Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (44)

9.

Беше ме докоснал. По най-чувствителните ми местенца.

Беше проникнал в мен. Не само физически.

Нещо от него щеше да остане в мен.

На другата сутрин до постелята ми имаше чаша хладък чай. До него ме чакаха голям букет от червен хибискус и венец от бял жасмин, който разнасяше прекрасния си аромат. Спалният чувал на брат ми беше празен. Бях се успала.

Рогозките бяха раздигнати и в залата. Всички, освен Тар Тар и Ю Ба вече работеха на полето. Двамата седяха на най-горните стъпала и пиеха чай. Сърцето ми се разтуптя, като ги видях.

Тар Тар се изправи веднага щом ме зърна. Поздрави ме с притеснен, плах поглед. За миг останахме един срещу друг — смълчани, смутени като тийнейджъри.

— Благодаря за цветята — прошепнах. — Много мило.

Сияещите му очи. Как му завиждах за тях.

— Добро утро, Джулия — каза брат ми. — Как мина нощта ти?

Потърсих в изражението му знак дали въпросът беше двусмислен, или със сексуален подтекст. Не, не вярвах да е способен на такова нещо.

— Добре — отговорих и се усмихнах едва забележимо на Тар Тар. — Много, много добре.

Тар Тар не го свърташе на едно място от смущение.

— Защо Мое Мое не ме събуди?

— Имахме чувството, че ще искаш да се наспиш — каза Ю Ба.

— Ще ти донеса чаша и нещо за хапване — рече Тар Тар и забързано влезе в сградата.

Ю Ба ме подкани с жест да седна до него и ме загледа почти толкова настойчиво както в деня на първата ни среща в Калау.

— Има ли ми нещо? — попитах неуверено.

— Тази сутрин изглеждаш… — Наклони глава настрани, явно търсейки подходящи думи. — … някак различна.

— Как така различна?

— Неотразима. Омайна. Още по-красива от обикновено!

— Ох, братле — въздъхнах и сложих ръка на коляното му. От щастие ми идваше да го прегърна и притисна към себе си. — Просто съм добре. Хубаво е тук.

— На човек направо не му се тръгва… — додаде той с многозначителна усмивка.

Тар Тар се върна с купичка, пълна с ориз, зеленчуци и две яйца. Бях толкова развълнувана, че нямах почти никакъв апетит. Хранехме се мълчаливо на стъпалата, на двора кудкудякаха кокошки, едно куче дремеше под сянката на стълбището. Беше топло и ухаеше на свежи цветя.

Тар Тар си играеше с пръстите си и дишаше неспокойно. Искаше да ми каже нещо, но не смееше. По някое време Ю Ба стана и влезе в сградата.

Хвърлих нежен поглед на Тар Тар.

— Какво ще правим сега? Ще метем? Ще готвим? Ще перем?

— Имаш ли желание да ме придружиш на малък излет? Следобед ще се върнем за урока по английски.

— На драго сърце, къде?

— Иска ми се да ти покажа нещо.

 

 

Поехме по утъпкана пътека, която минаваше покрай кафяви, обрани оризища, бананови храсти, палми и бамбукови гори, прекосихме тясна долина, пазихме равновесие, минавайки над поток, и изкачихме горист хълм. Над нас се извисяваше тъмносиният безоблачен небосвод. Разбирахме се с погледи и разговаряхме малко. Помежду ни цареше тишина, в която с всяка крачка се чувствах все по-защитена.

Мислите ми се върнаха към изминалата нощ. Не бях сигурна в значението на случилото се, знаех само, че нямаше нищо общо с мимолетността на нюйоркска любовна авантюра. Тази нощ нещо беше различно и аз полека-лека заподозрях какво. Той отвори в мен врата. Улови ме за ръка и ми показа скривалищата на щастието. Избави ме от страха пред собствените ми желания.

