Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (35)

22.

Войниците разгънаха бодливата тел в полето пред селото и ни заградиха там. Беше студена нощ. Седяхме в кръг, сгушени един в друг, за да се топлим. Тар Тар и Ко Ги бяха точно до мен, добре познавах и двамата, бяхме на една възраст и като деца често си играехме заедно. Тар Тар прегърна брат си, който целият трепереше. Войниците ни бяха забранили да разговаряме, никой не продумваше, чувах само тежкото дишане на страха. Неочаквано един от войниците наруши тишината и нареди на Ко Ги и Тар Тар да се явят на входа. Двамата се изправиха, в лунната светлина разпознах майка им, която ги чакаше. Застанаха недалеч от нас и зашепнаха. Ко Ги непрестанно клатеше глава, Ну Ну плачеше. По някое време го улови за ръка и понечи да го дръпне. Той се възпротиви. После двамата братя още веднъж застанаха един срещу друг, Ко Ги окачи нещо на врата на Тар Тар, двама войници се приближиха, заповядаха на Ну Ну най-сетне да изчезва и прогониха майка и син в мрака.

Тар Тар ги изпрати с поглед. Остана до бодливата тел, без да помръдне в продължение на минути. Пазачите няколко пъти му извикаха да се върне при другите и да седне, незабавно, но Тар Тар не реагира. Чак когато един от войниците с всичка сила го сръга с приклад в ребрата, трепна, обърна се и дойде при нас. Уплаших се, като видях лицето му. Очите му бяха разширени, бузите — хлътнали, беше пребледнял и трепереше.

Застана сред нас и продължи да гледа в посоката, в която бяха изчезнали майка му и брат му. Войниците сипеха люти закани, неколцина от нас се опитаха да го дръпнат да седне, но той все се откопчваше от ръцете ни. В един момент всичко утихна и аз заспах. Когато се събудих на съмване, Тар Тар още стоеше прав.

В камиона, който ни откара в казармата, с Тар Тар седяхме сгушени един до друг. Той се беше прегънал одве на седалката, не се държеше за никъде, колата се клатеше здравата, главата му току се блъскаше в преградата, докато по лицето му не потече кръв. Вътре вонеше отвратително, понеже имаше повърнали. Тар Тар сякаш не забелязваше нито кръвта, нито вонята.

Във военния лагер един офицер ни раздели на две поделения. Едните веднага се качиха на друг армейски камион и отпътуваха, с Тар Тар се паднахме в по-малката група, която остана в казармата. Едва по-късно разбрах, че на първо време това ни е спасило живота. Другите ги откарали право на фронта и доколкото знам, за няколко месеца загинали до един.

Нас офицерът раздели на по-малки групи. Които имаха някакъв опит като шлосери или занаятчии, отидоха в работилницата, други — в пералнята. Тар Тар попитаха дали може да готви. Когато кимна, го пратиха в кухнята, а мен — заедно с него.

В казармата останахме близо две години. В сравнение с онова, което щеше да последва, там бяхме добре. Рядко ни биеха без причина, почти винаги имаше достатъчно храна, спяхме на нарове в барака, зиме даже ни даваха няколко одеяла, които си разпределяхме.

 

 

Тар Тар бързо си спечели известно уважение, тъй като бе изключително добър готвач. Специалитетът му беше сладък оризов сладкиш. Според мен отървахме изпращането на фронта само защото офицерите не искаха да се лишат от ястията на Тар Тар.

Моето оцеляване зависеше от неговото. Стараех се да бъда незаменим помощник, чистех, белех и режех зеленчуци, варях ориз, колех кокошки, щом висшите офицери пожелаеха месо.

Мисля, че с времето Тар Тар взе страха на околните. За тези две години каза не повече от няколко изречения. Безмълвно си вършеше работата, независимо какво му възлагаха, отговаряше с кимане или клатене на глава, странеше от всякакви разговори. Не се смееше на шегите, ако бяха за негова сметка, ги игнорираше. На заплахи изобщо не реагираше. Един от комендантите го удари по лицето и го заплаши, че на другия ден ще го прати на фронта, понеже яденето не било готово навреме, а Тар Тар го погледна мълчаливо в очите и не помръдна, докато оня не се извърна смутено.

