Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

4.

Ейми Лий живееше в две малки студиа в Долен Ийст Сайд, разположени едно до друго на най-горния етаж в триетажна сграда. Единия апартамент използваше за живеене, другия — за работа. Не познавах друго място, в което да съм се чувствала по-уютно през отминалите години. — Търкаляхме се по цели уикенди на дивана й, гледахме „Сексът и градът“, хапвахме сладолед, пийвахме червено вино, подигравахме се на мъжете или се утешавахме взаимно, ако страдахме от любовна мъка.

С Ейми се запознахме още в началото на следването си в университета „Колумбия“, където се бяхме записали в юридическия факултет, специалност „Стопанско право“. Докато попълвахме някакъв формуляр, случайно открихме, че сме родени на един и същи ден, тя в Хонконг, аз в Ню Йорк. Ейми бе прекарала първите деветнайсет години от живота си в Хонконг и изпратена от родителите си да следва в Ню Йорк. Твърдеше, че хонконгски астролог й предсказал среща с човек, роден на същата дата, който щял да я съпровожда през целия й живот, така че според нея не сме имали друг избор, освен да станем приятелки.

Тогава не вярвах на астрологията, но веднага харесах Ейми. Допълвахме се взаимно, което дотогава не бях изпитвала с приятелка.

В много отношения тя бе коренно различна от мен; с една глава по-ниска, по-набита, обичаше да боядисва черните си коси в разноцветни нюанси, не си падаше по планове, умираше за изненади, беше находчива и много трудно излизаше извън себе си. Медитираше, беше будистка, въпреки това редовно се консултираше с астролог и беше толкова суеверна, че понякога ме побъркваше. Винаги обличаше по нещо червено. Никога не слизаше от асансьор на деветия етаж. Отказваше да вземе такси, ако регистрационният му номер завършваше на седем.

Беше единственият човек, на когото разказах историята на татко. И тя ми повярва. Безусловно, без да задава въпроси. Сякаш най-естественото нещо на света беше да можеш да чуваш ритъма на сърцето.

За разлика от майка ми и брат ми, които не пожелаха и да чуят за моето пътуване. Вълнуваше ги само дали татко е още жив. Когато отговорих отрицателно и понечих да им разкажа какво бях преживяла в Бирма и защо той се беше върнал да умре в родината си, отказаха да ме изслушат. Това бе началото на нашето отчуждение. Опитът ми да намеря татко беше разединил семейството. Майка ми и брат ми от едната страна, татко и аз от другата. Ейми беше сигурна, че това разделение е съществувало открай време, а аз съм го забелязала късно или преди това не съм искала да го приема. Вероятно беше права. Преди пет години майка ми се премести близо до брат ми, в Сан Франциско, и сега се виждахме само веднъж-дваж в годината.

Ейми обаче не ме оставяше на мира. Кога най-накрая съм щяла да посетя Ю Ба — непрестанно ми задаваше този въпрос. Какво е станало с наследството на татко, вярата в магическата сила на любовта? Дали отново съм я изгубила в Ню Йорк? Защо не съм внимавала повече? Дали съм възнамерявала да я потърся, или не? Все въпроси, които отклонявах, защото нямах отговори; което пък само я подтикваше да ми ги задава от време на време.

За разлика от мен Ейми не беше много амбициозна студентка. Поначало имаше желание да стане художничка и бе избрала правото само под натиск или от обич към родителите си, мотивът се променяше според настроението й. Въпреки това беше сред най-добрите от нашия випуск. Когато баща й загина при самолетна катастрофа четири седмици преди последните изпити, Ейми се покри за два месеца в Хонконг. Щом се върна в Ню Йорк, обяви следването за приключено. Не желаела да прекара в университета нито ден повече. Животът бил твърде кратък за обиколни пътища. Който имал мечта, трябвало да я изживее.

Оттогава свързваше двата края като хоноруван сценограф на Бродуей и не се съгласяваше дори само да покаже картините си на галерист. Не се интересуваше нито от излагане, нито от продажба на творбите си. Рисуваше за себе си, не за другите. Ейми беше най-свободният човек, когото познавах.

Вратата за студиото й бе открехната. Мразеше затворени врати, както изобщо ненавиждаше всякакви ключалки, и беше твърдо убедена, че хора, които са непрекъснато заети с това да отключват или заключват нещо, все някога ще се самозатворят. Странно, но Ейми беше единствената от приятелския ми кръг, която не бе ставала жертва на кражба в Ню Йорк.

