Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

13.

Не им каза „довиждане“. Още преди изгрев-слънце дойде пикап да го вземе заедно с още един мъж от селото и Маунг Зайн не пожела да събуди синовете си. Предната вечер сърце не му даде да се сбогува с тях.

Ну Ну го придружи с разтреперани колене до кладенеца в центъра на селото, където чакаше автомобилът.

Не си казаха много неща на раздяла. И на двамата не им се говореше. Пази се. Ти също. Обичам те. И аз теб. Ела си скоро. Ще го направя. Обещавам.

Маунг Зайн се покатери в каросерията на очукания пикап, сложи бохчата с малкото си вещи между краката си и заби поглед в пода.

Ну Ну направи крачка към него. Събра всичките си сили, за да надмогне желанието да се качи при него. И усети как силите полека-лека я напускат. Улови се за капака на каросерията.

Автомобилът бавно потегли. Ну Ну се затича редом с него, без да пусне капака. Мъжът й бе на по-малко от метър от нея. Все още можеше да скочи при него.

Маунг Зайн вдигна глава. Умоляващ, отчаян поглед.

Беше моментът, в който Ну Ну се убеди в това, което предчувстваше от раждането на Тар Тар: че щастието й не е безгранично.

Пусна ламарината, направи още няколко крачки и спря. Не след дълго мракът погълна пикапа.

Когато на сутринта разказа на децата, че баща им е заминал за много седмици и че още не знае кога ще се върне, Тар Тар не й повярва.

Дали довечера щял да си дойде, попита я.

Не, след няколко седмици, повтори Ну Ну. Най-рано.

Дали бил отишъл до съседното село да купи нещо?

Не.

Да работи на полето?

Не, отвърна тя с въздишка. Взела го кола. Заминал. Надалеч.

Тар Тар ядеше спокойно ориза и гледаше майка си с равнодушно изражение, все едно ставаше дума за някой съсед.

Половин час по-късно изчезна. Нямаше го нито в двора, нито в малкия курник, където друг път обичаше да се крие. Тя изчака известно време с надеждата, че се е заиграл някъде. След като не се появи и към обед, го потърси в селото. Никой от съседите не го беше виждал. Няколко пъти ходи до новия кладенец и до стария, пресъхналия. Отиде до двете езерца извън селото и попита монасите в манастира. Вечерта половината съседи бяха вдигнати накрак, но от Тар Тар нямаше ни следа. Какво ли би могло му се случи? Дали по време на игра не беше паднал от дървото и не лежеше някъде със счупени крака? Дали въпреки изричната й забрана не беше слязъл в една от близките пещери и не можеше да се измъкне оттам? Или го бе нападнало бездомно псе? Миналия месец дете от съседното село беше станало жертва на бясно куче.

Прекара дълга безсънна нощ. На другата заран селяните го откриха накрай полето, което обработваше семейството. Спеше под навеса, който беше направил баща му.

Ну Ну обясни още веднъж на синовете си, че Маунг Зайн вече не работи като земеделец, а сече дървета и е много далеч от тях, че все някога ще се върне. Тар Тар не й повярва и този път. Дървета имало и тук. Нямало нужда да заминава, та да ги сече. В продължение на седмица го търси из цялото село, ходеше от къща на къща и разпитваше всеки срещнат дали е виждал баща му или дали знае къде е. След като се увери, че Маунг Зайн действително бе изчезнал по тайнствени причини, се затвори в себе си. Ну Ну се опасяваше, че от гняв и инат ще стане още по-непокорен и импулсивен, но се получи обратното. Тар Тар сякаш онемя.

Вече не се караше с брат си.

Нямаше възражения.

Спеше много и нямаше апетит.

Докато Ну Ну и Ко Ги се хранеха заедно, предпочиташе да кисне в курника и по-късно се задоволяваше с остатъците.

Не му се излизаше, напротив, денем често седеше мълчаливо в двора и дялкаше нещо от стар пън. С часове.

