Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (48)

13.

Брат ми настоя да ме изпрати до летището. Негов приятел уреди кола и ни откара до Хехо.

Ю Ба държа ръката ми през целия път. Не говорихме много, стигаше ни да разменяме някой и друг поглед. Как щеше да ми липсва това съвместно мълчание, това безсловесно разбирателство в Ню Йорк.

Ненадейно се наложи да спрем. Армейски камион затвори тясната улица, защото обръщаше. В каросерията седяха млади въоръжени войници с празни лица, които се взираха сърдито в нас. До колата ни се приближиха чифт черни, лъснати до блясък ботуши, в огледалото за обратно виждане наблюдавах как очите на Ю Ба все повече се разширяваха. Не знаех, че страхът може да се подуши. Той вонеше. Изпускаше гадната миризма на току-що повърнато. Дори брат ми се размърда неспокойно на седалката.

Приятелят му бавно свали стъклото. През отворения прозорец насреща ни се оголиха боядисани в червено зъби, опулиха се любопитни очи.

Замислих се за Ко Бо Бо. За Мау Мау. Колкото по-дълго мислех за нея, толкова повече се успокоявах: има сила, която устоява на черните ботуши. Която не се бои от червени зъби. Има сила, която е по-могъща от страха. Която се противопоставя на злото. Убедена бях, че Тар Тар беше прав: имаше я у всекиго от нас.

Офицерът и шофьорът размениха две-три изречения, засмяха се по начин, който не знаех как да изтълкувам. След това камионът освободи пътя, войникът ни махна да тръгваме.

Превалихме планината и ето че пред очите ни се показа летището. Сърцето ми се стегна, стиснах силно ръката на брат си.

Не исках.

Колата сви по дълга алея с дъбове, пинии, евкалипти и акации, в чийто край бяха терминалът и малката кула. Пътувахме бавно. Всичко в мен се бунтуваше. Гадеше ми се, усещах как треперя в този топъл ден, все едно умирах от студ.

Спряхме на прашно площадче, от паркирания наблизо автобус слизаха туристи. Никой от нас не продумваше.

Ю Ба слезе пръв, взе раницата ми от колата и я занесе до решетъчния портал отсреща, където един полицай го спря със строги думи. Аз стоях безразлично отстрани, все едно нямах нищо общо.

— По-нататък не ме пускат — каза брат ми.

— Защо?

Погледът му ми подсказа, че въпросът е глупав.

Стояхме един срещу друг, не знаех какво да кажа. Той ме улови за ръце и дълго се взира в очите ми.

— До скоро — каза.

— До скоро — отговорих. — Много ти благодаря за…

Той вдигна пръст до устата си и аз млъкнах. Целуна пръста си и го допря за миг до устните ми. После рязко се обърна и си тръгна.

Почакай. Не си отивай. Остани с мен — това исках да извикам след него. Чувствах се изоставена, също като малката Джулия на перваза на прозореца.

Взех раницата, погледнах още веднъж назад. Брат ми стоеше сам на прашното площадче, с едната ръка придържаше възела на лонджито си, с другата ми махаше.

Усмивката му. Дали щях да го видя пак? Дали този път щях да спазя обещанието си да дойда съвсем скоро?

Бавно поех нагоре по автомобилната рампа, колебливо влязох в сградата.

Не исках.

Залата за заминаващи бе малко помещение с три гишета, сякаш сковани надве-натри от дърводелец. Претеглиха багажа ми на допотопен ръждясал кантар, дадоха ми попълнена на ръка бордна карта.

Служител по сигурността ми махна да мина през метален детектор, чието пронизително пиукане не трогна никого, също като полупълната ми бутилка с вода.

Неспокойно сновях из мизерната чакалня, неспособна да седна дори за миг.

Машината вече чакаше на пистата, след няколко минути обявиха нашия полет. Сърцето ми препускаше.

Не исках.

Другите пътници станаха, малка опашка пред гишето, след това пеша до самолета.

Слънцето ме заслепи, забавих крачка.

Не исках.

За пръв път ми беше толкова трудно да се сбогувам. В този момент нищо не ме теглеше обратно към Ню Йорк. Нито комфортът на апартамента ми, нито топлият утринен душ, подовото отопление в банята. Дори вече не и перспективата да поговоря за всичко с Ейми. Нямаше нищо за анализиране, за претегляне. Играта на „за“ и „против“ вече не ме интересуваше. Всяка дума би била в повече. Сега трябваше да взема решение. Ю Ба имаше право: истината беше в мен. Доколко бях свободна? Колко дълги бяха сенките? Кое ме държеше в плен?

Обърнах се и потърсих брат си. Зад оградата стояха неколцина любопитни зрители, сред тях играеха деца, Ю Ба не открих.

До машината бе спряла количката за багажа, натоварена с чанти и куфари, които двама работници отнасяха парче по парче в предната част на самолета. Най-отдолу видях раницата си.

Не исках.

Стоях като вцепенена на пистата. Една от стюардесите ме извика. Бях последната пътничка, която се изкачи с натежали стъпки по късата сгъваема стълба. Посрещна ме усмивката й.

Не исках.

Попита за бордната ми карта. Погледнах безмълвно жената, тя повтори молбата си.

— Аз оставам тук — казах.

Усмивката й не се промени. Все едно не бях казала нищо.

— Няма да летя с вас. Оставам тук — повторих.

Очите й издаваха нейната неувереност.

Усмихнах се в отговор, обърнах се, слязох бавно и с омекнали колене по стълбата, отидох до количката за багажа и посочих раницата си. Един от работниците недоумяващо погледна първо мен, после стюардесата. Тя му подвикна нещо, той измъкна моя багаж и ми го подаде.

Преспокойно се върнах в терминала.

Пред сградата под сянката на акация имаше такси. До него бе колата, с която бяхме дошли. Ю Ба стоеше облегнат на багажника и чакаше. В ръката си държеше венец от свежи жасминови цветчета. Не помръдна, щом ме видя. Единствено кротката усмивка издаваше радостта му.

Нямах план. Ала имах мечта.