Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

10.

На другата сутрин отново ме събуди Мое Мое. За кратък прекрасен миг си въобразих, че още лежа в обятията на Тар Тар. Топлата му ръка на корема ми.

Мое Мое коленичи до мен и моментално забелязах, че нещо се е случило. Усмивката й не беше усмивка на весел човек. Остави чая на пода и сведе очи, когато погледите ни се срещнаха. Върху чашата имаше сгънат няколко пъти лист.

— For you[1] — каза Мое Мое и ми го подаде.

— A letter? For me? Are you sure[2]?

Тя не реагира нито на усмивката, нито на английските ми изречения, изправи се и се отдалечи с бързи стъпки. Защо бързаше толкова? Дали беше забелязала как с Тар Тар се измъкнахме навън през нощта? Какво щастие бях открила в бараката?

С разтуптяно сърце разгънах хартията. По средата имаше няколко изсушени жасминови цветчета.

Скъпа Джулия,

Никога не ми е било по-трудно да пиша, отколкото сега. Никога не съм държал молив с треперещи ръце. Никога думи не са ми причинявали такава болка като думите, които сега съм принуден да напиша.

В душата ми се прокрадна предчувствие какво евентуално следва и горещо се помолих да греша. Отпуснах листа и се вторачих в завесата. Сякаш Тар Тар всеки момент можеше да я дръпне настрани и да вземе писмото от ръцете ми. Овехтелият плат ме гледаше тъжно, не помръдваше. Зачетох по-нататък.

Ръчният ти часовник показва, че е малко след три и половина. Всички спят, брат ти също похърква леко и равномерно и без да кашля!

Моето сърце пък бие много силно, цялото ми тяло трепери, за сън не мога и да помисля.

Затова седнах до теб и запалих свещ. Лежиш до мен и направо не мога да откъсна очи от теб. Все още те усещам върху себе си. Ръцете ти, устните ти. Какво направи с мен? Къде ме отвлече? В свят, за който никога не съм мислил, че съществува. В който бих искал да остана завинаги, макар да подозирам, че това е възможно само за броени скъпоценни секунди. Не знаех, че у мен се крие тази сила. Не знаех, че има място, на което страхът не притежава власт.

На което сме толкова свободни.

Колко невероятно красива си. Брат ти е прав, когато го казва. Дори сънят не отнема нищо от прелестта ти. Не подозираш какво ми струва да не легна пак при теб. Да не усетя диханието ти върху кожата си. Да не те целуна. Да не те погаля.

Да седя до теб, без да те докосвам, ми причинява физическа болка, толкова силен е копнежът ми. Желанието да се върна с теб на това място. Веднага. Но ако продължа да му се отдавам, скоро няма да мога да се откъсна от теб. Ето защо реших да замина.

Когато вземеш това писмо в ръцете си, ще съм вече тръгнал. Слънцето все още ще спи, когато поема на път.

Моля те, прости ми.

Миналата седмица ме дари с голямо щастие. Щастие, което означава за мен толкова много, че не мога да го опиша с думи. Не съм си и помислял, че ще ми се случи повторно. И съм още по-благодарен, понеже знам колко крехко е щастието. Мимолетен гост в сърцето ни. Не е надежден приятел. Някой, на когото можем да разчитаме. Няма щастие. Никъде.

Трябва да се махна, защото се страхувам, че сърцето ми все повече ще излиза от ритъм, ако прекарваме повече време заедно.

Защото не знам кой ще може да го настрои отново, след като заминеш и се върнеш в твоя свят.

Ако бях друг, може би щях да преодолея това състояние, само че аз твърде дълго съм живял с разстроено сърце. Не искам да го изпитвам никога повече. Не бих го изтърпял нито ден. Нито един.

Който е бил изоставен, носи в себе си тази загуба.

Който не е бил обичан, носи в себе си неутолим копнеж по обич.

А който е обичал и загубил тази обич, носи в себе си не само тази обич, но и страха да не я загуби отново.

Аз нося в себе си по нещо и от двете.

Събрани заедно, те действат като отрова, която бавно се разнася в тялото. Прониква в най-дълбоките кътчета на душата. Завладява всички сетива. Не убива, но парализира.

Не убива, но поражда недоверие.

Подбужда към подозрителност. Ревност. Неприязън.

Колко загуби може да понесе човек?

Колко болка?

Колко самота?

Ти не дойде сама. Беше с брат си и с едно малко момче. Опита се да го скриеш, но аз веднага го познах.

Малко момче, което, ако нещата се бяха развили по волята на майка му, изобщо не трябваше да го има.

Детската душа знае всичко.

Което беше толкова самотно, колкото не бива да бъде никой човек. Което имаше по ръцете си кръвта на кокошките, а те бяха много повече от кокошки, и трябваше да минат години, за да престане да се гнуси от тях. От собствените си ръце!

Детската душа не забравя нищо.

Но расте и се учи. Учи се да не вярва. Учи се да мрази. Учи се да се брани. Или да обича и да прощава. С теб беше едно малко момче, за което мислех, че няма да го срещна никога повече.

Когато заминеш, то ще остане при мен и аз ще се грижа за него. Ще го утешавам, когато е тъжно. Ще го закрилям, когато се страхува. Ще бъда с него, когато се чувства самотно.

Ти ми каза, че баща ми е мечтаел за живот без привързване. Не го е постигнал, аз също няма да го постигна. В този смисъл не съм добър будист. А май и не искам да бъда.

Ти ми показа, че частица от душата ми все още живее в плен. И ще живее до края на дните ми.

Може би това е моментът, в който трябва да призная, че не съм толкова свободен, както си мислех.

