Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (30)

17.

Има мигове, Ну Ну знаеше това, които човек не забравя цял живот. Те се врязват в душата, оставят невидими белези върху невидима кожа. А когато по-късно ги докоснем, тялото потреперва от болка, проникваща до всички пори. Даже години по-късно, десетилетия. Тогава всичко се появява отново: мирисът на страха. Вкусът му. Звукът му.

Моментът, в който Ну Ну чу двигателите, беше такъв миг.

Късен следобед. От хълмовете идваше лек дъждец, който скоро щеше да достигне селото. Въздухът беше топъл и влажен. Предните дни беше валяло, пътят беше разкалян, при всяка крачка кашата жвакаше между босите й пръсти. Ходилата и коленете я боляха от дългия ден на полето. Заедно със синовете си, няколко други жени и децата им се връщаше в селото.

Като рев на приближаващ се хищник проехтяха двигателите в долината, в която иначе нямаше машини.

Жените и децата застинаха намясто. Сякаш по едно и също време се подчиниха на една и съща заповед. Всеки знаеше какво означават тези шумове. Ну Ну го прочете в очите им. Прочете го по изкривените лица и вцепенените тела.

Погледна в посоката, откъдето долиташе грохотът. В далечината различи два камиона и два джипа, които се приближаваха към тях. Бързо. Твърде бързо.

Носеха се слухове, че ще дойдат. Старият Ю Тан сегиз-тогиз ги предупреждаваше, но те не му обръщаха внимание. Той редовно предричаше и гибелта на света, обаче нищо не се случваше. Ето че се оказа прав. Краят на света наближаваше. Идваше със зелени униформи и черни, лъснати до блясък ботуши. Идваше в автомобили, които бяха толкова големи, че можеха да извозят половината село.

И идваше неудържимо.

Ну Ну се озърна още веднъж. За бягство беше вече много късно. Къде да изтичат, къде да се скрият? Най-близкото поселище бе на доста километри, а и там нямаше да бъдат на сигурно място. Нямаше джунгла, чийто гъсталак би могъл да спаси живота им. Който въпреки всичко се опиташе и бъдеше заловен, обикновено не излизаше жив от ареста, така разправяха по пазарите.

Никоя от жените не помръдваше. Най-малките деца подириха закрила зад краката на майките си.

Също и тези погледи нямаше да забрави.

Те предусещаха какво предстоеше. Че войниците щяха да ги отведат. Че завръщане щеше да има само за малцина. Че майките не можеха да ги защитят.

Сега краят на света бе на по-малко от сто метра и се приближаваше все повече. В каросерията на единия камион стояха войници, въоръжени с картечници, погледите им бяха безизразни и празни. Бяха твърде млади, за да гледат жертвите си в очите. Зад тях лежаха макари с бодлива тел.

В първия джип седеше офицер, Ну Ну позна по униформата. Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той е нейният шанс.

Единственият.

Малката колона ги отмина и спря на площада в центъра на селото. Войниците скочиха от каросериите, някои завардиха улиците, излизащи на площада, другите минаха по къщите и наредиха на селяните да се съберат колкото се може по-бързо пред камионите.

Половин час по-късно всички бяха там.

Офицерът се покатери на единия камион. Беше висок, едър бирманец, стърчащ поне една глава над селяните. Взе в ръка мегафон и обяви това, което всеки отдавна подозираше: че след час всички неженени млади мъже между четиринайсет и двайсет и две години следвало да чакат войниците пред къщите на семействата си. Че неговите хора щели да ги съберат и отведат в импровизиран лагер на изхода на селото. След това имали заповед да претърсят основно всеки двор. Ако намерели някое момче, на мига щели да го застрелят. При опит за бягство също нямало пощада. Утре рано сутринта щели да тръгнат за казармата в окръжния град. Време било младите мъже да изпълнят дълга си и да служат на Бирманския съюз. Той бил изложен на постоянна заплаха от страна на своите врагове и всеки трябвало да направи жертви за защитата му.