Някои го смятаха за глуповат заради безстрашието му, други — за ням заради мълчаливостта. Знаех, че и двете неща не бяха верни, още тогава му се възхищавах заради куража, без да подозирам какво ще ни дойде до главата. Тар Тар беше най-храбрият човек, когото бях срещал.

Дори като се наранеше, не казваше нищо. Веднъж се прекатури тенджера и врялата вода поля краката му, а той само трепна. Вгледа се в изгорената кожа, сякаш не беше негова.

 

 

Наровете в бараката бяха толкова нагъсто, че чувахме как куркат червата на съседите ни. През първата година го чувах от време на време да плаче. Понякога хващаше в тъмното ръката ми и я стискаше толкова силно, че ме заболяваше. Дълго не я пускаше.

Когато го питах дали мога да му помогна с нещо, винаги отговаряше: „Не. Благодаря“.

Благодаря.

Почти бях забравил, че има такава дума.

Единствено сънят развързваше езика му. Нощем викаше майка си или баща си. Или мълвеше изречения, които разбирах само откъслечно.

Все се канех да го попитам какво се беше случило в нощта, в която майка му бе дошла да вземе Ко Ги, ама така и не посмях.

Веднъж военните подготвяха голяма офанзива срещу бунтовниците, така че и ние с Тар Тар трябваше да идем в джунглата.

По него време бяхме чули от войниците достатъчно истории, за да знаем, че, кажи-речи, нямахме никакъв шанс да се върнем живи оттам. Страхът ме разяждаше. В дните преди тръгването не можах да му помагам в кухнята, понеже имах диария и повръщах. У Тар Тар обаче не забелязах промяна. Още тогава предчувствах онова, което се потвърди в джунглата: беше му все едно. Не се боеше нито от смъртта, нито от умирачката. Чак доста по-късно узнах от какво се боеше всъщност.

 

 

Когато стана време, войниците ни натъпкаха в два открити камиона, пътувахме цял ден без почивка и късно вечерта пристигнахме в базовия лагер, в който бе настанен полк. Оттам, разделени на по-малки войскови части, тръгвахме на продължаващи дни, а понякога и седмици, походи в джунглата.

В лагера цареше коренно различна атмосфера, отколкото в казармата. Войниците бяха нервни, ритаха и биеха без причина. Добичета да бяхме, щяха да се отнасят по-добре с нас. Нощем се будехме от изстрели, постовите гърмяха в тъмното, защото се страхуваха от нападение на бунтовниците.

Спяхме на земята в бамбукови колиби. За нас клозети нямаше, принуждавахме се да ходим по нужда зад колибата, където лайната се трупаха на камара. Вечер и сутрин ни атакуваха комари, който не беше преболедувал малария, се заразяваше за нула време.

Храната беше оскъдна, почти само ориз, малко зеленчуци, сегиз-тогиз парче сушена риба. По-лоша от глада беше жаждата. Питейната вода се разпределяше на дажби, ние получавахме каквото останеше. Не много. Лекарства имаше само за войниците. Ако някой от нас се разболееше сериозно, гнойни рани, тежка малария, пневмония, го отнасяха в барака в най-отдалечения край на лагера. Оттам не се връщаше почти никой. Викахме й „къщата на смъртта“.

Делникът ни беше еднообразен. Перяхме и готвехме за войниците, работехме на укрепленията, поправяхме стражевите кули или копаехме окопи, през останалото време се мотаехме наоколо и чакахме. От акциите се връщаха само половината носачи. В най-добрия случай.

Седмица след пристигането си получихме заповед за първата мисия. С двайсет други носачи трябваше да съпровождаме две дузини войници, които имаха задача да снабдят с боеприпаси и провизии външен пост, намиращ се на два дни път пеша.

Тръгнахме призори. Аз мъкнех двайсет и пет килограмов чувал с ориз, Тар Тар — още по-тежък сандък с ръчни гранати. Той беше най-едрият и най-силният сред нас, надвишаваше с няколко сантиметра дори високия полковник.

