Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (34)

21.

Онова, което знаехме, не беше много. Мъжът, когото търсехме, от много години живеел в Тхази, град на железопътната отсечка между Рангун и Мандалей, на пет часа с автобус от Калау. Бил женен, имал две или три деца, тъстът му притежавал авторемонтна работилница на главната улица, където по думите на Кин Кин работел като автомеханик. Бил един от младежите, които военните в онази утрин отвели от селото, и след няколко години успял да избяга. Дали би могъл да ни каже нещо за Тар Тар?

Взехме следващия пикап за Тхази. Ю Ба се покатери на покрива, на който между торби с покупки и чували клечаха половин дузина млади мъже. Някой ме издърпа да се кача в каросерията, където на пръв поглед не се виждаше никакво място. Другите пътници се посгъстиха, едно момиченце седна в скута на майка си, аз се намърдах на дървената пейка между двете и някаква старица. Беше толкова тясно, че веднага се изпотих и взех да се задушавам. Отсрещният мъж ми се усмихна приветливо, едва понесох вида на боядисаните му в червено зъби.

Шосето с тесни серпентини се спускаше стръмно към долината. С всеки завой сърцето ми се стягаше все повече, прилоша ми, още малко и щях да повърна. Да се махна. Трябваше да се махна оттук. На първата спирка се промуших през навалицата и се качих при брат си на покрива. Бяхме най-отпред над шофьора, вкопчени в решетката, на която бяхме клекнали. Автомобилът бе претоварен до немай-къде и на всеки завой застрашително се клатеше.

Шосето бе осеяно с дупки, издълбани от дъждовете, от двете му страни имаше урви, липсваха мантинели или други ограждения. На доста места в храсталака под нас се виждаха останки от катастрофирали коли. В душата ми се надигаше паника, която всеки миг заплашваше да вземе връх. Брат ми усети колко ме е страх.

— Гледай небето, дишай дълбоко и мисли за нещо друго — каза ми.

Опитах се. Погледнах нагоре, съсредоточих се върху дишането си и се замислих за Ню Йорк, за Ейми, апартамента си. Това не ме успокои. Замислих се за морето. За дълъг плаж, монотонния шум на слаб прибой, за гласа на Ю Ба, който ми говореше, и дългия му словесен поток. Чух сутрешното пеене на послушниците в манастира и полека-лека се успокоих.

Първото, което видяхме от Маунг Туй, бяха дългите му мършави крака. Лежеше под микробус и изчукваше нещо. Другите автомонтьори със запретнати лонджита и потни тениски ни оглеждаха любопитно.

— Хей, Маунг Тун — подвикна най-накрая един от тях.

Чукането спря. Изпод колата изпълзя оплескан с машинно масло мъж.

Беше висок колкото мен и се вторачи изненадано в нас. Съсухрен мъж със сближени очи, рунтави вежди, тясно лице, изразени скули и дълбок белег на челото. Устните и зъбите му бяха почервенели от сок на бетелови ядки. На лявата му ръка липсваха два пръста.

Маунг Тун стрелкаше с поглед ту брат ми, ту мен. Ю Ба го попита нещо, той кимна смутено, грабна парцал и се опита да почисти ръцете си, без особен успех.

Ю Ба продължи да говори и въпреки че не разбирах нито дума, усетих горе-долу какво казва. Бихме желали да го поканим на чаша чай или ако е гладен, на обяд в близкия китайски ресторант.

Маунг Тун кимна и каза нещо на другите мъже, които отново се заловиха за работа.

— Не е гладен — прошепна брат ми, — но с удоволствие ще дойде с нас в чайната.

В Тхази беше много по-горещо отколкото в Калау, ярката светлина заслепяваше. Сложих тъмните си очила, обаче веднага ги свалих. Стана ми неприятно, че съм единствената, която се пази от слънцето.

Ю Ба и Маунг Тун вървяха на няколко метра пред мен, пресякохме главната улица с оживен трафик. Из града се движеха пикапи, трактори, камиони и автобуси, а сред тях волски каруци, конски файтони, пешеходци и велосипедисти. Уличното платно беше сухо и песъчливо, всяка минаваща кола завихряше облак от прах. Ю Ба ненадейно спря насред улицата, улови се за мен и се разкашля. Маунг Тун го подхвана под мишницата и го преведе безопасно през улицата.

В чайната Маунг Тун запали цигара, дръпна дълбоко два пъти, обърна се към мен и каза нещо.

Погледнах въпросително брат си.

— Иска да разбере защо се интересуваш от Тар Тар.

Очаквах въпроса и за да не стана за смях като откачалка, чуваща гласове, си бях измислила сложна история за далечни роднини на Тар Тар, които сега живеели в Америка, случайно ми били съседи и ме помолили… Само че преди да отворя уста, Ю Ба отговори вместо мен.

— Какво му казваш? — прекъснах го.

— Че чуваш гласа на починалата му майка и непременно трябва да научиш какво е станало с Тар Тар, защото тя няма да те остави на мира.

Маунг Тун кимна с пълно разбиране, сякаш желанието ми бе най-естественото нещо на света. Направи дълга пауза, преди да каже няколко изречения и с жест да помоли брат ми да преведе.

— Каза, че не обича да говори за времето си като носач. Дори жена му не знае нищо. Но за Ну Ну ще направи изключение. Тя трябва да научи какво се е случило с Тар Тар. Трябва да научи какъв герой е бил синът й. Благодарих му. И от името на Ну Ну.

Маунг Тун смачка цигарата си, наведе се напред и започна да разказва.