Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (46)

11.

Малките истории биха й помогнали да проумее голямото.

Изрисуваният собственоръчно свещник, подарък за Деня на майката, който седмици наред се търкаляше незабелязан в кухнята. Докато падна и се строши на две половини. Които тя по-късно откри в кофата за смет.

Беглите целувки, преди да заспи.

Неизменните въпроси, които задаваше за училището, следобедите, приятелките й.

Начинът, по който я галеше. Сякаш бе от дърво.

Тонът, с който я успокояваше след страшен сън. С който й даваше да разбере, че й идва в повече.

Бързината, с която се обличаше и приготвяше сутрин, вместо да поседи при нея.

Денят, в който забрави за рождения й ден.

Ала тя беше още невръстна, за да изтълкува правилно малките истории.

Ето защо не проумяваше и голямото. Непрекъснато се питаше къде греши тя самата. Смяташе, че всичко е по нейна вина. Упрекваше себе си. Търсеше щастието все на погрешни места.

Човекът, от чиято топлина се нуждаеше, с усилие понасяше физическата й близост.

Човекът, чиято нежност й бе необходима, идваше при нея с празно сърце.

Човекът, за чието внимание и одобрение толкова копнееше, бе зает твърде много със себе си.

Това не бе човекът, който би могъл да й помогне. Ала нямаше с кого да го замести.

По-късно си казваше: Е, кой получава всичко, от което се нуждае, и не се оплакваше. Мразеше самосъжалението.

Тогава все още не знаеше колко малко е получавала. Колко безпомощна и беззащитна е била.

Живееше с твърдото убеждение, че някой друг ще й даде пропуснатото, не знаеше, че това е невъзможно.