Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

11.

Топлият вятър си играеше с косите ми, слънцето бе застанало почти вертикално в небето и ме заслепяваше. Стоях в сянката на туловището на самолета, вдигнала ръка пред очи като козирка, и се оглеждах наоколо. Аерогарата на Хехо се състоеше от малък терминал, писта за излитане и кацане и кула, която не се виждаше от короните на дърветата. Нашата машина бе единственият самолет. Стоеше на асфалта като натрапник от много чужд, много далечен свят.

Пилотът беше изключил двигателите, не чувах нищо друго, освен шума на вятъра. Другите пътници — туристическа група от Италия, неколцина бирманци и двама монаси, бяха слезли преди мен и един по един изчезваха в малката зала за пристигащи. Трима мъже теглеха количка за багаж, натоварена с куфари, чанти и раници. Порив на вятъра завихри рехав светлокафяв облак от пясък и го подгони през полето. Взех чантата си и колебливо последвах мъжете, като току спирах и се озъртах. Все едно трябваше да се уверя, че съм кацнала, където трябва.

Дните след разговора с монаха преминаха като в транс. Решението ми да се вслушам в съвета му. Окуражителните думи на Ейми, която сякаш се боеше да не размисля. Спешната подготовка за пътуването в Ню Йорк и постоянната ми борба с гласа, който категорично не желаеше да заминавам. Дългият полет до Банкок, закъснението, изпуснатата връзка за Рангун. Продължилото часове седене в чакалнята. По-голямата част от пътуването прекарах, кажи-речи, в полудрямка.

Сега усетих как напрежението, изтощението и умората постепенно отслабваха с всяка измината крачка. Вълнението бе твърде силно. Нямах търпение да видя брат си. С негова помощ щях да разкрия съдбата на гласа в мен.

Пред летището беше мъртвило, само една стара, очукана тойота с отворени прозорци чакаше на песъчливия площад пред скована от летви будка. Зад волана седеше заспалият шофьор. На вратата някой бе написал с черна боя думата „такси“. Почуках плахо по ламарината. Шофьорът не помръдна. Второ почукване, по-силно. Той вдигна глава и ме изгледа със сънените си очи.

— Може ли да ме откарате до Калау?

Мъжът се усмихна любезно, прозя се и се протегна. Слезе от колата, оправи лонджито си, отвори с отвертка багажника, намести вътре раницата ми, опита се да затвори капака въпреки счупената ключалка, а като не успя, прибегна до помощта на телчица, която прекара през дупка, разядена от ръждата, и я омота около бронята. Промуши ръка през прозореца и ми отвори вратата отвътре. Кръговете на пружините се очертаваха през протритата тапицерия. Отпред нямаше нито арматурно табло, нито облицовка, само пълен хаос от черни, жълти и червени кабели и жици. Обзе ме колебание.

Той ми кимна насърчително и аз се качих. Не след дълго спряхме пред сергия накрай шосето и шофьорът купи кесийка с бетелови ядки и току-що сплетен венец от бял жасмин, който окачи на огледалото за обратно виждане. Ароматът мигновено изпълни цялата кола.

 

 

Насрещният вятър беше прохладен и сух. Опитах се да затворя прозореца, но дръжките и от двете му страни липсваха.

Усетих, че шофьорът ме наблюдава в огледалото за обратно виждане.

— Студено ли ви е, мис?

— Малко — отвърнах.

Той кимна. За няколко секунди забави темпото, но само за да го ускори наново още след първия завой.

— Къде да ви откарам в Калау, мис?

— Хотел „Калау“ още ли работи?

— То се знае.

— Тогава там.

Очите ни се срещнаха в огледалото. Той леко поклати глава и се усмихна. Зъбите и устните му бяха кървавочервени от сдъвканите бетелови ядки.

— Ако мис желае, мога да ви покажа и други хотели.

— Какво имате против хотел „Калау“?

Той помълча миг-два.

— Нищо, мис. Просто ние, местните, не бихме нощували там.