Ну Ну наблюдаваше загрижено държането му, ала тайно в себе си изпитваше облекчение. Наслаждаваше се на спокойствието, което й отпускаше, и на времето, което прекарваше с Ко Ги. Неговата привързаност й помагаше да превъзмогва копнежа по мъжа си. Когато нощем се събуждаше, а той лежеше до нея, имаше дори чувството, че издава мириса на баща си.

Сегиз-тогиз виждаше как Тар Тар ги наблюдава крадешком. Тогава Ну Ну се тормозеше от угризения и го питаше дали не иска да хапне с тях, или да се присъедини към тях, когато седяха край огнището или си играеха в двора. Щяло да бъде много по-хубаво, ако били тримата заедно. Той само поклащаше глава и я поглеждаше по начин, който бе толкова неприятен, че тя се принуждаваше да отвърне очи.

Детската душа знае всичко.

Само когато се скиташе из селото и беше заедно с други деца, лудееше още по-необуздано отпреди.

Катереше се по най-високите дървета, скачаше от клон на клон или се хващаше здраво за короната и се залюляваше толкова силно, че децата под него пищяха от възбуда. Беше единственият, който се осмеляваше да влиза в мрака на студените и влажни пещери, който дръзваше да прави салто от моста на реката. По-големите момчета се бояха от него, защото не търпеше да му се налагат и никога не бягаше от сбиванията.

Нямаше изпитание за смелост, което да не беше издържал.

С времето започна да помага вкъщи. Макар и година по-малък от брат си, Тар Тар беше по-висок и по-силен. Беше наследил от баща си не само чупливата коса и светлата кожа, а и снажната фигура. Един ден, мислеше си Ну Ну, щеше да стане едър, хубав мъж. Помолеше ли го за нещо, помагаше, без да роптае. Мъкнеше дърва за огрев от двора в къщата, в гората събираше съчки заедно с нея. Като разбра кои от тях са най-добри за разпалване на огън, как се кършат и привързват на наръч, предпочиташе да ходи в гората без нея, губеше се по цял ден и вечер се връщаше със сухи съчки на ръце. В пазарните дни носеше на пазара малки, но въпреки това тежки кошници с домати или джинджифил, докато Ко Ги още вървеше за ръка с майка си. Почти не говореше. Само ако Ну Ну го запиташе нещо, отговаряше едносрично.

 

 

Когато след половин година Маунг Зайн за пръв път се върна вкъщи за две седмици, Тар Тар бе този, който го зърна пръв. Подреждаше дърва под верандата, чу скърцането на пътната врата и за секунда замря. Маунг Зайн разпери яките си ръце, синът му остави цепеницата внимателно на земята, без да сваля поглед от него. Сякаш не вярваше на очите си. Сякаш се страхуваше, че само да мигнеше, и баща му щеше да изчезне също тъй внезапно, както се беше появил. Направи крачка към него, за миг-два се поколеба, обърна се, изтича зад къщата и се скри. Въпреки многократните викове и молби излезе от скривалището си чак вечерта. На другия ден напълно игнорира баща си. На втория ден го погледна, ала не продума. На третия ден му зададе въпроса колко време ще остане.

Щом чу отговора, отново потъна в своето мълчание.

И през следващите дни Тар Тар отбиваше всеки опит за сближаване на баща си. Е, придружаваше го до полето и съвестно си вършеше работата, която му възлагаше Маунг Зайн. Скубеше бурените, разкопаваше почвата, сееше. И не казваше нито дума.

Всичко на всичко размениха не повече от няколко изречения. Последната вечер Маунг Зайн дълго търси сина си и накрая го намери в курника. Тъй като Тар Тар не излезе въпреки многократните молби, Маунг Зайн се провря през твърде малкото прозорче, в което едва не заседна. В един от ъглите на сламена постеля лежеше Тар Тар. Край него кудкудякаха кокошки, разтревожени от необичайния посетител. Из въздуха хвърчаха кафяви перца, беше топло и задушно, миришеше на курешки. Маунг Зайн се запита как ли издържаше тук вътре синът му, легна до него и зачака.