След неколкостотин метра пътят ни отведе право в гората. Въпреки ранния час там беше топло и влажно, не след дълго подгизналите от пот фланелки и лонджита залепнаха за тялото. Налетяха ни гладни комари, не можехме да ги пропъдим. Държахме утъпкана пътека, която ни отвеждаше все по-навътре в джунглата. Бяха минали може би два часа, когато почувствах, че не мога повече. Раменете и краката страшно ме боляха, вървяхме боси, ходилата ми кървяха, защото бях настъпил клон с тръни. Какво ли знаех тогава за предела на силите си!

Тар Тар се движеше плътно зад мен и видя, че съм изнемощял. Вдъхна ми кураж, щял съм да се справя, не оставало още много, скоро сме щели да направим почивка. За кратко, докато никой не ни наблюдаваше, нарами моя чувал.

Войниците ни заповядаха да вървим пред тях, като се редуваме, и на известно разстояние следваха първите трима-четирима носачи, с готови за стрелба картечници. Страхуваха се не по-малко от нас. Ако попаднехме в засада, шансът им да оцелеят тук, в джунглата, едва ли бе по-голям от нашия, на носачите.

Когато ми дойде редът, краката ми се разтрепериха. На всяка крачка можех да стъпя на мина. Чувствах се като парализиран, неспособен да пристъпя напред. Един от войниците заплашително размаха оръжието си и ми изкрещя да побързам. Хвърлих уплашен поглед на Тар Тар. Той пристъпи напред и каза, че щял да ме смени. Войниците го погледнаха невярващо. Откачен? Капан? Опит за бягство? Кой беше толкова луд, че да тръгне доброволно? В крайна сметка обаче им беше все едно кой ще рискува живота си за тях и Тар Тар тръгна пръв. Вървеше с отмерени, но не бавни крачки, със съсредоточен поглед претърсваше земята и нискорасляка за нещо подозрително. Внезапно спря, на метри пред него почвата беше разровена. Дали някой бе закопал нещо, или животно бе търсило храна? Дръпнахме се назад, един от войниците стреля в мястото, нищо не се случи. Тар Тар продължи напред, ние го последвахме на няколко метра разстояние.

 

 

В ранния следобед достигнахме покрайнината на гората, пред нас се бяха ширнали оризища, водата беше до коляно, трябваше да ги преминем. По реакциите на войниците схванах, че от този участък се бояха още повече отколкото от джунглата. Полковникът излая няколко команди, всеки взе по един носач като предпазен щит и тръгна плътно зад него. Вървяхме по насип и почти бяхме преполовили пътя, когато се раздадоха изстрели. В първия момент не разбрах какво става, после видях как неколцина носачи паднаха, войниците се разкрещяха един през друг, всички скочихме в оризището, потърсихме убежище там. Аз се проснах на земята, вкопчен с две ръце в калта. Недалеч от мен лежеше Тар Тар.

На пътеката над мен стенеше и хъркаше носач. Зарових се още по-дълбоко в тинята, която още малко и щеше да ме покрие. Изстрелите се разредиха, по някое време чух гласовете на войниците, които ни заповядваха да се огледаме за ранени. Не помръднах. Единствената им цел беше да видят дали бунтовниците ще открият отново огън. До мен Тар Тар се изправи и изпълзя на пътя. Затаих дъх от страх да не прозвучи нов изстрел, но всичко остана спокойно.

Бяхме послужили за мишени, четирима от нашите лежаха ранени, пети бе мъртъв. Двама офицери набързо обсъдиха как да постъпят, после ни наредиха да оставим ранените. Те не бяха нищо друго, освен безполезен товар.

Ранените ни умоляваха да ги вземем. Единият се изправи, за да докаже, че може да ходи, че не ни е в тежест. Изкуцука две крачки и рухна в несвяст точно пред мен. От зейналата коремна рана бликна кръв и се просмука в земята.