Тя знаеше какво има предвид офицерът. Всеки знаеше какво има предвид. Армията се нуждаеше не само от войници, тях набираше предимно в по-големите градове и с обещания за заплащане, с което да се изхранва семейството. Нуждаеше се най-вече от носачи. Млади мъже, които да мъкнат провизиите и тежката екипировка, боеприпасите, гранатометите на полковете през планините и джунглата в бунтовническите области. По пазарите непрекъснато се носеха слухове колко опасно било това. Областите били заразени с малария, отношението на войниците било лошо, който се разболеел или контузел, не го лекували, а го изоставяли да умре като куче. В добавка някои носачи стъпвали върху мини, които ги разкъсвали.

Да попитат дали е вярно, не можеха. От младежите, които прибираха военните, се връщаха единици. И те не говореха.

Офицерът отпусна мегафона и плъзна поглед по тълпата.

Дребните хора пред него бяха станали още по-дребни.

Никой не казваше нито дума.

Ну Ну взе двете си момчета и тръгна за къщи. Още веднъж запремисля трескаво дали имаше възможност да избяга, или да ги скрие. Клозетът? Бараката на съседа? Празната къщурка в края на селото? Глупости. Там щяха да претърсят първо. Може би манастирът накрай бамбуковата горичка, в който живееха четирима възрастни монаси и дузина послушници. Дали войниците биха посмели да нахълтат там? Вероятно не. Но какво щяха да кажат съселяните й, щом научеха, че е завела Ко Ги и Тар Тар на безопасно място? Повечето щяха да си замълчат, не се съмняваше, ала и един глас за предателство стигаше. Достатъчно беше завистта, недоброжелателството, скръбта да надвият само в едно сърце, и децата й щяха да бъдат погубени.

Не, рискът бе твърде голям, нямаше място, обещаващо безопасност. Смъртта вземаше, когото си пожелаеше.

Ко Ги и Тар Тар вървяха безмълвно подир майка си. Вкъщи застанаха един до друг, следейки всяко нейно движение.

Ну Ну се запита какъв багаж да стегне на синовете си. Имаха само джапанките, които бяха обули. Всеки от тях притежаваше по още една тениска, още едно лонджи, яке и четка за зъби.

Това беше всичко.

Талисман? Спешно се нуждаеха от талисман, който да ги закриля. Ну Ну веднага се сети за парчето кора — Маунг Зайн й го беше отчупил от бора, под който се бяха целунали за пръв път. Беше й го дал с думите, че ще я закриля. Това бе единственият предмет за спомен от него. Отдавна вече бе износила дрехите му, а негова снимка никога не бе притежавала. През седмиците и месеците след смъртта му често заспиваше, стиснала кората. Това трябваше да попречи на сърцето й да спре да бие от мъка. Сега парчето, увито в парцал, беше на дъното на раклата, в която съхраняваше малкото си вещи.

Извади кората. Парчето беше дебело и все още плътно, малко по-голямо от дланта на Ну Ну. Едно парче, две деца. Дали щеше да изгуби закрилническата си сила, ако го разполовеше?

За миг през главата й се стрелна мисълта да даде на Тар Тар нещо друго, ала не се сети какво. Разчупи парчето на две части, малка и голяма.

С ръждясал пирон проби в двете половини дупки, промуши през тях връвчици, завърза ги на възел. Сетне затвори очи и целуна парчетата, преди да ги окачи на врата на синовете си.

Голямото за големия.

Малкото за малкия.

Не след дълго чуха гласовете на войниците. Ко Ги взе вързопчето с дрехите и двамата излязоха от къщи. Все още не бяха разменили и дума.

Ну Ну изпрати с поглед синовете си. Тръгнаха, без да се озърнат. Сърцето й препускаше лудо. Когато не издържа, когато понечи да направи крачка напред и да ги последва, един войник й препречи пътя и я изтика назад в двора. Още веднъж успя да надникне през живия плет, последното, което видя, бяха двете черно-зелени лонджита на синовете й.

Две големи деца, които отиваха на война.

С парче кора на врата.

Тя обаче не се отказа.

Имаше още един шанс.