Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (39)

4.

Тар Тар се засмя. Вероятно не бях първата посетителка, реагирала смаяно на поздравлението му. Възхитителен смях. Какъвто изобщо не би трябвало да има човек с неговото минало.

Следващото, което ме впечатли, бяха очите му. Досега не бях виждала човек с такива очи. Необикновено големи, тъмнокафяви. Фиксираха ме спокойно, по начин, който ми беше приятен. Повече от приятен. Излъчваха сила и енергичност, от които настръхнах. Беше човек, в чието присъствие бих се чувствала добре, без да мога да обясня защо.

Брат ми навярно би го нарекъл интуиция.

Ръцете ни се докоснаха. Миг-два постояхме мълчаливо един срещу друг, не знаех какво да кажа.

— Не говориш ли английски? — учуди се той.

— А не… разбира се, че говоря.

— Какво ви води при нас?

Тар Тар се обърна първо към Ю Ба, после към мен. Брат ми ми хвърли въпросителен поглед.

— Дойдохме… — започна Ю Ба.

— … от любопитство — прекъснах го.

Удивлението в очите на брат ми.

Не исках да кажа истината на Тар Тар, още не. Може би защото се боях, че с това пътуването ни ще приключи. Или защото не бях сигурна как ще реагира. Ще ни обяви за луди? Ще ме възприеме като вид посредник, за да разчисти сметките си с майка си? Ще се обърне и ще ни отпрати, понеже не желае да му се напомня за миналото? Всъщност не бях наясно кое ме възпираше.

— В града ли ви разказаха за нас? — попита Тар Тар, който очевидно не бе забелязал объркването между мен и брат ми.

— Да, точно така — потвърдих припряно. — Затова сме тук.

— Тъй си и помислих. При нас… — Прекъсна го пристъп на кашлица. Брат ми се извърна, Тар Тар го погледна загрижено и изчака да се успокои, после продължи: — … при нас от време на време се появяват любопитни туристи, чули за манастира в Хсипау. Но ти не си от Италия, нали?

Изненадано поклатих глава.

— Не. Американка съм.

— Chepeccato.

Смаяни погледи.

— Което означава?

— Колко жалко.

За момент се усъмних дали пред мен наистина стоеше Тар Тар. Как така той, който, доколкото знаех дори не беше ходил на училище, владееше два чужди езика?

— Говориш италиански?

— Un poco. Малко.

— Къде… къде си го учил?

Той се забавляваше с нарастващото ми объркване.

— От един италиански свещеник. Научи ме на английски, малко италиански и на още много-много други неща.

— Къде? Тук, в Бирма ли?

— Да. Но това е доста дълга и за съжаление доста безинтересна история, с която не бих искал да ви отегчавам. Положително сте дошли не за да изслушате биографията ми, а за да разгледате манастира и да се запознаете с някои от децата. Прав ли съм?

Двамата с Ю Ба кимнахме смутено.

— Е, тогава елате с мен.

Тар Тар тръгна пръв, ние го последвахме, като брат ми изглеждаше не по-малко изумен от мене.

Всеки миг очаквах знак от гласа на жената. Стояхме очи в очи със сина й. Защо мълчеше? От срам? Гузна съвест? Какво да каже една майка на нелюбимия си син, когото е изпратила на смърт и който е оцелял? Може би й стигаше да се срещне с живия Тар Тар. Да види, че той е добре. Дали тук щеше да намери покой? Без излишни думи? Без да го помоли за прошка?

 

 

Парцелът беше по-обширен, отколкото ми се стори. Зад сградата на манастира имаше зидан кладенец, барака с купчина нацепени дърва отпред и футболно игрище с две криви, собственоръчно сковани врати. До него започваше бамбуковата гора, недалеч видях хора, които работеха на нива. Бамбуковите тръстики се търкаха от лекия ветрец, стържещият звук се сливаше с ясното звънтене на камбанките, превръщайки се в своеобразна песен.