Единият полковник кресна да не му обръщаме внимание и бързо да продължим напред, преди да сме попаднали пак под обстрел. След петдесет метра погледнах още веднъж назад и видях как двама от ранените се мъчеха да ни последват пълзешком. Когато се развикаха, разкрещяха да почакаме, да не ги оставяме сами, полковникът откри огън. След четири изстрела над оризищата се възцари ужасяващо спокойствие.

Сега трябваше да мъкна и чувала с ориз на единия мъртъв носач и не след дълго силите ме напуснаха. Краката ми взеха да се огъват, докато в един момент чисто и просто паднах.

Лежах на земята, в устата си усещах сладникавия вкус на кръв, чувах ударите на сърцето си, около главата ми жужаха насекоми. Бях капнал до смърт. Продължавай, стани, изкомандваха войниците, само че аз не можех повече. Един ме обърна по гръб с крак, опря дуло в лицето ми и заплаши, че ще натисне спусъка. Измърморих нещо и затворих очи. Изведнъж Тар Тар зашепна в ухото ми да не се предавам, не оставало много, още час, в най-лошия случай, полковникът му казал, а той, Тар Тар, щял да вземе единия чувал. Хвана ме за ръка и ме издърпа нагоре.

Вече не помня как успях да стигна до външния пост.

Мислехме си, че там ще бъдем в безопасност. Каква заблуда! Предните дни постът бил нападнат два пъти от бунтовниците, тамошните войници очакваха всеки момент нова атака. Надали бяха по-възрастни от нас, но по-жестоки от всички, които бях срещал дотогава. Един от нашите едва не претрепаха от бой, защото прекатури купичка с ориз. Друг пък на другата сутрин накараха да стои на един крак на слънцето, докато припадне, и се обзалагаха колко ще издържи.

На връщане загубихме един носач, стъпи на мина. Беше най-младият от нас и малко преди това бе сменил Тар Тар като авангард. Чух експлозията и отначало помислих, че той е жертвата. Войниците се прикриха в гъсталака, ние, носачите, се хвърлихме на земята, след като не последваха изстрели или експлозии, погледнах нагоре и видях как Тар Тар пълзеше към ранения. Момчето бе с откъснат крак и няколко минути по-късно умря в ръцете му от загуба на кръв.

Тази първа мисия промени всеки от нас. Мисля, че дотогава се надявахме все някога да се измъкнем живи от този ад. Сега проумяхме, че няма спасение. Бяхме обречени на смърт. Или по време на следващия поход щеше да ни разкъса мина, улучи куршум, или щеше да ни претрепе от бой войник. Беше въпрос на седмици, месеци, може би даже година, в зависимост от обстоятелствата, добрия или лошия късмет, отреден на всекиго от нас. Друг изход нямаше. Армията не пращаше никого вкъщи. Само на смърт.

Дори Тар Тар изглеждаше променен.

След като се върнахме от следващата акция, спипаха един от нашите с шепа краден ориз. Тъй като беше задигнал ориза от нашата дажба, накараха ни да го набием за назидание. Завързаха му ръцете, смъкнаха ризата му, единият от полковниците ни направи показно: така шибна с бамбукова пръчка момчето по гърба, че то извика, а кожата се цепна. Дойде нашият ред. Който не удрял достатъчно силно, предупредиха ни, щял да заеме мястото на крадеца и също да отнесе боя.

Първият се поколеба, вдигна бамбука против волята си, погледна ни, дирейки помощ, сякаш очакваше да му кажем как да постъпи. Офицерът кресна, двама войници посегнаха да му вземат пръчката, тогава той страхливо поклати глава и удари здравата, кожата се цепна на още едно място, рукналата кръв потече по гърба на носача. Той изрева от болка. След десетия удар гърбът му от тила до кръста се превърна в зейнала рана. Дойде моят ред. Стиснах с две ръце пръчката, съсредоточих се, замахнах и шибнах с все сила, жертвата ми изскимтя. С облекчение предадох бамбуковата пръчка на Тар Тар. Той я взе, приближи се до момчето, замахна също като мен, но в последния момент спря свистящата пръчка, измери полковника със студен поглед и лекичко плесна момчето по тила.

Никой от нас не помръдна. Войниците — също.

