Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (5)

5.

Минаха две седмици, преди да му каже.

Две самотни, безкрайно тъжни, непоносимо дълги седмици, в които лъжата разпери мощните си криле и ги остави да растат, докато не затъмниха небето.

Две седмици, изпълнени със срещи, обременени с присъствието на Мълиган, съвещания от сутрин до вечер, времето не стигаше за нищо.

Две богати на думи седмици без думи.

Един ден евентуално би й простил. Може би и два. Но четиринайсет?

Беше забелязала признаците. Въпреки това не бе съумяла да предотврати идващото.

Така нещастният случай се превърна в тайна. И както змийската отрова намира пътя си през тялото, докато достигне сърцето и го накара да замлъкне, така нейното мълчание си проправи път през любовта й, докато достигна сърцето и го накара да млъкне.

Една лъжа понякога е достатъчна. Една лъжа, колкото кибритена клечка.

Противоотровата би била истината. Тя не й беше дадена. Не и през тези две седмици.

Беше забелязала признаците.

Кога започва животът? Кога започва любовта? Кога престава?

Неспособно да живее. Все още не. И въпреки това.

Беше забравила колко крехко е доверието. Колко скъпоценно. От колко светлина се нуждае. Колко тъмно става, когато лъжата разпери крила.

Беше забравила от какво се подхранва. От колко внимание се нуждае.

Помоли го за прошка. Не за втори шанс. Сякаш знаеше, че той няма да й го даде.

Така приключи всичко. След четири години.

Не любов за цял живот, ала надежда за любов.