В другия край на манастира се издигаше сиво-бяла ступа с позлатен връх, от която бяха откъртени цели парчета мазилка. Пред нея сред купчини сухи листа и клони седяха двама послушници и плетяха кошове. Тар Тар им подвикна, те прекъснаха работата си, изправиха се с известно усилие и тръгнаха към нас. Единият се движеше бавно, с опипващи стъпки, наведена глава, сякаш търсеше нещо. Другият вървеше силно приведен, имаше голяма гърбица. И двамата бяха боси, краката им бяха осеяни с белези и драскотини. Щом застанаха пред нас, долепиха длани и учтиво ни се поклониха. По-малкият имаше отгоре на всичко и дълбока заешка устна, а когато по-големият вдигна глава, цялата изтръпнах — очите му бяха млечнобели, момчето беше сляпо.

Ю Ба ме улови за ръка.

— Това са Ко Аунг и Ко Луин — каза Тар Тар. — Най-добрите плетачи на кошове. Навремето и аз имах доста чевръсти ръце, но в сравнение с тях съм кръгла нула.

Момчетата в един глас прошепнаха нещо, което смътно ми заприлича на „How are you“.

— През ден им преподавам по различни предмети — съобщи Тар Тар е нотка на гордост. — В това число и малко английски.

Отговорих им, че съм добре и се радвам, че съм тук. По лицата им премина трудна за тълкуване усмивка, двамата се поклониха още веднъж и се върнаха към работата си.

Тар Тар каза, че другите послушници били на полето, и ни покани на чай в манастира.

Изкачихме разклатените стълби и влязохме в централната постройка. Спрях от изумление. Бяхме в огромна зала, на подиум срещу входа имаше дузина различни статуи на Буда. Някои, осветени от електрическите крушки, блестяха в златисто, други бяха от тъмно, почти черно дърво или светъл камък. Сред тях видях Легналия Буда, подпрял глава на ръката си, Стоящия, а също и Седящия Буда, вдигнал предупредително ръка. Друга статуя го представяше дебел и тромав като сумист, но засмян до уши. Във вазите имаше червени гладиоли, жасмин, клончета хибискус, в купа плуваха розови листенца. Над олтара висяха лампиони и изтумбен жълт чадър с пришити шарени мъниста. В подноси имаше дарове — ориз, миниатюрни пластмасови торбички, бонбони, банани, бисквити. Над тях се виеше димът от ароматни пръчици, миришеше на свежи цветя и тамян. На стената зад олтара забелязах две разпятия, на колона бе залепен пожълтял плакат с Дева Мария, до него — друг с тримата влъхви. Понечих да питам нещо брат си, но видях, че е приклекнал на дървения под, изнемощял и задавен от кашлица.

— Струва ми се, че спътникът ти е капнал от умора. Ще запаря пресен чай — каза Тар Тар и се скри в помещение в дъното на залата.

Приседнах до Ю Ба.

— Трябва ми кратка почивка, извини ме — рече той.

— Видя ли разпятията? — прошепнах.

Той кимна.

— Положително подаръци от италианския свещеник.

— Но защо са окачени в будистки манастир?

Ю Ба вдигна рамене и уморено се усмихна.

Тар Тар се върна с поднос, на който имаше термос и три чашки. Придърпа към нас ниска масичка и възглавница за сядане за мен.

Чаят беше горещ и горчив.

— Иска ми се да си почина малко, ако не ви затруднявам — каза тихо Ю Ба.

Тар Тар веднага стана, донесе рогозка и зави брат ми с одеяло.

— Отседнали ли сте вече в хотел в Хсипау?

— Не — отговорих.

— Може да пренощувате при нас.

Обходих залата със скептичен поглед, търсейки легла или други постели.

— Къде ще ни сложите?

Той отново се засмя.

— Където пожелаете. Вечер разгъваме рогозки. Ако искате спокойствие, ще ви приготвя постеля в ъгъла, там има дори завеса. Понякога туристите замръкват в манастира и нощуват там. Имаме даже два спални чувала, някой ни ги остави. Мисля, че това ще се отрази добре на спътника ти.

— Той ми е брат.

Тар Тар се стъписа за миг.

— Полубрат. Аз живея в Ню Йорк и сега му гостувам. Той кимна и прие обяснението ми, без да задава въпроси.