— Защо?

— Говори се, че там имало призраци.

Ами да, близко до ума е.

— Какви призраци? — запитах с лека въздишка.

— О, много тъжна история. По време на войната хотелът служел за лазарет. За беда, там умрели неколцина англичани. Разправят, че духовете им все още бродели из хотела.

— Не вярвам в такива истории. Вие да не би да сте виждали призрак?

— Не, разбира се, че не.

— Виждате ли.

— Ама аз и не нощувам в хотел „Калау“. — Отново поклати глава и се усмихна.

— Разговаряли ли сте с някого, който е виждал призрак?

— Не, мис. Моите клиенти не спят там.

— Преди време живях две седмици в хотела. Не срещнах нито един призрак.

Допусках, че получава по-голяма комисиона от другите хотели и спрях дотук.

Пътувахме през хълмиста, тежка за обработване местност. Недалеч от шосето мъж ореше с плуг, теглен от воден бивол. Сигурно наскоро бе валяло, почвата беше хлъзгава, човекът и добичето бяха целите в кал. Мършавият бивол едва креташе в кишата, селянинът, препасал мокро лонджи, със сетни сили направляваше плуга. И двамата сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята.

Неколкостотин метра по-нататък слънцето огряваше златна ступа. По хълмовете, полята, между дърветата или в бамбуковите горички виждах сгушени пагоди, малки манастири и храмове.

Веднъж спряхме рязко, защото двойка вироглави волове бяха запречили пътя с каруцата си.

Час и нещо по-късно свихме в алеята за хотел „Калау“. Шофьорът спря пред входа, извади раницата ми от багажника, даде ми визитка с името и адреса си, в случай че размисля и реша да се настаня другаде, пожела ми приятен престой в Калау и отпътува. До този момент не се беше мернал никой от хотелските служители.

Вратата зееше, изкачих няколкото стъпала и влязох в хотела с разтуптяно сърце. Един поглед към рецепцията бе достатъчен, за да върне спомените ми. Часовниците на стената, които показваха часа в Банкок, Париж, Токио, Ню Йорк и Мианмар и до един не бяха точни. Мазилката, която се лющеше от стените като кожа след слънчево изгаряне. Преградките, в които така и не видях ключове. Също и сега. Студената неонова светлина. Излъскано дюшеме. Жълти завеси, които се полюшваха едва-едва от вятъра.

Усещане за връщане у дома. Сякаш бях прекарала в този хотел години от живота си.

— Ехо — извиках, но не получих отговор.

В съседното помещение работеше телевизор, на пейката пред него спеше младеж.

— Ехо — повторих високо и потропах по рамката на вратата. Младежът се събуди и ме погледна с изненада. Явно последното, което бе очаквал, беше да види гост на хотела.

Стаята ми, номер 101, не се беше променила.

Варосани в бяло стени, голямо помещение с висок таван, две легла, помежду им малко нощно шкафче, пред прозореца маса с два фотьойла, дори корейският минихладилник си беше на мястото. Както и тогава, не работеше.

Младата жена на рецепцията беше много любезна, говореше малко английски, не познаваше Ю Ба.

Тръгнах да търся чайната, в която за пръв път срещнах брат си. Там със сигурност щяха да ми кажат къде живее. Спуснах се по улицата, водеща от хотела за центъра на градчето. Беше обрамчена с храсти коледна звезда, олеандри и бъз и в по-добро състояние, отколкото я помнех. Минувачите се разхождаха бавно и спокойно, повечето уловени за и под ръка. Почти всички ме поздравяваха с усмивка. Момченце, яхнало огромен велосипед, ме пресрещна с възгласа: „Elow are you?“.

Докато отговоря, сви зад най-близкия ъгъл.

Стигнах до разклонение, спрях и се помъчих да се ориентирам. Вдясно имаше малък парк с буренясали останки от игрище за миниголф, на входа, под сянката на пиния бяха паркирани два файтона. Вляво главната улица водеше към центъра. Тръгнах по нея и отминах училище, през чиито отворени прозорци долитаха детски гласове.

