Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (14)

1.

Ю Ба беше потънал в дълбок размисъл. От пружиниращата му походка бе изчезнала лекотата, сега се движеше бързо, едва ли не като подгонен. Хората от Калау, които ни поздравяваха, почти не удостояваше с внимание, на моите въпроси отговаряше толкова едносрично, че в един момент млъкнах. Минахме покрай чайната, джамията и манастира, в който баща ни бе живял като послушник, при голямото баняново дърво свихме наляво и продължихме по улицата, а накрая изкачихме хълма по утъпкана пътека, която ни отведе до другия край на градчето.

Спряхме пред обраслите с храсталак, изгнили останки от градинска порта. Брат ми отмахна с рамо клоните и влязохме в дворче, в което освен къщурка имаше бананови храсти, една папая и няколко палми. Къщата бе повдигната на около еднометрови бамбукови колове, стените й бяха от слама. Няколко стъпала водеха до миниатюрна веранда, на чиито перила съхнеха червено лонджи и бяла блуза.

Ю Ба извика някакво име и зачака. Извика още веднъж.

Кин Кин беше жена, чиято възраст не се наемах да определя — можеше да е както на петдесет, така и на близо осемдесет години. Тъмните й очи бяха малки и тесни, дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото, широк белег разделяше брадичката й на две неравномерни половини.

Лицето на изживян живот.

Около главата си бе омотала розов тюрбан, в ръката си държеше димяща пура.

Защо брат ми ме доведе тук? Какво свързваше моята съдба с нейната?

Тя поздрави Ю Ба с изненадана усмивка и ни покани с жест да влезем. Къщичката се състоеше от едно помещение, в ъгъла имаше навити на руло завивки и някакви дрехи, над тях бе окачен скромен олтар с легнал Буда, пред него — малко ориз и ваза, в която вехнеше цвете. Над купчинката разпалени дървени въглища висеше котле, в което вреше вода. Коленичихме върху рогозка, тя сложи отпреде ни две чаши, наля чай от термос, като през цялото време не ме изпускаше от поглед. Навярно също си задаваше въпрос: Защо Ю Ба е довел тази непозната жена в дома ми?

Брат ми заразказва с ритмичния си напевен глас, ние слушахме внимателно. Тя разбираше думите, аз само мелодията на гласа му. Звучеше като страстна, добре композирана пледоария. Ту настойчиво, почти заповеднически, ту отново умоляващо, а помежду това жизнерадостно и леко.

От време на време жената клатеше невярващо глава! Дърпаше от пурата си, казваше по нещо, усмихваше се или ме поглеждаше с удивление. Когато песента му свърши, тръсна решително глава и се засмя.

Брат ми не се отказа. Продължи да приказва, все едно това бе адажиото, втората част на композицията. Говореше тихо, наведен напред, правеше паузи, караше думите да кънтят, шепнеше. Очите им се срещнаха на няколко пъти и никой не отбягна погледа на другия.

Кин Кин се замисли, сбръчка чело, остави пурата си да угасне, дълго се взира в мен. Когато Ю Ба млъкна, отпи от чая си. Погледна към мен. Погледна към него. Мимолетно кимване.

Брат ми се наведе към мен и каза тихо:

— Готова е да ни разкаже някои неща за живота на починалата си сестра. Аз ще ти превеждам.

— Как реши, че именно сестра й има нещо общо с гласа в мен? — прошепнах учудена.

— Ще разбереш, след като чуеш историята й.