Усетих близост, която не се нуждаеше от думи. Интимност, която не можех да си обясня. Сродство на душите както с никой мъж досега.

Жадувах да го уловя за ръка, да спра, да го докосна, целуна, ала не се осмелявах.

Малко преди върха стигнахме до ступа, която бях забелязала отдалече. Опасваше я тясна ивица с изсечени дървета, което откриваше панорамна гледка към долината. Имаше множество малки храмове и олтари, където бяха оставени дарове: ориз, цветя и плодове. В нишите на зид вярващите бяха сложили десетки фигурки на Буда.

Върхът на пагодата беше позлатен, звънтяха камбанки, полюшвани от вятъра, стената към долината беше варосана, но задната стена беше гола зидария, прорязана от дълбока пукнатина. В пролуките бяха поникнали треви и различни растения, които на места покриваха камъните, а задната част беше толкова килната, че отдавна би трябвало да е рухнала.

Отстрани изглеждаше така, сякаш законите на гравитацията не важаха.

— Всеки момент може да падне — казах със скептичен поглед.

— Да, създава такова впечатление — отвърна Тар Тар. — Според една легенда през вековете тази ступа се срутвала много пъти от земетресения, но винаги била изграждана наново. Преди няколко десетилетия пак имало земен трус, който я повредил така, както я виждаш сега. Оттогава хората все очакват да рухне, но явно има сила, която я пази. На тази сила са посветени всички олтари. Който дойде тук и остави дар, се надява, че тази сила, този дух ще го закриля.

После извади от чантата си термос и ми наля гореща вода в капака, изрови пакетче нес кафе и опаковка бисквити. Взе една и я сложи пред един от олтарите. След това допря длани пред гърдите си, затвори очи и сведе глава.

— За какво се помоли? — полюбопитствах.

— За нищо не съм се молил. Просто си поприказвахме.

— С кого?

— С духа на ступата.

— За какво?

— За крехкостта на щастието. За невъзможността да го опазиш. И за бисквити. Той обича бисквити.

— Откъде ги имаш?

— Сутринта ходих в Хсипау — каза той като че ли с нотка на неудоволствие.

Седнахме в сянката на ступата. Беше тихо, чувахме единствено лекия шепот на листата.

— Разкажи ми за себе си — помоли ме той.

— Пак ли? За епичната ми борба срещу продуктовото пиратство?

Тар Тар игнорира самоиронията ми. С усмивка рече:

— Кое е важно за теб…

Замислено отпих глътка кафе. Погледнах към долината и в един момент започнах да разказвам: за млада жена, която бе тръгнала да търси.

Която се боеше да не полудее. Макар че в семейството й нямаше луди. Не от този вид.

За млада жена, която бе проявила непредпазливост. Девет седмици. Колкото кибритена клечка. Естествено, неспособно да живее. Все още не. И въпреки това.

Която бе забравила колко крехка е любовта. Колко скъпоценна. От колко светлина се нуждае. Колко доверие. Колко тъмно става, когато лъжата разпери крила.

Която бе забравила от какво се подхранва. От колко внимание се нуждае.

Която през последните дни бе подсетена за това и беше много благодарна.

Тар Тар слушаше съсредоточено. Докато говорех, ми се искаше да ме прегърне или поне да докосне ръката ми, но той не помръдваше.

Щом свърших, го погледнах. Неуверено и с препускащо сърце.

Надигнах се и застанах пред него, обхванах главата му в шепи.

— Тар Тар… — Погледът му ме прониза. — Аз…

Той сложи пръст на устата ми, изправи се и ме целуна, както не ме беше целувал никой досега. Защо трябваше да стана на трийсет и седем години, за да потъна така дълбоко в целувка?

— Разкажи ми за човека, който е настройвал сърца.

— Стара история — отговори той колебливо и пак седна. — Защо питаш?

— Защото искам да зная повече за теб.

— Още повече? Знаеш толкова много. В сравнение с мен.