Седеше върху табуретка на колелца и оцветяваше в тъмнооранжево платното пред себе си. Бе вързала червената си коса на конска опашка. Носеше огромна бяла тениска, цялата в петна от боя, и избеляло от пране сиво долнище на анцуг — работната й униформа. Миришеше на прясна боя и лак, подът бе осеян с шарени пръски, на стените и стативите бяха подпрени картини, много от тях в различни нюанси на червеното. Ейми твърдеше, че за нещастие, е затънала в период, повлиян от Барнет Нюман, вместо ивици рисувала кръгове и ако скоро не се измъкнела от него, в най-близко бъдеще съм можела да я нарека Бернадет Нюман. От малката й уредба звучеше Джак Джонсън.

Чу стъпките ми по дъсчения под. Тъмнокафявите, почти черни очи ме изгледаха с изненада.

— На какво приличаш само!

Свлякох се в старото кресло, ръцете и краката ми бяха леденостудени. Очите ми плувнаха в сълзи. Почувствах как в тези секунди напрежението от отминалите часове ме напуска. Тя ме погледна със загрижена физиономия, засили табуретката и се озова до мен.

— Какво е станало?

Свих безпомощно рамене.

— Нека отгатна: Мълиган те е изхвърлил от работа.

Едва забележимо поклатих глава.

— Майка ти е починала.

Преглътнах първите сълзи.

Ейми въздъхна дълбоко.

— Окей, значи е нещо сериозно!

Май чувството за хумор беше чертата, която най-много обичах у нея.

— Кажи де, какво се е случило?

— И на какво приличам? — опитах се да избегна отговора.

— На уплашено пиленце.

Замълчах си, Ейми търпеливо чакаше.

Беше ми трудно да изрека изречението, което от час непрестанно се въртеше в главата ми.

— Страх ме е да не полудея.

Тя ме фиксира със замислен поглед.

— И кое точно, ако смея да попитам, ти дава повод за това опасение?

— Имам чувството, че някой ме преследва.

— Мъж? Хубав ли е?

— Не е мъж. Чувам глас.

Стреснах се от изречението. Стана ми неловко, въпреки че ставаше дума за Ейми.

— Откога? — попита тя вече много сериозно, но не прозвуча особено изненадано.

— От сутринта — отвърнах и разказах какво се беше случило в кантората и у дома.

Ейми замръзна на табуретката си, заслушана в думите ми. От време на време кимаше, сякаш беше наясно за какво говоря. Щом свърших, стана, остави четката и заснова между картините си. Често го правеше, когато мислеше напрегнато.

— За пръв път ли ти е? — попита и се спря.

— Да.

— Гласът заплашва ли те?

— Не, откъде ти хрумна?

— Обижда ли те?

— Да ме обижда?

— Казва ли ти, че си безполезна стара повлекана? Въшлива адвокатка? Че е въпрос само на време, докато всички забележат колко си тъпа в действителност?

Смутено поклатих глава.

— Не.

— Дава ли нареждания?

Не знаех накъде бие с въпросите си.

— Казва ли ти да лиснеш чаша с кафе в лицето на Мълиган? Че трябва да скочиш от прозореца? Че не бива да се качваш в жълти таксита, понеже шофьорът ще те изнасили или ще те отвлече в Пакистан да му станеш четвърта жена?

— Не. Как ти хрумнаха тези глупости?

Ейми се замисли.

— Тогава какво казва?

— Не много. В офиса ме предупреди да се пазя от колегите си, иначе само ми задава въпроси.

— Какви въпроси?

— Коя си? Защо живееш сама? Защо нямаш деца?

По лицето й пробягна усмивка на облекчение.

— Интересни въпроси.

— Защо пък интересни?

— Познавам още един човек, който би се заинтересувал от отговорите ти. Да не би гласовете ни да си приличат?

— Престани да ми се подиграваш — казах разочаровано. Нима не усещаше колко се нуждаех от утеха?

— Не се подигравам — каза тя, приближи се, клекна до мен и ме погали ласкаво по главата. — Но тези въпроси не звучат толкова драматично. Имах други опасения.

— Какви опасения?

— Чуването на гласове често е психотична реакция, типичен симптом на започваща шизофрения. Тогава прогнозата е лоша. Много труднолечимо заболяване. В тези случаи обаче засегнатите се чувстват застрашени от гласовете. Получават заповеди. Скачат от покрива или пробождат с нож съседа си. Меланхолиците нерядко чуват обиди. Всичко това не важи за теб.

— Откъде — учудих се — знаеш толкова много за хората, които чуват гласове?

— Не съм ли ти споменавала, че и татко е чувал глас?

Взрях се с изненада в нея.

— Не.

— Майка ми ми разказа няколко години след смъртта му. След това изчетох всичко, което успях да намеря по темата.

