Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

15.

Продължи две години. Две години, за които Ну Ну по-късно не можеше да каже какво е преживяла. Две години, в които не минаваше ден, без да се страхува, че ще полудее. Нито ден, в който да не се попита защо това нещастие трябваше да сполети точно нея. Какво беше сторила, за да заслужи съдбата на млада вдовица? Защо злото не бе застигнало ненавистната жена на селския кмет? Или стиснатата, заядлива жена на търговеца на ориз? Защо именно нея с двете малки деца? Защо животът бе толкова несправедлив?

Имаше много седмици, в които не излизаше от къщи и почти не ставаше от постелята. Не переше. Не готвеше на синовете си. Не приготвяше дори подаянията за монасите. Будуваше нощем и спеше денем. От време на време си въобразяваше, че само е сънувала всичко, и тръгваше да търси мъжа си. Тогава, съпровождана от Ко Ги, бродеше из селото с празен поглед, мръсно лонджи и чорлави коси.

Разходките й всеки път завършваха при проядения от червеи пън на голямото кръстовище. Там клякаше в прахта и си припомняше.

Виждаше го как маха.

С две ръце.

По някое време идваше Тар Тар, хващаше двамата за ръка и безмълвно ги отвеждаше вкъщи.

Братята реагираха коренно различно на смъртта на баща си. Ко Ги се вкопчи в майка си. Спеше до нея. Денем не я изпускаше от очи. Молеше я да стане, когато тя се залежаваше. Заклеваше я да каже нещо, когато тя мълчеше с дни. Следваше я по петите, щом излезеше от къщи. Сякаш се боеше, че след баща си ще загуби и майка си. През повечето време обаче клечеше мълчаливо до нея и чакаше.

И чакаше.

За разлика от него Тар Тар, тласкан от вътрешно безпокойство, не подвиваше крак от сутрин до вечер.

Носеше вода от кладенеца и гледаше майка му и брат му да пият достатъчно и да се хранят поне веднъж дневно. Грижеше се за кокошките. Редовно слизаше до реката с чебър, пълен с мръсни дрехи, който бе толкова тежък, че едва го носеше, заставаше във водата настрани от жените, мъкнеше мокрото пране до къщи и го окачваше да съхне на верандата. Ходеше на пазара и купуваше ориз, а когато изхарчеха и последния кият, се провираше през живия плет при съседите и ги молеше за помощ. Отглеждаше и береше доматите, засаждаше и други зеленчуци зад къщата. Всеки ден готвеше. Неговото къри бе по-вкусно от нейното.

За Ну Ну беше загадка откъде осемгодишният й син черпеше сили. Понякога се питаше дали със смъртта на Маунг Зайн част от неговата енергия, грижовност и любов не е преминала у Тар Тар.

Един следобед, от смъртта на Маунг Зайн бяха изминали повече от две години, тя лежеше изнемощяла на одеялото си и наблюдаваше с какво старание Тар Тар чистеше зеленчуците, поддържаше огъня, слагаше нови цепеници и съчки. В един момент той се разсея и с несръчно движение откачи котлето за вода, което падна с гръм и трясък в пламъците. Тар Тар изчезна зад облак от бяла пара, огънят угасна със силно съскане. Той се загледа в белята, въздъхна и започна да разделя сухите дърва от влажните. Излезе в двора, донесе талаш и клончета и преспокойно запали нов огън, за да сложи вода за ориза. Големият чебър пред колибата беше празен, трябваше да иде до селския кладенец.

Ну Ну се възхити на неговата невъзмутимост. Тя сто на сто щеше да се нервира от своята несръчност да се ядоса. Обезсърчена, да се свие на рогозката си. Какво беше станало с Тар Тар? Къде се беше дянало импулсивното, гневливо момче, което предпочиташе да прекарва времето си сам-самичък или при птиците в курника?

Какво бе направила с детската душа злополуката с баща му? На какво я беше научила?

