде в друго семейство? Невъзможно. Беше на няколко седмици. Що за абсурдна мисъл.

Въпреки това Ну Ну попита акушерката, сякаш между другото, дали е възможно бебетата да си спомнят някои неща.

Жената я погледна, като че ли изненадана от въпроса.

— То се знае — заяви.

— Наистина ли? Родителите ми умряха, като бях на две години — отвърна Ну Ну със съмнение в гласа. — Сега дори не бих могла да кажа как изглеждаха.

Акушерката кимна.

— Това е друго. Картините може да избледнеят, шумовете и миризмите да изчезнат от паметта ни. Сърцето обаче не забравя нищо. Детската душа знае всичко.

Ну Ну изтръпна цялата.

— Защо питаш?

— Ей така.

И не задълба повече.

Ала изреченията на акушерката не й излизаха от главата. Ами ако беше права? Ако някъде в това сърце се спотайваше тайното знание за неговата нежеланост? Какво ли можеше да му причини? Щеше ли да се забрави с годините, както тя забравяше делничните неща? Или да го съпътства цял живот?

Ну Ну попита мъжа си дали според него мислите могат да донесат беда.

— Всичко си има последици — отвърна той.

— Също и мислите?

— Всичко.

— Даже такива, дето са мислени отдавна?

Той не разбра накъде биеше.

— Не мога да си го представя — каза тя след дълго умуване. — Според мен ако не са последвани от дела, мислите чисто и просто изчезват. Като облаци. Или вода, която се просмуква в почвата.

Маунг Зайн се усмихна.

— Водата не я виждаш вече, но това не значи, че я няма. Растенията се хранят с нея. Бананите, които ядем. Плодовете на офиката, които ни тровят. Нищо не се губи. Мислите също имат последици.

Подир този разговор никой не можеше да твърди, че в последвалите седмици и месеци не е направила всичко по силите си, за да помогне на сина си. Искаше да му бъде добра майка, както Маунг Зайн му беше добър баща.

Ну Ну му пееше. Говореше му. Когато Маунг Зайн работеше на полето, тя го носеше нагоре-надолу със същото търпение. Тар Тар лежеше в прегръдките й, но не намираше там покой.

Защо плачеше, когато тя го държеше? Защо беше толкова пестелив на усмивки? Защо се боксираше и улучваше толкова често?

Дори погледът му й беше неприятен. Фиксираше я изпитателно. Със сбръчкано чело. Твърде сериозно за дете. Или тъмните му, почти черни, очи изразяваха недоверие?

Детската душа знае всичко. Сърцето не забравя нищо.

Колкото близко й бе изражението на Ко Ги от първия момент, толкова чуждо й оставаше това.

Маунг Зайн я предупреди да престане да сравнява децата.

— Във всяко сравнение присъства нещастие.

 

 

Ну Ну умуваше дали човек идва на света като измъчен дух, или светът го прави такъв. Въпрос, на който не намираше задоволителен отговор, колкото и дълго да размишляваше върху него.

Може би в случая с Тар Тар родилният белег под брадичката бе индикация за решението на тази загадка. За пръв път го забеляза в деня след раждането, без да отдели кой знае какво внимание на тъмнокафявото петно. Сега знаеше за кого й напомня. За брата на баща й, пияница, който прахосваше всеки припечелен кият за оризово вино. Жена му го напусна заедно с децата, малко след това той ненадейно изчезна от селото и нито се чу, нито се видя повече. Дали беше възможно да е умрял наскоро и душата му да се е вселила в сина й? Родилен белег със същия размер и на същото място. Дали беше случайност?

Маунг Зайн реагира с възмущение, когато плахо му сподели мислите си. Въпросният чичо, ако се вярвало на разказите й, бил натрупал толкова много лоша карма, че било изключено да се прероди като техен син. Като сакат човек може би. Като слепец. Или като дете на друг пияница. Но не и като син на родители, които обичат и обгрижват децата си като тях. Мигар сериозно вярвала, че е наказание да се родят в тяхното семейство?

Прие аргументите му.

И все пак.

 

 

Как майката разпределя любовта си?

Ако беше във вид на малки топченца, листа или песъчинки, би могла да ги преброи и раздели поравно.

Стига да желаеше.

Ако беше във вид на голяма топла и мека буца като оризов сладкиш, би могла да я разреже на еднакви парчета и да ги раздаде.

Или във вид на гъст ароматичен екстракт, който капка по капка да налее в бутилки и да дава за пиене на двете си деца.

Любовта обаче не познава справедливост. Тя се подчинява на собствените си закони.

Също и майчината.