— Баща ти шизофреник ли е бил?

— Не. Мисля, че при него нещата са били сравнително безобидни.

— Какво е предприел срещу това?

— Нищо.

— Нищо?

— Допускам, че е възприемал гласа като инцидентен съветник. След кратка пауза продължи: — Уви, невинаги се е вслушвал в него.

— Какво означава това?

— Майка ми каза, че в деня на катастрофата гласът му наредил да се върне. Да не се качва в тази машина. Обадил й се по телефона от летището.

— И защо не го е послушал? — попитах с нотка на съмнение.

— Де да знаех. Може да се е страхувал, че ще даде на гласа твърде много власт над живота си. Та кой иска някакъв си глас да му нарежда на кой самолет да се качи и на кой не?

— Защо не си ми казала досега?

— Мислех, че съм. Но може да съм предполагала, че няма да ми повярваш.

Не бях сигурна дали и сега й вярвах. Неволно се замислих за брат си в Бирма. „Не всичко, което е истина, може да се обясни и не всичко, което може да се обясни, е истина“, така ми беше казал навремето. Колко пъти се сещах за това изречение в първите години след връщането си. В Калау в един момент разбрах какво имаше предвид, в неговия свят със суеверни хора схванах смисъла, завърнала се в Ню Йорк отново се почувствах несигурна. Защо да не е истина всичко, което може да се обясни? Защо да не може да се обясни всичко, което е истина? Може би в Калау имаше истини, невалидни другаде.

— Не ми вярваш — каза Ейми, сякаш усетила съмнението ми.

— Не. Напротив. Разбира се, вярвам, че майка ти е разказала това, но не мога да си представя, че някакъв глас е предупредил баща ти преди последния му полет.

— Защо не?

— Познаваш ме. Прекалено съм рационална.

— Баща ти е можел да чува ритъма на сърцето. Можел е да разпознава пеперудите по пърхането на крилата им. Как си го обясняваш?

— Необяснимо е, зная. Но това не означава, че вярвам на всяка… — потърсих дума, която нямаше да наскърби Ейми.

— … езотерична глупост — довърши тя изречението ми.

— Точно така — казах и ме напуши смях.

— Не е и нужно — продължи Ейми. — Само че сега чуваш глас. Имаш ли някакво обяснение?

— Не — отвърнах плахо.

И двете се умълчахме замислено.

— Искаш ли да излезем и да пийнем нещо? — попита тя след дълга пауза и се изправи.

Поколебах се какво да отговоря.

— Предпочитам да останем тук. Не ми се гледат непознати хора.

Ейми кимна.

— Искаш ли едно еспресо?

— По-добре чаша вино.

— Още по-хубаво.

С тези думи отиде до кухненската ниша, отвори бутилка червено вино и се върна с поднос, чаши, шоколад и ядки. Наля на двете ни и запали няколко свещи. Взехме си възглавници, седнахме на пода и потънахме в мълчание. Това го можехме. В присъствието на Ейми тишината губеше свойството си да разделя.

— Сега чуваш ли го? — попита тя по някое време.

Вслушах се в себе си и поклатих глава.

— Жалко. На драго сърце бих си поговорила с него.

Хвърлих й измъчен поглед над чашата си.

— Той не казва нищо, Ейми. Само задава въпроси.

— Питам се дали евентуално има някаква полза от този глас.

„Питам се.“ Една от типичните фрази на Ейми. Често я употребяваше, когато въпросът й всъщност бе твърдение. Познавах я достатъчно добре, за да зная какво имаше предвид: Джулия! Този глас има смисъл.

— Каква полза?

— На татко му било неприятно да говори за това, но според мама не възприемал гласа като заплаха. По-скоро като спътник в живота, с когото обменял мисли през равни интервали от време, така ми се струва.

Поклатих глава. Не това исках да чуя. Не бих могла обаче да кажа и кои изречения щяха да ми подействат добре в тази ситуация. Дали исках само малко състрадание плюс уверението, че след няколко дни пак ще се почувствам по-добре? Като при настинка.

— Нямам нужда от спътник в живота. Поне не такъв, когото не мога да видя и докосна.

Потънала в мисли, Ейми отпи от виното си.

— Ами ако отговориш на въпросите?

— Е, и?

— Възможно е да те остави на мира. Кой знае?

— Опитах се. Доведе само до нови въпроси.

Тя залюля глава и ме измери с продължителен поглед.

— Кое в гласа те плаши?

— Кое ме плаши ли? Че нямам контрол над него.

— Толкова ли е ужасно?

— Да! Без нито една дума и без обяснение напуснах съвещание в офиса. Важно съвещание!

