Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (16)

3.

Ну Ну беше на седемнайсет, когато първият младеж се обърна към нея с въпроса дали иска да се омъжи за него. Беше станала хубава девойка, подир, която на пазара се обръщаха мъжете от другите села и на която момчетата на полето хвърляха плахи и същевременно похотливи погледи. Беше стройна, висока и въпреки ръста си винаги върнеше изправена, дори когато крепеше тежък товар върху главата си. Лицето й бе съразмерно, с необикновено високо чело, сочни тъмночервени устни и големи, много будни, кафяви очи.

Младежът не я улесни в решението. Беше не само учтив и скромен, но и притежаваше най-красивите и същевременно тъжни очи, които бе виждала. Бяха израснали заедно в селото и се харесваха още от деца. Беше с половин глава по-нисък от Ну Ну и куцаше, защото левият му крак бе малко по-къс от десния. И той често беше сам. Когато момчетата на здрачаване се връщаха от полето, куцукаше на известно разстояние след тях. Когато играеха футбол, чакаше търпеливо да оформят отборите, а ако не го изберяха, седеше накрай игрището с надеждата, че на някого ще му омръзне да играе и той ще влезе на негово място.

Единствено на него разказа за невидимите стени. За внезапно появяващия се мрак. За мъртвите пеперуди накрай шосето. За страха си от угасващи огньове.

От начина, по който я гледаше, слушаше, сегиз-тогиз задаваше по някой въпрос, тя усети, че той разбира от измъчени духове.

От топли ръце. Които бавно изстиват.

Какво означава родство по природа.

И колко е важна.

Често си разменяха само погледи и знаеха какво изпитва другият.

Когато я помоли да му стане жена, очите й се насълзиха.

Подозираше, че при отказ никога вече не би събрал кураж да зададе този въпрос на жена. Поколеба се. Поиска време за размисъл до другата сутрин и седнала край огнището, прекара безсънна нощ, в която се помъчи да сложи ред в сърцето си.

До нея спяха пет спокойни духа. Никого от тях не можеше да помоли за съвет.

Щом птичките възвестиха началото на новия ден, беше вече взела решение.

Любовта познаваше много врагове. Съжалението бе един от тях.

Той беше приятел, по-добър нямаше да намери, любим обаче не беше.

Вторият младеж също нямаше шанс. Беше син на най-богатия оризар от съседната област, дошъл, защото бе чул за хубостта на Ну Ну. Изглеждаше добре, учтивостта му впечатли родителите й, ала тя още след броени минути усети, че той не разбираше нито от безпричинна радост, нито от безпричинна тъга. Как щеше да расте любовта й, след като нямаше къде да пусне корен?

Насмалко да пропусне Маунг Зайн.

Не защото бе нисък на ръст, напротив. Сред прадедите му със сигурност имаше англичанин, понеже нямаше друго обяснение за светлата кожа и най-вече за снажната фигура. Маунг Зайн имаше здрав кръст, невероятно мускулести ръце и големи длани, в които главата й направо се губеше.

Ну Ну харесваше високи мъже, но в този пазарен ден вниманието й бе изцяло заето с по-малката й сестра. Кин Кин имаше температура и се беше отпуснала безсилно до нея под слънчобрана. Пред двете, подредени на спретнати купчинки, лежаха резултатите от труда на баща им: домати, патладжани, джинджифил, карфиол и картофи. Беше горещо, Ну Ну на две-три минути потапяше парцал в купа с хладка вода, изстискваше го и го слагаше на челото на сестра си. Щом малката заспа, реши да занесе поръчаните от близкия ресторант няколко кила домати. В бързината се спъна, за миг загуби равновесие и кошът със зеленчуците падна от главата й. Видя как червените домати се търкулнаха във всички посоки — по улицата, във високата трева и дълбоко под храстите. Ну Ну запълзя на четири крака подире им. Когато се върна при коша, завари го пълен, а до него бе застанал младеж с плаха усмивка на уста. Погледна я и стеснително сведе очи.