Навън припадаше здрач, чух гласове, долитащи изпод постройката. Шумолене. Тракане. Жизнерадостен, несдържан смях, характерен само за млади хора, помислих си. Малко по-късно те се качиха по стълбите. Ко Аунг и Ко Луин вече ги познавах. Следваха ги двама младежи, които куцаха. Момиче с тояга, която й служеше за патерица. Беше с ампутиран крак. Друго момиче само с една ръка. Трето, придружавано от момче, доколкото видях от пръв поглед, двамата нямаха физически недъзи. Всички ме поздравиха със сериозен, но любезен тон и се скриха в кухнята. След няколко минути долових пращене на огън и тракане на съдове.

— Колко души сте общо? — попитах.

— Тринайсет.

— А ти си абатът на манастира?

— Не. Строго погледнато, изобщо не сме будистки манастир.

— А какво сте?

Той се замисли.

— Семейство. Живеем заедно. Дванайсетте ми деца и аз. Всички имат, как да се изразя… всички са различни от другите деца. Ко Аунг е сляп, Ко Маунг — глух. Ко Луин има заешка устна и гърбица. Ко Хту куца, Сое Сое е загубила крака си, Мое Мое — ръката си. Тое Тое има кризи, Ей Ей — парализиран крак. Общото е, че семействата им вече не могат да се грижат за тях, другите манастири в околността не ги искат.

— Защо?

— Доста будистки манастири не обичат да приемат недъгави послушници. Според монасите притежавали лоша карма. Само хора, здрави физически и психически, можели да станат монаси. Затова идват при мен.

— И какво правите?

Той ми доля чай и се взря недоумяващо в мен. Явно въпросите не му се струваха смислени.

— Каквото се прави в семейство: всеки се грижи за другите. Или не си съгласна? Преподавам им, доколкото мога, отглеждаме зеленчуци, плетем кошове, покриви и стени, които продаваме. Молим се и медитираме заедно. Готвим и се храним заедно. Ти нямаш ли семейство? Преглътнах и посочих спящия Ю Ба.

— Имам, брат си.

— А в Америка?

— Не живея с близките си.

— Мъж?

— Нямам.

— Деца?

Поех си дълбоко дъх. Едно обещание, колкото кибритена клечка. Неспособно да живее. Все още не. И въпреки това.

— Не.

— Съвсем сама ли живееш?

Никой не ме беше поглеждал толкова съчувствено, откакто бях малка.

Прокашлях се.

— Да, и съм доволна от това.

Той наклони глава настрани и се залюля напред-назад, без да ми отвърне.

Момичешки глас ни повика на вечеря.

Разположихме се на три талпи край огъня, дванайсет момичета и момчета, Тар Тар и аз. Всеки от нас взе купичка ориз с малко зеленчуково къри и яйце отгоре.

Някои ме поглеждаха крадешком над купичките си, други бяха твърде гладни, за да ми обръщат внимание. Кърито беше възкисело, но вкусно, оризът не бе измит както трябва, от време на време между зъбите ми попадаше песъчинка или камъче.

Цареше приятно мълчание. Пукането на огъня. Шумоленето на бамбука в двора.

Едва сега забелязах, че едното момиче трепереше, сякаш страдаше от паркинсон. Вдигаше лъжица към устата си, ала още на половината разстояние в нея не оставаше нито зрънце ориз. Ето че направи нов опит и част от храната й пак падна. Опита се да яде с ръце, отново безуспешно, това още повече засили треперенето.

До нея седеше едноръката Мое Мое. Както беше стиснала купичката между краката си, я остави на масата, взе лъжица и започна да храни съседката си и тя тутакси се успокои. С Мое Мое се спогледахме, единствено тя не отбягваше очите ми. С жест загатнах, че мога да й помогна, тя едва забележимо поклати глава, по лицето й пробягна усмивка, благодари ми с очи. Имаше най-прекрасната, най-тъжната усмивка, която бях виждала досега.

Занесох на брат си купичка ориз, но той нямаше апетит и предпочете да си почива.

Решихме да пренощуваме тук.