И тогава забелязах Ю Ба. Познах го още отдалече. Познах го по походката, по леко пружиниращите стъпки. По маниера да повдига едва-едва лонджито с дясната си ръка, за да върви по-бързо. Идваше по улицата право срещу мен. Усетих как сърцето ми заби лудо. Всичко в мен си спомни.

От очите ми бликнаха сълзи. Преглътнах, стиснах силно устни. Къде се бях губила толкова време? Защо не бях последвала сърцето си, копнеещо да види Ю Ба, Калау? Толкова ли беше трудно да го направя! Чий живот бях живяла през изминалите десет години?

Той вдигна поглед и ме зърна. И двамата забавихме крачка. Спряхме се за миг-два, продължихме пътя си, докато не застанахме един срещу друг.

Един висок и един нисък човек. Един вече не съвсем млад и един все още не съвсем стар човек. Брат и сестра.

Исках да го прегърна, да го притисна силно до себе си, но тялото не ми се подчиняваше. Ю Ба бе този, който разчупи напрежението. Направи малка, последна крачка към мен, протегна ръце, внимателно пое лицето ми в шепи. Взря се в мен с уморените си и измъчени очи. Видях как се навлажниха. Как се напълниха, капчица по капчица, докато преляха.

Устните му трепереха.

— Забавих се — прошепнах.

— Вярно е. Извини ме, че не те посрещнах на летището.

— Ю Ба! Та ти изобщо не знаеше, че ще дойда.

— Тъй ли? — Усмивка, мимолетна.

Прегърнах го, той се вдигна на пръсти и за миг положи глава на рамото ми.

Има големи мечти. И малки.

— Къде е багажът ти!

— В хотела.

— Тогава по-късно трябва да го вземем. Ще отседнеш при мен, нали?

Представих си къщата му. Представих си рояка пчели, продъненото канапе, прасето под къщата.

— Не зная, не искам да съм ти в тежест.

— Да си ми в тежест ли? Джулия, за мен е чест. — Запъна се, после ми намигна и продължи тихо: — Освен това хората в Калау няма да ми проговорят, ако разберат, че съм позволил сестра ми, която е пропътувала целия свят, за да навести брат си, да живее в хотел. Изключено.

Ю Ба ме улови под ръка и ме потегли в посоката, от която бе дошъл.

— Първо ще пийнем чай и ще хапнем. Сигурно си гладна от дългото пътуване, а? В тези самолети има ли въобще нещо за ядене?

Пресякохме улицата и се насочихме към ресторант, който имаше голяма тераса с чадъри, ниски маси и миниатюрни табуретки и беше пълен с народ. Седнахме под един от чадърите на последната свободна маса. Коленете ми бяха по-високо от плота й.

До нас се бяха настанили две жени, които разговаряха оживено, от другата страна седяха войници в зелени униформи, Ю Ба ги поздрави с бегло кимване.

— Заведението е на собствениците на чайната, в която се срещнахме за пръв път — каза той и се закашля.

Представих си мизерната дървена барака с прашен под и омазнена витрина, пълна с бисквити и оризови кексчета, неизменно накацани от десетки мухи.

— Взели са си поука.

— Ти им донесе късмет — отвърна Ю Ба и засия насреща ми.

Гледа ме дълго, без да продума. Чаят пристигна в чашки за еспресо. В моята плуваше мъртво насекомо.

— О, толкова съжалявам — каза келнерката, когато й обърнах внимание. Взе лъжичка, извади гадинката от чая и я хвърли през перилата. Бях твърде изненадана, за да кажа нещо, а тя се оттегли, тътрейки се.

— Искаш ли друг чай? — попита Ю Ба.

Кимнах.

Той размени чашките ни със сръчни движения.

— Нямах предвид това — казах засрамено.

Чаят имаше съвсем специфичен вкус, който ми беше познат само от Бирма. Много силен, с лека горчивина, омекотена от подсладеното кондензирано мляко.