Прости ми заблудата. Прости ми, ако това писмо, моето поведение ти е причинило болка. Последното нещо на света, което бих желал, е да те нараня. Въпреки това трябва да се махна, друг изход не виждам.

Благодаря ти за всичко.

Пази се.

Тар Тар

Писмото ме завари абсолютно неподготвена. Хвърлих му още един бегъл поглед, прехапах устни и се извърнах от листа. Какъв страхливец — това беше първата мисъл, която се стрелна през главата ми. Какъв долен страхливец. Как можа да ме изостави тук с тези редове. Дори да не ми даде шанс да му отговоря. Да ме попита с едно изречение как съм. Дали евентуално би могло да има друго решение, а не просто да замине. Бях твърде оскърбена, за да разсъждавам логично. Какво имаше предвид с плена, в който все още живеел? В какъв плен? На любовта си към Ко Бо Бо? Защо не ми каза веднага? Да не би да е искал само да спи с мен?

Прости ми заблудата. Прости ми, ако това писмо, моето поведение ти е причинило болка. А какво друго да ми причини? Радост ли? Идваше ми да крещя от гняв. Къде беше той? Дали Мое Мое знаеше къде се крие? Щеше ли да сподели с мен? Имаше ли шанс да го намеря повторно? И изобщо исках ли го?

Брат ми се беше събудил и изправил. Пиеше вода и ме гледаше над чашата си.

Усетих, че очите ми се насълзиха.

— Знаеше ли какво е замислил? — попитах и сама се стреснах от резкия си тон.

— Кой?

— Тар Тар, естествено, кой друг! — срязах го.

Ю Ба поклати бавно глава. Не го изпусках от очи.

— Подозираше ли нещо? Бъди честен.

— Не. Нищо не ми е казал. Какво е станало с него?

Безпомощно свих рамене и му подадох писмото. Прочете го внимателно, от време на време клатеше леко глава, сякаш не му се вярваше. След това сгъна листа и ми го върна.

— Тръгваме си — заявих неочаквано.

— Кога?

— Днес. Сега.

— Не искаш ли…

— Не. Сам каза, че сбогуването ще бъде толкова по-трудно, колкото по-дълго останем.

Той кимна.

— Затова ще заминем час по-скоро.

Станах, сложих си джинсите и якето и припряно натъпках в раницата малкото си вещи. Написаното от Тар Тар не би могло да бъде по-еднозначно: той не желаеше да ме вижда повече. Не понасяше близостта ми, щеше да се върне чак след като напуснехме манастира. Колкото по-скоро отпътувахме, толкова по-добре. Сгънах набързо одеялата, навих рогозките и спалния чувал. Понечих да помогна на брат си, но той махна в знак на отказ.

Мое Мое бе клекнала в кухнята и разравяше жарта с пръчка. Стреснато вдигна глава, когато влязох.

— You? Go[3]?

— Yes, we leave[4].

— Leave? — повтори питащо тя.

— Go. Yes, we go! — отвърнах остро.

Погледът й. Прикован в мен, изразяващ такова дълбоко разочарование, че се смутих.

— I am very sorry — обясних по-спокойно. — I… we… Как да й обясня на език, който едва разбираше, нещо, за което и аз самата трудно намирах думи.

— I must go! — казах, като внимателно наблегнах на всяка дума. — Understand?

Тя поклати почти незабележимо глава.

— Why?

Брат ми се приближи към нас, помолих го да й каже, че отпускът ми е свършил, че трябва да се върна на работа, че тук много ми е харесало, че сутрешният чай ще ми липсва и че със сигурност ще дойда пак. Докато Ю Ба говореше, тя местеше поглед от него към мен и обратно. И внезапно го прекъсна с въпрос, той отговори, тя повтори по-настойчиво думите си.

— Мое Мое се интересува кога ще дойдеш пак — каза брат ми, обърнат към мен.

— Кога ли? — засмях се смутено. — Ами… скоро. Съвсем скоро.

Ю Ба преведе, по очите й прочетох, че отговорът не я задоволи.

— Stay — каза тя изведнъж със сериозен глас. Прозвуча едва ли не като заповед. Откъде ли знаеше тази дума? От мен не я беше научила.

— Няма как. Много ми се иска… но работата… кантората… чака. — Не довърших изречението, беше ми неприятно да я баламосвам така.

Дълго стояхме мълчаливо една до друга.

Мое Мое прошепна нещо, Ю Ба се поколеба за миг дали да ми го преведе.

— Пита дали да предаде нещо на Тар Тар.

Погледите ни се срещнаха, усетих, че тя знае много повече, отколкото допусках.

Преглътнах. Поколебах се.

— No.

— No? — Недоумението в гласа й. — No? — повтори тя бавно и с тон, който ми даде да разбера, че това не може да е цялата истина. Осъзнаваше нещата по-добре от мен.

— No — повторих едва доловимо.

— Yes — прошепна в отговор Мое Мое. — Please.

Сведох очи.

— Че мисля за него. Че много ще ми липсва.

Ю Ба преведе. Усмивката й.

Нарамих раницата си, Мо Мое ни изпрати до прага. Сбогувахме се само с погледи и слязохме по стълбите. На двора кокошките търчаха насам-натам още по-тревожно от обикновено. Обърнах се, Мое Мое стоеше на най-горното стъпало и ни махаше. И аз й махнах, тръгнах, обърнах се още веднъж. Тя продължаваше да маха. Махаше, докато свихме по пътя зад храстите и я загубих от погледа си.

Бележки

[1] За теб (англ.). — Б.р.

[2] Писмо? За мен? Сигурна ли си? (англ.). — Б.р.

[3] Тръгвате ли? (англ.). — Б.р.

[4] Да заминаваме (англ.). — Б.р.