Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (41)

6.

Тя имаше мечти, не планове.

Представяше си, че би могла да следва история на изкуството. Или литературознание. Или да стане учителка.

Представяше си много неща. Целият свят бе пред нея. Това беше проблемът. Един от многото.

Животът познаваше толкова обрати. Многообразието от възможности бе объркващо. Беше млада и търсеше съвет. Спокойна, силна ръка, която да й посочи пътя. Жадуваше за компас. Стрелката й се въртеше непрестанно в кръг.

Онова, което получаваше, бяха предложения. Оферти. Необвързващи и безполезни.

В края на всеки разговор винаги се повтаряше едно и също изречение: Ти си знаеш най-добре.

Ако знаеше, нямаше да попита.

Би могла да си даде време. Да изпробва нещо. Би могла да тръгне да търси. Само че не знаеше какво, а не желаеше да започва нещо, без да има представа как би приключило. Мразеше изненадите. Неочакваното не спадаше към предпочитанията й. Още тогава.

Не беше под напрежение. Не и отвън. Идваше отвътре, напрежение, на което й беше най-трудно да устои.

В крайна сметка се спря на най-близкото до ума. Както често дотогава.

Тръгна по стъпки, които не бяха за нея.

Не защото бяха твърде големи. Или твърде малки. Формата не й прилягаше.

Записа се да следва право. Без голям ентусиазъм, но успех.

Устрои се в живот, който й бе познат — ала въпреки това не бе нейният.

Функционираше.

Не прекарваше нито ден в затъмнени спални. Нито един.

Не пиеше хапчета. С това се гордееше. Многообразието от възможности беше успешно съкратено.

Накрая имаше планове, не мечти.