— Защо се криеш тук? — попита след някое време.

— Не се крия.

— Тогава какво правиш тук?

— Навестявам приятелите си.

— Кокошките ли? — изненада са Маунг Зайн.

— Да. Те ме обичат. — Момчето протегна ръка и една от птиците мигом дотича и клъвна дланта му. Не настървено, като да търсеше храна, а нежно, сякаш го гъделичкаше. По лицето на Тар Тар пробягна рядко виждана усмивка. — Виждаш ли?

Маунг Зайн кимна.

— Майка ти казва, че често си в курника.

— Да. Понякога и спя тук.

— Защо?

— Защото е хубаво. Защото те са ми приятели. Защото имат нужда от мен и понякога ме молят да остана при тях.

— Разговаряш ли с тях?

— Разбира се. Знам имената на всичките.

— Имена ли си имат? — учуди се Маунг Зайн.

— Аз ги кръстих. Това е Коко. — Той посочи мършава кафява птица. — Нейните яйца са най-вкусни. Това е Мо, най-нахалната, а там отсреща е седнала Мими. Тя най обича да ме слуша.

— Че какво им разправяш?

— Всичко.

— Слушат ли те?

— То се знае.

Синът му издаде странен звук и кокошките веднага млъкнаха. От най-далечния ъгъл важно-важно дойде Мими, Тар Тар й протегна ръка и тя също така лекичко закълва дланта му.

Маунг направи като него, но едва бе размърдал ръка, и кокошките уплашено запърхаха с крила и се скриха. Няколко думи на сина му бяха достатъчни, за да се успокоят.

— Мама също не я обичат. — Втора усмивка. Още по-рядък случай.

Маунг Зайн се радваше, че птиците са направили сина му по-словоохотлив, и се надяваше, че това ще остане така, макар всъщност да не знаеше за какво да си приказва с него. Искаше просто да говори, да чува гласа на Тар Тар, преди да замине отново. Дълго чака още някой коментар, но в кокошарника отново настъпи тишина.

— Утре пак заминавам — рече най-сетне Маунг Зайн.

Синът му мълчаливо се взираше в тавана.

— Утре, още преди да съмне. Тогава още ще спиш.

— Искам с теб — заяви неочаквано Тар Тар.

Още една кокошка дотича и закълва босите му крака. Сега пък Маунг Зайн замълча. Дълго мисли дали има някаква възможност да го вземе със себе си, но лагерът на дървосекачите не беше място за деца.

— Не става.

— Защо?

— Защото много пътувам и трябва да работя през цялото време.

— Мога да ти помагам.

Маунг Зайн се усмихна.

— Щеше да е много хубаво, но дърварството не е лесно, пък е и малко опасно.

— Не ме е страх.

— Знам. Като поотраснеш, ще дойдеш с мен. Обещавам.

Тар Тар не отвърна. Маунг Зайн го наблюдаваше мълчаливо и колкото по-дълго го гледаше, толкова повече се натъжаваше. Лицето на сина му бе загубило детските си черти. Устните бяха тънки като опашка на прилеп. Беше ги стиснал, както често правеше и по-рано. Очите му изглеждаха уморени. Привиждаше ли му се на светлината от свещта, или в ъгълчетата им се забелязваха първите бръчици? Маунг Зайн прочете в тях не умората на дете след дълъг ден, а изтощението на тъжен, самотен възрастен човек.

— Освен това майка ти се нуждае от помощта ти, когато ме няма тук.

— Тя няма нужда от мен.

— О, напротив — възрази Маунг Зайн. — Грешиш. Разказа ми колко си работлив и колко много й помагаш. Много мило от твоя страна.

— Мама си има Ко Ги. Няма нужда от мен.

Маунг Зайн преглътна два пъти. Искаше да отговори, но нищо не му идваше наум. Най-много го изплаши начинът, по който бе казано това. Сериозно и студено.

Поне да се беше оплакал.