— Но най-важното все още не зная: каква е тайната ти? — попитах и коленичих до него.

— Откъде ти хрумна, че имам тайна?

— Защо не си измъчен дух?

— Бях. През повечето време от живота си.

— Зная, но вече не си. Защо? Кой те е научил да прощаваш? Отец Анжело?

Той поклати безмълвно глава.

— Ко Бо Бо? — попитах.

Тар Тар сведе очи — едва загатнато кимване.

Дали двамата с Ко Бо Бо са били любовна двойка? Маунг Тун каза, че имали обща тайна. Бях твърде изненадана, за да продължа да разпитвам. Не само заради този обрат в историята. Усещах как в мен се надига ревност, която мигновено хвърли непрогледно черната си сянка.

— Маунг Тун всъщност какво ви разказа за него? — полюбопитства Тар Тар.

— Не много. Че бил един от най-младите носачи. Дребен и хилав, но много смел. — Колкото се може по-непринудено добавих: — Че сте били много добри приятели.

Тар Тар преглътна няколко пъти.

— Това ли е всичко?

— Повече или по-малко.

— Не изрази ли някакви предположения за мен и Ко Бо Бо?

— Да, каза, че сте били много близки — отговорих уклончиво.

— Нищо повече?

— Не.

Тар Тар кимна, сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Ко Бо Бо имаше тайна.

Замълчах и зачаках да продължи.

— Бях случайно на плаца, когато пристигна камионът с него. Току-що бяхме заровили трима от къщата на смъртта и вървяхме към бараката си. Повечето нови носачи, уплашени, вече стояха в кръг до колата. Ко Бо Бо се беше свил в дъното на каросерията и не искаше да я напусне. Чак когато войниците го сритаха, се надигна и бавно слезе, с вързоп в ръце. От пръв поглед забелязах, че е по-различен от другите. Начинът, по който се движеше. Как гледаше войниците. В очите му беше притаен същият ужасяващ страх както у всички нас, но и още нещо. Сметнах го за гордост или неуместен инат, мина доста време, докато проумея какво е. В първите дни седеше сгушен в най-тъмното кътче на бараката, без да хапне или да продума. Някой от нас току присядаше до него, пробваше да го заговори, но той мълчеше. Боях се, че е решил да умре от глад, и една вечер, след като беше заспал, го взех при себе си. Беше толкова лек, когато го вдигнах и сложих до мен на рогозката. В един момент внезапно стисна ръката ми и не я пусна. Беше буден и ме попита колко време му трябва на човек, за да умре. Секунда? Час? Ден или цял живот? Не разбрах въпроса и поведохме дълъг разговор. Харесвах гласа му, особено като шепнеше. Звучеше толкова нежно и мелодично, сякаш пееше. Ко Бо Бо не беше груб като нас, останалите, и полека-лека се сприятелихме. Отначало имах чувството, че трябва да го закрилям, какъвто дребен и хилав беше. Но още първата ни съвместна акция беше толкова брутална, а той толкова смел и доблестен. Спаси живота на едно пеленаче, Маунг Тун разказа ли ви за това?

— Да.

— Тогава осъзнах, че не се нуждае от моята закрила. Във всеки случай не повече или по-малко от другите. Всички имахме нужда от някого, който да ни пази. От войниците. От бунтовниците. От нас самите. Само че това е нещо различно, нямам предвид него. Ко Бо Бо можеше да се грижи за себе си. И за другите. През целия си живот не бях усещал никого толкова сроден по душа. Оттогава имах много време да размишлявам на какво се дължеше.

Близо до него се чувствах добре. Странно изречение, като се има предвид къде се намирахме. Вдъхваше ми спокойствие, без да говори много-много. Вдъхваше ми радост без причина. Безпричинната радост е най-хубавата и най-трудната. Вдъхваше ми кураж за живот. Присъствието му, един поглед, една усмивка стигаше, за да усетя, че не съм сам. Толкова просто беше, толкова сложно. Следиш ли мисълта ми?