Офицерът извади пистолета си, отиде до Тар Тар и тикна оръжието в лицето му, с пръст на спусъка. Видях как целият се тресеше от яд, и до днес се чудя защо не стреля.

Тар Тар не отстъпи нито крачка назад. Двамата впиха очи един в друг и полковникът сигурно видя в погледа му нещо, което го възпря да натисне спусъка. Притичаха неколцина войници, завързаха Тар Тар, тръшнаха го на земята, дадоха ни бамбукови пръчки и ни заповядаха да го наложим. Тъй като знаеха, че сме приятели, не ме изпускаха от очи и аз го ударих с все сила.

След като останахме без сили — той беше в несвяст, а кожата на гърба му висеше на парцали, — те продължиха. Щом приключиха, четирима от нашите го замъкнаха в къщата на смъртта.

На другия ден въпреки забраната се промъкнах при него. Съжалявах за стореното и се срамувах, макар да знаех, че и следващия път няма да постъпя другояче. Не бях герой. Никога нямаше да бъда. Просто не ми се умираше.

Тар Тар лежеше в полусъзнание заедно с дузина други носачи. Едни имаха тежка малария, други — огнестрелни рани, възпаления или толкова силна диария, че бяха пътници. Вонеше на гной, урина и лайна. Стоновете бяха почти непоносими. Тар Тар седеше свит на кълбо в един от ъглите. Откритите му рани бяха налазени от десетки мухи. Позна ме и прошепна, че умирал от жажда, дали нямам малко вода. Обещах да донеса. На връщане към къщата на смъртта ме спряха войници. Попитаха за кого е канчето с вода, пресушиха го на една глътка и го хвърлиха пред краката ми. Вдигнах канчето и безмълвно поех към лагера.

Привечер видях как заровиха в яма шест трупа от къщата на смъртта.

Оттогава заобикалях отдалеч тази част от лагера.

Десет дни по-късно Тар Тар отново застана на прага на бараката ни. Прегърбен. Измършавял, досущ дръглив вол.

Но жив. Беше напуснал къщата на смъртта не с краката напред.

Обгрижвахме го колкото можехме, споделяхме храната, водата си с него, миехме го, гонехме мухите и комарите, които го измъчваха. Полека-лека се съвзе и след няколко седмици беше пак готов за акции.

Само дето бе почти неузнаваем. Беше агресивен и непредсказуем, с нас едва разменяше по някоя и друга дума, не ни беше простил.

По време на походи Тар Тар винаги крачеше най-отпред. Доброволно! Не се прокрадваше, а стъпваше тежко, сякаш за да се увери, че мината, върху която би стъпил, щеше сто на сто да избухне. Нарамил чувал с ориз, вървеше с бързи крачки, войниците му нареждаха да забави ход, понеже нито те, нито ние можехме да го догоним.

Най-много се страхувахме от обраслите пътеки, където храсталаците бяха много гъсти и земята не се виждаше от листа. И по тях Тар Тар доброволно вървеше пръв. Войниците му дадоха мачете, с което да ни проправя пътя. Като обезумял го размахваше наляво-надясно, с дългото острие сечеше всичко, което се изпречеше пред него. На една кобра, която се надигна отпреде му, отнесе главата. Друга една разполови с един удар.

Всички ние се радвахме, задето ни отменяше в тези опасни за живота задачи, войниците му позволяваха да се отдалечава колкото си иска, отдавна вече не се опасяваха, че ще избяга. Често беше толкова напред, че едва-едва чувахме как пъхти и разсича храстите. По време на тези походи можеше да офейка, обаче неизменно ни чакаше в края на пътя. Чак по-късно разбрах защо.

При експлозия на мина загуби един пръст, куршум одраска лявата му мишница.

Беше време, в което все повече и повече се боях от него.

Щом ме погледнеше, по гърба ми полазваха мравки. В очите на другите се четяха смъртен страх, радост и облекчение, когато се връщаха живи от акция, благодарност, когато получаваха допълнителна порция ориз. Неговият поглед бе напълно безучастен. Все едно нищо от ставащото наоколо не го засягаше.