Тази усмивка никога нямаше да забрави. Топла и сърдечна, ала с предчувствие за това, че не за всяка тъга има конкретна причина.

Може би в притеснението за сестра си обаче щеше да му благодари набързо и да не му отдели повече внимание, ако предните дни не бе наблюдавала редица необичайни неща.

Ну Ну се питаше как хората могат да живеят с вярата, че извън онова, което възприемат директно със сетивата си, няма нищо реално. Убедена беше, че съществуват сили, които не познаваме, но които въпреки това ни въздействат и от време на време ни изпращат знаци. Човек просто трябваше да умее да ги вижда и тълкува. Ну Ну наблюдаваше продължително контурите на банановите храсти или папаевите дървета в здрача, очертанията на пушека, който се издигаше от огнището, или формата на облаците. Прекарваше часове в съзерцание на небето, разглеждане и тълкуване на техните образувания. Очароваха я бързината, с която възникваха, това, че непрестанно променяха облика си, оформяни от невидима ръка, та само след миг-два наново да изчезнат в безкрайната далечина, от която бяха дошли.

Съжаляваше всекиго, който не виждаше нищо повече от облаци, просто предсказващи хубаво или лошо време. Ну Ну разпознаваше в тях маймуни и тигри, лакоми уста, сломени сърца, плачещи лица.

През изминалата седмица бе видяла в небето много слонове. Олицетворение на сила и могъщество. Преди няколко дни един голям бял облак точно над нея изведнъж се бе превърнал в птица, видя в него кукумявка, символ на щастието, която разпери криле. За Ну Ну ясен знак, че някой или нещо идваше към нея отдалеч.

Вчера бе намерила на полето камък колкото юмрук с много странна форма. Завъртя го наляво-надясно, нагоре-надолу и всеки път й заприличваше на нещо друго. На фуния. На ступа. Или, с малко повече въображение, на сърце. Не беше сигурна какво представляваше в действителност.

Днес пред нея застана Маунг Зайн.

Беше дошъл за няколко месеца от отдалечена провинция да помогне на чичо си в обработването на нивата.

Попита го дали може да занесе доматите в ресторанта, тъй като тя трябвало да гледа болната си сестра, описа му местоположението на сергията със зеленчуци и го помоли да й донесе парите.

Той нарами коша, без да продума.

Когато застана за втори път пред нея, Ну Ну забеляза големите му длани.

Подаде й банкнота от един кият и няколко монети и попита дали може да й помогне с още нещо.

Да, каза тя без колебание. Малката й сестра била болна. Щяла да му бъде много благодарна, ако й помогнел да я отнесе подир няколко часа вкъщи. Дали можел да намине пак към края на пазара?

Нямал нищо против да почака и тук, отвърнал Маунг Зайн. Разбира се, само ако тя му позволяла. Не желаел да й досажда.

Ну Ну кимна изненадана.

Той седна под слънчобрана в краката на спящата й сестра, докато тя държеше главата на Кин Кин в скута си.

Маунг Зайн й предложи да донесе прясна, по-студена вода, тя благодари, но отказа, и бездруго щяла да се стопли бързо. Не й се искаше да го пусне.

Покрай тях се нижеха минувачи, някои се сепваха при вида на едрия младеж до нея и им хвърляха многозначителни погледи. Начесто се спираха клиенти, купуваха домати, джинджифил или патладжани и измерваха непознатия от глава до пети.

Маунг Зайн сякаш не забелязваше интереса към личността си. Седеше с изправен гръб, все едно медитираше, през повечето време с наведени очи, и не можеше да повярва какво беше сторил. Той, който обикновено бе толкова стеснителен, че млъкваше, щом в същото помещение или в близост се появеше момиче, беше дръзнал да попита тази девойка с невиждана хубост дали ще му позволи да седне до нея. Не знаеше откъде бе почерпил този внезапен кураж. Просто в един миг го усети в себе си. Като че ли смелостта се нуждаеше само от подходящ повод, за да се прояви. Та кой ли, помисли си Маунг Зайн, знае на какво е способен в действителност?