— Да — отвърнах още веднъж, макар да не бях сигурна, че е така. Не исках да го прекъсвам с въпрос.

— Това беше най-големият подарък. Да не си сам на място, където всеки мислеше единствено за себе си и своето оцеляване. Където щяха да те претрепят от бой, ако някой в замяна им обещаеше да живеят ден повече. Самотата е най-ужасното наказание. Не сме създадени за нея. Видях как умират мнозина носачи и някои войници. Ако все още имаха сили да кажат нещо преди смъртта си, всички те викаха други хора. Не враговете си. Хора, които обичаха. Майка си. Баща си. Жена си. Децата си. Никой не иска да бъде сам. Ко Бо Бо обаче ме научи на още нещо. Нещо много по-важно.

Тар Тар млъкна. Погледнах го очаквателно.

— Какво означава да обичаш.

— Бяхте ли…? — Не посмях да завърша изречението.

— Да, и това. — Той пое дълбоко въздух, преди да продължи: — Но тук имам предвид не това, а любовта на Ко Бо Бо към друг. Към неговия брат. Нейният брат.

Не разбрах за какво говореше.

— И неговият брат ли е бил в лагера?

— Нейният брат.

— Защо нейният брат? Тар Тар, не разбирам нито дума. Трябва да ми помогнеш.

— Ко Бо Бо не съществуваше. Беше само измислица. Ко Бо Бо се казваше Мау Мау и беше момиче. Млада жена.

Дъхът ми секна.

— Но как… Откъде знаеш… искам да кажа…

Все още не успявах да изговоря цяло изречение. Какво е правела жена в лагера? Как се е озовала там? Защо Маунг Тун не ни каза нищо за това?

Тар Тар не продумваше. Взираше се в ступата, по страните му се стичаха сълзи, но лицето му оставаше безизразно.

— Отдавна имах чувството, че крие нещо от мен — прошепна, без да ме погледне. — Един ден перяхме заедно на реката. Ко Бо Бо се подхлъзна и падна във водата. Тъй като не беше добър плувец, скочих след него и го издърпах на брега. Няколко секунди стояхме един срещу друг — мокри до кости и безмълвни. Ризата, лонджито бяха залепнали за неговото, нейното тяло… Все едно беше гола…

Седяхме мълчаливо, докато се опитвах да сложа ред в мислите си. Тар Тар не откъсваше поглед от ронещия се зид пред нас.

— Не знаех, че военните се гаврят и с млади жени, използвайки ги за носачи.

— Не го правят.

— Тогава как Ко Бо Бо… — попитах тихо.

— Мау Мау.

— … Мау Мау е дошла в лагера?

— Предрешила се е като момче.

Посегнах към ръката му.

— Кой я е принудил?

— Никой.

— Дошла е по своя воля?

— Да.

Колкото повече научавах, толкова по-малко разбирах смисъла, скрит в думите му. Що за причини биха накарали един човек да отиде доброволно в този ад? Защо е била готова да плати такава ужасяваща цена? За какво?

— Тар Тар?

Той все още не ме поглеждаше.

— Защо го е направила?

Тар Тар игнорира въпроса ми.

— Защо се е предрешила като момче? — попитах още веднъж.

Тар Тар вдигна глава й ме погледна право в очите.

— Защото е обичала. И защото е разбрала какво означава това.

— Кого е обичала? За кого го е направила?

— За брат си.

— За брат си? — повторих невярваща. Как млада жена като нея е могла да направи такава жертва точно за брат си?