Вече не се опълчваше срещу нарежданията на войниците, въпреки това в подчинението си бе по-различен от нас. Също и тогава имах чувството, че не се бои от тях, че просто чака подходящия момент, за да им се противопостави.

Но това може би изобщо не бе равнодушие. Ние, другите носачи, с времето се предадохме, апатично и безволево чакахме смъртта, докато у него се надигаше пренебрежение, което не се спираше пред нищо и никого, което го поддържаше жив. Имах чувството, че неговото пренебрежение не се различаваше много-много от жестокостта на войниците.

Това се промени едва когато в лагера дойде Ко Бо Бо.

Пристигна с група младежи, отведени от селото им направо на фронта. Беше най-младият и най-слаботелесният от всички нас. Фините стави на ръцете и ходилата му, големите тъмнокафяви, почти черни очи ми напомняха за сестра ми. Жал ми беше за него. Беше още дете. В лагера бях наблюдавал неколцина новодошли от неговия сорт, с неговото телосложение. Никой от тях не оцеля по-дълго от три-четири седмици.

В първите дни Ко Бо Бо не смееше да излезе от бараката. Седеше сгушен в ъгъла, не помръдваше дори нощем. Оставяхме пред него купичка с ориз, не я докосваше. Попитахме ли го нещо, свеждаше глава и мълчеше. Някои от нашите сядаха до него и се опитваха да го заприказват, но той не отговаряше. На третата вечер Тар Тар взе на ръце заспалото момче и го сложи на рогозката до себе си.

Две седмици след идването му наредиха да патрулира за пръв път заедно с нас. Войниците бяха решили да претърсят едно село, подозираха, че селяните крият оръжие за бунтовниците. Мястото беше на няколко часа път, дотам се стигаше по широки утъпкани пътища, селяните ги използваха редовно с волските си каруци, затова нямахме причини да се страхуваме от мини. Походът дотам мина без произшествия. Ко Бо Бо носеше бидон с вода, до него вървеше Тар Тар със сандък боеприпаси на рамо. Тъй като войниците ни бяха заповядали да мълчим, никой не продума през тези близо три часа.

Първите, които открихме, бяха деца, катереха се по дърветата накрай селото. Войниците обградиха първия имот, шестима претърсиха къщата и парцела. С още двама носачи трябваше да разкопаем земята на няколко места, но не се натъкнахме на нищо подозрително. Три жени с бебета на ръце, един старец и няколко деца ни наблюдаваха безмълвно и боязливо. Видях, че се държат за ръце, телата им трепереха от страх.

И във втория имот не открихме нищо. Въпреки това там напрежението бе по-голямо отколкото в първия. Две момчета, може би на десет-единайсет години, през цялото време търчаха възбудено нагоре-надолу, а в погледите на една старица като че ли видях не само страх, не можех обаче да кажа какво още изразяваха. Млада жена се развика истерично, майка й едва я успокои.

Третият имот бе сякаш напуснат презглава от обитателите си. На простора висяха лонджита и ризи, от къщата се издигаше пушекът на тлеещо огнище, наоколо сновяха разтревожени кудкудякащи кокошки. От селяните ни следа. Двама войници с ръце на спусъка изкачиха стъпалата, недоверчиво огледаха помещенията, къщата беше празна. Офицерът ни нареди да разкопаем земята под нея, и там не открихме нищо. Изведнъж един от войниците ни повика при нужника. Като осветил ямата с фенерче, май видял цев на пушка. Изкомандваха ни да разрушим сламената колибка, след няколко минути се откри изглед към дупката.

Не беше изключено видяното да е пръчка. Двама носачи получиха заповед да слязат в ямата, потънали до гърди в лайната, се разровиха в тях и след секунди вдигнаха над главите си една пушка. И още една. И още една.

