Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (27)

14.

Искаше да го изненада. Да достави малко радост на него и децата. Нищо повече. На синовете му, които толкова страдаха от всяка раздяла с него. Най-вече Тар Тар, чието най-съкровено желание бе да тръгне с баща си, трябваше да види каква тежка и опасна работа върши Маунг Зайн.

Трябваше да отсекат едно от последните високи дървета в селото. Издигаше се на голямото кръстовище, стволът му беше прояден от червеи, изгнил и при следващата буря заплашваше да се сгромоляса върху околните къщи. Преди да го отсекат, някой трябваше да подкастри короната, която иначе щеше да падне върху къщите в края на улицата.

Маунг Зайн беше най-опитният дървосекач в селото, сам изяви желание да го направи.

Мъжете се удивиха на пъргавината, с която се покатери на дървото с трион на рамо. Стигна до върха. Затвориха улицата, той започна да реже и по-късно никой не можа да каже какво точно се случи. Шумно рухна първият клон. После вторият. Изведнъж чуха пукот и трясък, отначало слабо, след това все по-силно. Всички се взряха нагоре някои затаиха дъх, от нечии уста проехтяха пронизителни възгласи. Тъпият звук на удар в земята. Никой присъстващ нямаше да го забрави до края на дните си.

Повечето селяни бяха сигурни, че духът, обитаващ всяко дърво, го бил бутнал от короната, за да си отмъсти. Други мислеха, че бил стъпил върху прогнил клон. Трети, пък уж видели как се бил навел много напред, за да натисне с крак полупрерязан клон, който не искал да падне. Малцина бяха тези, които твърдяха, че от лекомислие не се бил хванал както трябва и загубил равновесие. Или че за миг чисто и просто проявил небрежност.

Всички бяха единодушни, че никой нямал вина. Трагична злополука. Воля на съдбата. Всеки имал кармата, която заслужавал.

Ну Ну знаеше по-добре.

Вината беше нейна. Бяха отвлекли вниманието му. Още отдалеч го бе видяла седнал в короната на огромното дърво. На трийсет, може би четирийсет метра височина, вече бе отрязал и пуснал на земята два големи клона, черна точка между зелените листа.

Тя го показа на синовете си, държеше пръста си протегнат, докато те най-сетне го забелязаха. Двамата погледнаха нагоре, изпълнени с гордост, не искаха нищо друго, освен да се затичат към баща си.

Щом стигнаха до бариерата, и тримата вдигнаха глави, видяха го ясно сред клоните и в един глас извикаха името му. Той не ги беше забелязал и изненадано погледна надолу.

Махнаха му.

Той им махна в отговор.

Децата се разскачаха, продължиха да махат и ръкопляскат от радост.

Той се наведе напред, за да ги види по-добре. Замаха. С две ръце.

После в короната на дървото се чуха пукот и трясък.