Тар Тар ни приготви постелята. Помете пода, измъкна от ракла няколко рогозки, одеяла и двата спални чувала и ги разстла зад завесата в ъгъла; моите рогозки сгъна на две, вероятно предполагаше, че не съм свикнала да спя на твърда земя. От олтара взе купата с розовите листенца и я сложи между рогозките ни. Според него щели да прогонят кошмарите и да се погрижат за спокойния ни сън.

Нежността на този жест ме трогна.

Заведох брат си при постелята му и седнах до него. Той се усмихна уморено, хвана ме за ръка и след броени минути заспа.

Излязох и приседнах на стълбите. Мракът беше погълнал двора. Над мен сияеха звезди. Бяха толкова много, че се изплаших. Чух как Ю Ба се закашля насън.

Малко след това Тар Тар седна до мен. Забелязах широките му ходила, които не прилягаха на дългите, тънки пръсти. Беше донесъл свещ, чай и две чаши.

— Искаш ли?

— Да, благодаря.

— Брат ти е настинал здравата — каза той и наля чай.

— Дано да е само настинка.

— А какво друго?

Разказах му за лекаря с тъжните очи. За тъмното петно на един стар бял дроб. За медикаменти, които не лекуват.

— Упрекваш ли се?

— Най-вече се тревожа.

— Разбирам те, но не е нужно. Брат ти още няма да умре.

— И той го твърди. Но откъде знаете? — отвърнах с нотка на съмнение. — Да не си гадател? Или астролог?

— Не. Обаче съм наясно с кашлицата му. Звучи ми познато. Мнозина тукашни хора кашлят така в началото на студения сезон. А и още не е белязан от смъртта, нито очите, нито лицето му.

— Твърдиш, че познаваш по очите кога наближава смъртта?

— Да — отвърна спокойно той.

— По какво? — попитах невярващо.

Тар Тар дълго мисли, като току прекарваше бавно ръце по бръсната си глава, сякаш се галеше.

— Различно е. В някои очи виждаш страх от смъртта. Последно пламъче, много отчаяно и много самотно. За други животът вече си е тръгнал. В тях виждаш първия предвестник на пустотата, която ще последва. В очите на брат ти нищо не подсказва за скорошна смърт.

— Лекарят не беше толкова сигурен.

— Лекарите не гледат хората в очите.

Не ми се говореше повече за това, затова отново попитах за италианския свещеник.

— Това наистина е дълга история — отвърна той.

— Няма нищо. Разполагам с време.

— Тогава си първият човек от Запад, който има време — засмя се той.

— Толкова ли много хора от Запад познаваш?

— Какво значи много? Понякога ни идват посетители, на отец Анжело също често гостуваха туристи. Все припираха. Дори по време на отпуск.

— Аз не съм такава — заявих.

Той ме измери с изпитателен поглед.

— Колко ще останеш?

— Ще видим. Нямаме планове.

— Нямате планове? Става все по-интригуващо — рече той и направи гримаса. — Няколко дни?

— Защо не?

— Само че който живее при мен, трябва да помага в ежедневната работа.

— Което означава?

— Да готви. Да чисти. Да събира яйцата. Да храни кокошките.

— Разбира се — ако ми разкажеш как си стигнал до италианския свещеник.

— Защо те интересува толкова?

За миг се замислих дали да не му кажа истината, ала се опасявах, че ако го направя, ще разговаряме само за едно, а аз исках непременно да разбера какво се беше случило, след като с Ко Бо Бо на ръце бе тръгнал надолу по речния бряг.

Тар Тар беше истинска загадка. По нищо не приличаше на мъжа, когото очаквах да видя, въпреки че ми беше трудно да опиша образа, който си бях създала за него по разказите на Кин Кин и Маунг Тун. Представях си озлобен човек. Измъчен дух. Разярен. Съсипан. Недоверчив. Може би меланхоличен или силно депресиран човек, който мрази света. Или себе си. Или и двете.

— Сигурно е необикновена история. Любопитна съм да я чуя.

Не лъжех. Този отговор го задоволи. Наля чай и продължи да мълчи.

В тишината изкукурига петел. Друг му отвърна.

Наблюдавах го крадешком на трепкащата светлина от свещта. Излъчваше голям, благотворен покой, чертите на лицето му бяха отпуснати, седеше с изправен гръб, сякаш медитираше.