— Внезапен пристъп на слабост. Мълиган ще прояви снизхождение.

— Но не и ако се повтори. Другата седмица трябва да внесем доста сложна искова молба. Трябва да обясним на клиента си нашата стратегия, част от нея влиза и в моите задължения. Какво ще стане, ако гласът пак се обади насред презентацията?

Ейми се замисли.

— Тогава ще запазиш пълно спокойствие и ще му кажеш да изчака.

— Ейми! — Защо не ме разбираше? — Не мога да си позволя да губя така контрол. Трябва да съм във форма. Не рисувам картини. Нямам друг избор.

— Винаги имаме друг избор.

Нямаше друга тема, по която да спорим по-разпалено. Ейми не беше от хората, приемащи външни принуди. Според нея всички ние бяхме отговорни за съдбата си. Без изключение.

Всичко, което вършехме, имаше последствия. И ние бяхме отговорни за тях. Имахме избор. Да или не.

Животът е твърде кратък за обиколни пътища.

Който има мечта, трябва да я изживее.

Пресуших чашата си и си налях нова.

— В главата ми звучи глас, който ме тормози. Искам да разбера откъде идва. Искам да разбера как да се отърва от него. И то колкото се може по-бързо.

— Тогава трябва да идеш на лекар и да пробваш с медикаменти. Може да ти помогне психиатър. Поне краткосрочно.

По погледа й, по начина, по който сви устни, си пролича колко малко й допада тази идея.

— Окей, а ти как би постъпила?

— Сигурна съм, че този глас има смисъл.

— И какъв би могъл да бъде? — Скептичният ми тон бе ясно доловим.

— През тази година преживя много. Загуби много… — Тук направи многозначителна пауза.

Разговорът взе насока, срещу която се бунтувах. Имаше неща, които не желаех да обсъждам. Дори с Ейми.

— Зная накъде биеш. Но гласът няма нищо общо със случилото се през пролетта.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Как ти хрумна?

Тя вдигна рамене.

— Беше просто идея.

Пийвахме вино, хапвахме ядки и дълго не продумвахме.

— Искаш прекалено много от себе си.

— Ами че то всички го правим.

— Глупости. Ти си най-самодисциплинираният човек, когото познавам. От години не си позволяваш почивка.

— През лятото двете бяхме на Лонг Айланд — възразих.

— За два дни. После се наложи да се върнеш по-рано, защото Мълиган имал нужда от теб. Когато се раздели с Майкъл и се изнесе от тях, седеше върху кашоните с багаж и пишеше писма на клиенти, понеже уж имало адски важни срокове, които не търпели отлагане.

— Наистина бяха важни — отвърнах вяло.

— В същия момент напускаше приятеля си, с когото бе живяла три години. Не си единственият адвокат в кантората ви.

Кимнах.

— Може би този глас е знак…

— Според теб чувам някакъв потиснат Аз, който вечно съм пренебрегвала, така ли? Само дето не водя вътрешен диалог със себе си. Гласът е реален. Чувам го. Мога да ти го опиша.

— Как звучи?

— По-стар от моя. Понякога леко прегракнал. Нисък като за жена. Строг. — Отговорът бе предпазливо мълчание. — Страх ме е — изрекох тихо.

Тя кимна, плъзна поглед покрай мен и го насочи към голяма картина на стената. Червен кръг на тъмночервен фон, върху който бе залепила цели ръце, пълни с боядисани в червено кокоши пера. Отдолу пишеше: „Буда в курник“.

— По-другата седмица заминавам за няколко дни извън града. Идва ли ти се с мен?

Поклатих глава. Ейми редовно се усамотяваше да медитира в будистки център в северната част на щата Ню Йорк. Често ме канеше да я придружа и аз всеки път я залъгвах с празни обещания. За мен си оставаше загадка как може да седи неподвижно цял час или дори по-дълго и да не мисли за нищо. Няколко пъти го бях изпробвала в курса по йога, но през главата ми минаваха толкова мисли, образи и спомени, че едва издържах. Имах чувството, че ще се пръсне. Всеки път прекъсвах упражнението след няколко минути. Според Ейми просто ми липсвало правилно указание, в което се съмнявах.

Полека-лека взех да усещам виното и ме обзе едва ли не парализираща умора.

— Май е време да тръгвам.

— Можеш да спиш тук.

— Знам, благодаря. Но имам толкова работа за уикенда, че не ми се иска да губя време.

Тя се усмихна и ме прегърна. Стана ми приятно от допира на тялото й. Повече от всичко на света ми се искаше да остана.

Още не бях отминала първата пресечка на Ривингтън стрийт, когато отново го чух.

Коя си ти?