От време на време Ну Ну му задаваше въпрос, на който той учтиво отговаряше, като се налагаше да повтаря всяко второ изречение, толкова тихо го произнасяше.

Маунг Зайн беше изключително мълчалив, имаше дни, в които му се събираха, има-няма, по няколко изречения. Не защото бе невъзпитан, намръщен или саможив, а защото смяташе, че можеш да разбереш света по-добре чрез дела, нежели чрез думи.

И защото ценеше тишината.

Юношеството си бе прекарал като послушник в манастир. Там монасите го бяха научили да не отдава прекомерно значение на този, на своя живот, тъй като той бил само брънка в безкрайна верига от множество животи. Справедливостта, щастието, които може би не били писани на даден човек в това съществуване, ако заслужавал, щели да му бъдат въздадени в следващия живот. Или в по-следващия. Кога точно — не било толкова важно.

Освен това го бяха научили да бъде любезен и отзивчив. Не защото бил длъжен пред другите хора. Защото бил длъжен пред себе си.

Това бяха две от максимите, според които се опитваше да се справя с живота. Всичко друго произтичаше от тях.

Или не беше важно.

Маунг Зайн си блъскаше главата дали имаше нещо, за което да разкаже на девойката до себе си.

За работата си като дървосекач? Не можеше да си представи, че това би я заинтересувало. За чичо си, който съвсем наскоро бе направил дете на трийсет години по-младата съседска дъщеря? Не, положително повече от неподходяща тема за разговор в момента.

За себе си? За семейството си вкъщи, в което честа гостенка бе смъртта? Мълчалива посетителка, на която не се задаваха въпроси, която им отнемаше, когото си пожелаеше. С по-малкия му брат се беше срещнала, предрешена като змия. Нищо неподозиращото хлапе се беше опитало да издърпа пръчка изпод нискорасляка. Та какво ти разбират четиригодишните от изкуството на природната заблуда, тайните на мимикрията?

Най-големия му брат смъртта беше бутнала от върха на евкалиптово дърво. Осемгодишно хлапе, поискало да узнае как изглежда светът отгоре.

Само криле биха могли да го спасят.

Не, по-добре да заговори за щастието. Въпреки че за разлика от смъртта не беше надежден, а само мимолетен гост, то не му беше непознато. Срещаше го редовно, когато внимаваше и си отваряше очите.

Днес го беше споходило под формата на домат, който се бе търкулнал току в краката му и по чиято следа стигна до прекатурен кош.

Би могъл да продължи пътя си и без да му обърне внимание. Човек не биваше да се заблуждава от многобройните маскировки на щастието.

Колкото по-дълго мислеше, толкова по-ясно усещаше, че няма никакво желание да каже нещо. Стигаше му просто да седи тук. Да бъде близо до нея. Тя да му позволява сегиз-тогиз да й хвърля поглед и да му отвръща с поглед.

Ну Ну се наслаждаваше на мълчанието му, макар с усилие да обуздаваше любопитството си. Сигурна беше, че щеше да научи всичко важно, щом му дойдеше времето.

В миговете, в които погледите им се срещаха, виждаше, че сълзите за мъртва пеперуда не му бяха чужди; той щеше да се грижи в огнището винаги да има цепеница.

Когато пазарът приключи, Ну Ну прибра останалите зеленчуци в коша. Беше тежък и тя помоли Маунг Зайн да го намести на главата й. Той го вдигна и заяви, че в никакъв случай не бива да мъкне сама този товар. Начинът, по който го каза, й разкри, че по-скоро би пренесъл зеленчуците на два-три пъти, отколкото да я остави да носи коша сама. Беше в състояние да я храни. Във всяко отношение.

Хванаха коша от двете страни, той нарами грижливо сестра й, което Кин Кин позволи, без да мрънка. Така поеха към дома й.

На сбогуване я помоли за разрешение да се видят на следващия ден.

Вечерта Ну Ну дълго лежа будна. Отново се сети за камъка от предния ден. Сега вече знаеше каква е формата му.