Замисли се за Маунг Зайн. Мъжът й беше мъртъв. Нищо не можеше да промени. Ала дали щеше да потъне в отчаяние или не, дали щеше да се съсипе — това зависеше единствено от нея.

Ну Ну седна в постелята и се опита да стане. Удаде й се по-лесно, отколкото мислеше. Препаса чисто лонджи, отиде до огнището и сложи нова цепеница. Видя как започна да мъждука и в един момент се разгоря. Ну Ну клекна, колебливо вдигна малкия нож, изпробва острието. Някой явно го беше наточил. Взе кухненска дъска, наряза малко неумело лука и доматите на парчета, тиквичките и морковите на колелца и обеления джинджифил на кубчета. С всяко движение работата й спореше все повече, а тя се чувстваше все по-добре. В носа й нахлу острата миризма на пресен джинджифил. Откога не я беше подушвала?

Ко Ги седеше до нея и я наблюдаваше мълчешком.

Внезапно зад гърба й изникна Тар Тар с кофа вода.

— Какво правиш? — попита я изненадан.

— Помагам ти — отговори тя.

Той й благодари с усмивка.

Сложиха ориза и зеленчуците да се варят, тримата излязоха на двора да почистят тенекиените съдове и прибори и да вземат вода за чая.

Едва сега тя забеляза, че в единия ъгъл покривът беше продънен. Гредите под него бяха овлажнели от дъжда й изгнили. Тази част от къщата нямаше да издържи през следващия дъждовен период. Ну Ну се огледа наоколо. Дворът беше пометен. В лехите растяха големи домати. До тях Тар Тар беше посадил моркови и патладжани и съвестно изскубал плевелите. Банановите храсти бяха натежали от плод, както и папаята и авокадото. Само дето бугенвилията бе закрила нацяло градинската порта и виждайки дупката в живия плет, Ну Ну разбра откъде се измъква синът й.

И попита защо нито вижда, нито чува кокошките.

— А къде са кокошките?

Тар Тар преглътна и сведе очи.

— Ами в курника.

— Сигурен ли си? Много са тихи.

Той кимна, без да я погледне.

Ну Ну отиде до курника и наостри уши. След като не чу нищо, клекна и хвърли поглед пред прозорчето. В единия ъгъл забеляза три птици.

— Къде са другите? — попита учудена и се изправи.

— Няма ги — прошепна Тар Тар и се извърна.

— Как тъй „няма ги“? Да не са избягали? Да не са ги разкъсали кучета?

Ну Ну знаеше какво означаваха кокошките за сина й и се учуди, че не ги е опазил.

Тар Тар поклати безмълвно глава.

— Продаде ги — изрече Ко Ги с глух глас. — Една по една.

— Продал ги е?

Тар Тар продължи да мълчи и да гледа в земята. Тя сложи ръка под брадичката му и внимателно повдигна главата му. По страните му се стичаха две сълзи. Долната му устна трепереше. Затвори очи, сълзите рукнаха неудържимо.

— Защо?

Мълчание.

— Защо?

Отговорът бе дълбоко, почти непоносимо мълчание.

— Защото съседите вече не искаха да ни дават назаем пари и ориз — промълви Ко Ги.

— Защото иначе щяхме да умрем от глад — каза Тар Тар, обърна се и с все сили хукна към къщата.

Ну Ну все още се опитваше да разбере какво се беше случило. Обзе я предчувствие, толкова тъжно, че мигом пожела да го забрави.

— Но нали съседите си имат кокошки — рече и хвърли въпросителен поглед на Ко Ги. — Няма смисъл. Можеш ли да ми обясниш?

Той кимна.

— Вярно е. Не ги искаха и не ни предлагаха добра цена. — Направи дълга пауза. Тихо, съвсем тихо продължи: — Той ги колеше, оскубваше, нарязваше на парчета и продаваше на пазара.