Ю Ба отпиваше по малко, без да сваля очи от мен. Не беше поглед, който целеше да провокира нещо. Който оценяваше, пресмяташе или изпитваше. Просто се беше спрял на лицето ми. Въпреки това ме смущаваше. Бяха изминали десет години. Защо думите не се лееха от устата ни? Как си? Какво правиш? Нима след толкова време нямаше какво да си кажем?

Понечих да прекъсна тишината помежду ни, но той ми даде знак с очи да замълча за миг. Келнерката сервира две купички с вдигаща пара супа с макарони.

— „Да се противопоставяш на мимолетността. Да не продължаваш веднага мислено пътуването, но и да не оставаш в плен на миналото. Изкуството да пристигаш. Да бъдеш на едно, само на едно място по същото време. Да го възприемаш с всички сетива. Красотата, грозотата, уникалността му. Да му позволяваш да те завладее, без страх. Изкуството да бъдеш там, където си.“ Прочетох го в една книга, която реставрирах. Мисля, че заглавието беше „За пътуването“. Харесва ли ти?

Кимнах, макар да не бях сигурна какво има предвид.

Той наклони глава на една страна и ми се усмихна.

— Чудно хубава си. По-хубава, отколкото те помня.

Усмихнах се смутено.

— Днес е петнайсети, каква случайност — казах с надеждата, че ще разбере намека ми.

— Знам. Как бих могъл да забравя. — По лицето му пробягна сянка.

— Правят ли още процесии в чест на Ми Ми и татко?

Ю Ба поклати сериозно глава, плъзна поглед по заведението. Наведе се към мен и прошепна притеснено:

— Военните забраниха.

— Моля? — попитах. Високо. Твърде високо. — Защо?

Той трепна. Войниците на съседната маса се изправиха, на минаване покрай нас ни хвърлиха любопитни погледи, пред заведението се качиха в армейски джип и заминаха. Оставиха облак прах, който се понесе в нашата посока и се спусна печално между табуретките и масите. Изкашлях се.

Брат ми пък видимо въздъхна с облекчение.

— Армията не обича демонстрации.

— Дори ако са в памет на двама обичащи се? — учудих се.

— Най-вече тогава. — Отпи от чашата си. — От какво се страхуват най-много хората с оръжие? От други хора с оръжие? Не! От какво се страхуват най-много насилниците? От контра насилие? Нищо подобно! От какво се чувстват най-силно застрашени жестоките, себични хора? Всички те не се страхуват от нищо друго толкова, колкото от любовта.

— Но нали хората са носели само цветя в дома на Ми Ми. Кое е толкова опасно?

— Опасни са обичащите се. Те не се боят. Те се подчиняват на други закони.

Ю Ба понечи да плати, келнерката каза нещо на бирмански, което не разбрах, брат ми отвърна с две-три изречения и двамата се засмяха.

— Не ни иска парите. Черпят ни.

— Много благодаря.

— Тя ти благодари.

— За какво?

— Че си й позволила да ти достави радост.

Бях твърде изтощена, за да схвана тази логика, само кимнах любезно и станах.

— Да вземем файтон до хотела? Положително си уморена след неудобствата от пътуването.

— Не е нужно, благодаря. Не е далече, все някак ще се справя.

Ю Ба се разкашля. Остра, суха кашлица.

— Настинал ли си?

Той поклати глава и пак ме хвана под ръка, после бавно поехме по главната улица в посока хотела. Имах чувството, че брат ми ме възпираше с лек натиск, щом понечех да забързам ход.

Сега слънцето хвърляше дълги сенки, скоро щеше да се скрие зад планинските върхове. Въздухът беше осезаемо захладнял.

В хотела Ю Ба изчака на рецепцията, аз се качих на първия етаж, взех багажа си и от учтивост платих стаята за две нощи.

Ю Ба взе раницата ми, пренебрегна всичките ми протести и забърза пред мен.