— Брат близнак, с десет минути по-малък от нея. Двамата трябва да са били неразделни. Още от раждането си. Майка й им разказала, че като бебета се разплаквали, щом другият не бил някъде наблизо, и спирали чак като ги сложели да легнат един до друг. Ако единият вдигнел температура, не след дълго се разболявал и другият. В един ден поникнало първото зъбче и на двамата, второто също. Мау Мау проходила малко по-рано, брат й направил първите си стъпки за ръка с нея, след което и двамата паднали. Като деца нито за миг не се изпускали от очи, родителите им понякога си мислели, че са една душа, разделена в две малки тела. Живеели в свой свят, в който си били самодостатъчни. Ако единият се ударел, потърсвал утеха не при баща си или майка си, а при другия. Никой в селото не бил виждал такова чудо. Всички им викали „репейчета“, понеже били като залепени. Когато войниците дошли, вървели от къща на къща и отвеждали всички младежи, родителите на Мау Мау и брат й работели на много отдалечена нива. Нямало да се приберат преди мръкване. Мау Мау чула още отдалеч гласовете на войниците и й призляло от ужас. Както всички други, знаела какво ще се случи, че никой от отведените няма да се върне жив. Разказа ми как мислела, че сърцето й ще спре, толкова се страхувала за брат си. Дрехите му, които висели на стената, я навели на идеята. Мау Мау ги навлякла набързо и се представила за него. От този момент нататък била напълно спокойна. Никой от войниците не забелязал нищо. За брат си тръгнала на смърт. Можеш ли да го разбереш?

— Не — промълвих тихо.

Бях ли обичала някого толкова, че да се подложа на мъки за него? Да жертвам живота си за него?

— И аз не го разбрах. Отначало. Но какво ли знаех аз за любовта? Нищо, Джулия, абсолютно нищо. Мау Мау ме научи, че човек е способен на всичко, не само на подлост. Всяка жертва, направена от нея, бе малък триумф над смъртта, разбираш ли какво имам предвид? За мен това беше не по-малко скъпоценно от чаша вода за умиращ от жажда. Маунг Тун разказа ли ви какво ставаше в лагера?

— Да.

— Беше пълен ужас. Някои от нашите полудяха от страх. Скубеха си косите, не спираха да крещят или блъскаха глави в гредите, докато войниците не ги разстреляха. „Куршум от милосърдие“, така го наричаха. Все едно бяхме бесни кучета. Разказа ли ви и това?

— Не.

— С всеки ритник, с всеки удар, който изтърпяваше, без да се прекърши, Мау Мау ни напомняше, че има сила, която войниците не могат да надвият. Когато гладуваше, понеже за пореден път не ни бяха дали ориз, тя го правеше заради брат си. Когато ни измъчваха и я караха да стои на един крак под слънцето, докато припадне, Мау Мау търпеше това заради брат си. И заради нас.

Тар Тар млъкна за миг-два.

— Беше най-смелият човек, когото съм срещал. Жертвите й ми вдъхваха кураж за живот. С това тя настрои сърцето ми. Малко по малко, с всеки изминал ден, без да усетя. В един момент цялото ми озлобление се изпари. Гневът и ненавистта към живота, яростта и омразата ми пресъхнаха. Подобно на поток, който вече няма извор да го захранва.

Той бавно се извърна към мен и нежно ме привлече към себе си. По челото и бръснатата му глава бяха избили бисерни капчици пот. Едва сега забелязах, че трепери, и го прегърнах. Дълго седяхме в мълчание, притиснати един към друг, сякаш дирейки закрила.

Слънцето беше вече ниско в небето, когато той стана, отмахна косите от лицето ми и ме зацелува. По челото, очите, устните. Вдигна ме, аз обвих крака около хълбоците му и ме отнесе зад ступата.

И още веднъж го усетих толкова интензивно както никой мъж досега.

Чувах ритмичното му дишане, потъвах в чуждата, възбуждащата миризма.

Сред цветя и плодове, които мълчаливо разказваха своите истории.

Зад пагода, която отказваше да се подчини на законите на гравитацията.

Между храмове и олтари, в които бе жива надеждата.

Сякаш имаше нещо, което би могло да закриля нас и щастието ни. Та било то духове. Или звездите.