Тогава се раздадоха първите изстрели. Офицерът рухна по лице в ямата, двама войници до него се строполиха, поразени от куршуми. Другите отговориха на огъня, без да знаят от коя посока ги обстрелват. Чувах крясъци, залпове, всеки се мъчеше да се прикрие. Аз се хвърлих на земята, извъртях се и с бясна скорост пропълзях зад камара дърва под къщата. Там вече се бяха притаили и други носачи, сред тях Ко Бо Бо и Тар Тар. Един войник, който подири убежище при нас, бе улучен в гърба, падна в несвяст на по-малко от два метра от мен, видях как земята под него потъмня. Над главите си чухме тъп удар, малко след това върху ни се посипа пепел, а секунди по-късно през бамбуковия под закапа кръв. После къщата над нас избухна в пламъци.

Тар Тар сграбчи Ко Бо Бо за ръката и хукна към живия плет, аз ги последвах. Спънахме се в труп, паднахме, продължихме да пълзим. Тар Тар се метна с цялата си тежест в живия плет и ни проби път към съседния имот. И там лежаха трупове, а къщата бе обхваната от ярки пламъци. Навсякъде се стреляше. Войниците бяха като обезумели. В търсене на бунтовници вървяха от къща на къща и стреляха по всичко, което се движеше. Кокошки, котки, кучета, хора.

Прокрадвахме се покрай горящата къща, върнахме се в първия имот и се скрихме зад копа слама. Пред нас лежеше старецът с няколко дупки от куршуми в гърба, под него — две мъртви деца. Обляна в кръв, едната млада жена седеше облегната на палма, с широко отворени уста и очи. В ръцете й шаваше бебето й. Без да се поколебае, Ко Бо Бо напусна укритието и залази към нея. Тар Тар се опита да го спре, но момчето беше бързо като невестулка. Взе детето от ръцете на мъртвата майка и се върна при нас.

Бебето плачеше с дрезгав гласец, но полека-лека притихна и накрая млъкна. Останахме в скривалището си и чухме деца, които търсеха майките си, силен плач, викове за помощ, детонация, последвана от много други. За миг си помислих дали има шанс да избягаме, но селото бе много отдалечено, военните щяха да ни намерят, преди да се доберем до най-близкото населено място.

По някое време над селото надвисна тишина, която бе по-ужасна и от изстрелите.

Бунтовниците бяха загинали или избягали. Видяхме, че войниците търсят носачите, и изпълзяхме от скривалището си. Тар Тар понечи да вземе детето от ръцете на Ко Бо Бо, но той го стискаше толкова здраво, сякаш беше негово.

Събрахме се пред първия имот, оцелелите носачи и войници и неколцина селяни. Един от войниците забеляза бебето и заповяда на Ко Бо Бо веднага да го остави на земята. Той не реагира.

Войникът зареди пистолета си и кресна, че щял да го застреля на място, ако незабавно не изпълнел заповедта. Ко Бо Бо пак не показа никаква реакция. Не беше неподчинение, видях в погледа му, че просто не можеше иначе. Войникът вдигна оръжието и се прицели. Тар Тар заговори спокойно на Ко Бо Бо, увещава го, докато той не разхлаби хватката, внимателно взе бебето, съвсем бавно отиде при млада жена и тикна мъничето в ръцете й.

 

 

След тази акция двамата станаха неразделни. Може би Тар Тар виждаше в негово лице по-малък брат, за когото трябваше да се грижи. Или просто някого, който се нуждаеше от закрилата му. Не зная как и защо, но двамата пееха винаги заедно. Заедно перяха на реката, готвеха, почистваха оръжието, заравяха труповете от къщата на смъртта. Все някак им се удаваше да ги разпределят в една и съща група. Спяха един до друг и шепотът им често ме приспиваше. Тар Тар, мълчаливецът, неочаквано се беше разприказвал. Мрачните му настроения изчезнаха, както и агресиите. Беше ни простил за извършеното. Между него и Ко Бо Бо се разви нещо, което всъщност нямаше място в света, в който живеехме. Не знам как да го опиша. Двамата си говореха, докато между нас, останалите, отдавна вече цареше мълчание. Смееха се заедно, бяха единствените в лагера, които от време на време виждах усмихнати. Помагаха си. Уважаваха се взаимно в свят, в който всеки оцелял след първите седмици мислеше само за себе си. Завиждах им. Имаха тайна, която ги свързваше, която ги поддържаше живи. Уви, така и не разкрих каква точно, защото с Тар Тар не бяхме достатъчно близки.