— Бях — заговори Тар Тар след дълга пауза, — как да кажа, бях в беда. Бях изгубил семейството си и тръгнал да диря.

— Какво?

Той се ухили.

— Виждаш ли, че и ти си припряна.

Неволно се засмях на себе си и кимнах в знак, че съм го разбрала.

— В една чайна — продължи Тар Тар — чух за отец Анжело и че помагал на хора като мен. Отдавна вече живеел тук. Дошъл като мисионер още когато страната официално се е наричала Бирма и е била британско владение. През колониалния период са идвали много духовници от Америка, Англия, Испания и Италия — с намерението да ни покръстят. Някои са останали за цял живот. Сред тях беше и отец Анжело. Прие ме, без да го моля дълго. Водех домакинството му, чистех, пазарувах, готвех, перях, а той в замяна ми даваше подслон и ми преподаваше. Отецът ме научи да чета, пиша и донякъде да смятам. Математиката не беше силата му. Предпочиташе да ми преподава английски и както споменах, малко италиански. Тогава за пръв път взех в ръце истинска книга. От него научих каква мощ притежават думите. В дома му имаше малка библиотека, разполагах с много време й поглъщах почти всяка попаднала в ръцете ми книга. Зная кой е Робинзон Крузо. Наслаждаваше се на удивената ми физиономия.

— Моби Дик. Оливър Туист. Дори Каин и Авел. Заедно с отеца изучавахме Стария и Новия завет. Помагах му при погребения, при кръщенета и венчавки. Заедно празнувахме Коледа и Великден. Богослужението водеше в стара църква, в градчето имаше малка, но постоянно нарастваща християнска енория. За осем години не пропуснах нито една проповед.

— Както виждам, въпреки това не те е покръстил.

— Откъде знаеш?

— Манастирът. Статуите на Буда, дрехата ти…

— Това са само външни неща, не се заблуждавай от тях.

Децата, които идват при мен, растат в будистки семейства и се чувстват по-добре, ако Буда не ги изпуска от очи. Хем си права, хем не си. Отец Анжело ме покръсти. Но не в християнството.

— Защо не?

— Защото не съм грешник.

Усмихнах се при това изречение.

— Тогава в какво те е покръстил?

Тар Тар се поколеба.

— Това е друга история.

— Имам време…

Той поклати глава.

— Не и тази вечер. Изобщо не зная дали бих могъл да ти я разкажа. Досега не съм обличал тази история в думи.

Хвърли ми поглед, който не можах да изтълкувам. Дали бе изпълнен с нежност, или само си въобразявах?

— Защо си тръгна от отец Анжело?

— Той беше стар и се разболя. След инсулта почти година се грижих за него. Ден след деветдесетата му годишнина сърцето му спря да бие. Седях до леглото му. Той хвана ръката ми и я сложи на гърдите си. Усещах как сърцето му биеше все по-забавено. В един момент просто спря.

Безмълвно се взирахме в топящия се мрак, който постепенно освобождаваше от властта си двора и дърветата, и храстите: над бамбуковата гора изгря луната, обля всичко в бледата си светлина.

Неволно се сетих за селото, в което страхът се беше загнездил в дърветата, правеше гримаси и хвърляше противната си сянка.

В което сърцата се вкаменяваха.

За една къщурка с дупка в покрива.

За черни, лъснати до блясък кожени ботуши.

За едно едро тяло и за едно слабичко тяло, което трепереше. Не от възбуда.

За слюнка, която капеше от уста с кървавочервени зъби.

За секундите, които решаваха кой ще живее и кой не.

Единия можеш да задържиш.

Другия го вземаме.

Той седеше до мен и ме гледаше с блеснали очи. Как можеха очите, които бяха проникнали толкова дълбоко в сърцето на злото, бяха виждали как умират толкова много хора, които бяха наблюдавали как обичан от тях мъж бе паднал от короната на едно дърво, как тези очи можеха да сияят така?

Каква бе тайната им?

Имах чувството, че наистина съм се озовала на остров. Ала това не беше островът на мъртвите. На самотните.

Беше друг остров.

За който никой досега не ми беше разказвал.