И имаше сила, която ги закриляше. Измина половин година, а Ко Бо Бо беше още жив. Повечето от нас смятаха, че се дължи на звездите. Те бяха благосклонни към двамата.

Месеците се изнизаха, превърнаха се в година, после във втора. Бяхме останали близо дузина носачи. Може би благодарение на късмет, инстинкт или интуиция да действаш правилно при опасност. А може би просто кармата ни беше такава. Не съм обаче сигурен дали да издържиш толкова дълго в този ад, беше добра или лоша карма.

Мнозина от нас се питаха какво ли са направили в предишно съществуване, та да заслужат тези мъки. Предполагаха, че те самите са били войници и са убивали други хора. Пияници. Главорези. Мъчители на животни.

Тар Тар и Ко Бо Бо никога не участваха в тези разисквания. Дори не зная дали следваха поученията на Буда. Нито веднъж не ги чух да говорят за това. Нито веднъж не ги видях да медитират, не помня и да са оставили дарение на малкия ни олтар в бараката.

 

 

Денят, в който съдбата се обърна, започна с допълнителна порция ориз. Това не беше добър знак. Повече храна винаги означаваше, че ни предстои специална акция. В бараката влезе полковник и посочи неколцина носачи, Тар Тар и аз бяхме сред първите избрани. Ко Бо Бо се присъедини доброволно към групата.

Трябваше да съпровождаме десетима войници, пратени да проверят слуха, че бунтовниците са вдигнали мост над близка река. През изминалите месеци си бяха възвърнали големи територии и вече няколко пъти за дни бяха блокирали доставките на боеприпаси. Комендантът очакваше масирано нападение над лагера ни. Нервността сред военните растеше, имаше даже планове да се изтеглят оттам. Ние, носачите, се надявахме, че слухът ще се потвърди. Превземането на лагера от бунтовниците — ако изобщо останехме живи — бе единственият ни шанс да се измъкнем.

Както често досега, Тар Тар и Ко Бо Бо доброволно крачеха първи. Аз вървях на десетина метра зад тях. Добра поличба, рекох си, в този състав винаги досега се бяхме връщали живи. Походът през гората мина спокойно, а когато излязохме от нея, се озовахме право пред реката. Дъждовният период я бе превърнал във водна стихия.

И имаше мост.

Войниците наредиха на Ко Бо Бо да провери дали под него не е заложен взрив и дали можем да преминем безопасно на другия бряг. Той беше най-добрият катерач сред нас. Бързо и ловко се спусна няколко метра по склона, запази равновесие по камъните и парчетата дърво, без да се държи за нещо. Почти беше стигнал под моста, когато внезапно се изправи, вдигна ръце, залитна, загуби равновесие и се строполи възнак.

Бученето на реката ми попречи да чуя изстрела.

Ко Бо Бо се затъркаля по стръмния скат. Другите носачи и войниците се прикриха, аз стоях, неспособен да помръдна. Тар Тар изкрещя, втурна се надолу по склона, преметна се, блъсна се в скала, пак стана, продължи, прескачайки пънове и камъни, отново падна, изправи се с усилие.

Ко Бо Бо се свличаше към реката. Странно защо не се раздаде втори изстрел, сякаш и двете страни следяха като хипнотизирани драмата, която се разиграваше пред очите им. Секунди преди Тар Тар да стигне до приятеля си, тялото на Ко Бо Бо се плъзна във водата и потъна още в първия водовъртеж. Тар Тар скочи след него и също изчезна във вълните.

Няколко метра по-надолу видях как главата на Ко Бо Бо за миг-два се появи сред бялата пяна, след нея — и главата на Тар Тар. Водата ги запрати към скален отломък и двамата потънаха, рамото на Тар Тар се показа над водата, но мигом изчезна. В душата ми се надигна страх, какъвто не бях изпитвал от времето на първите ни акции. Забих поглед във вълните и водовъртежите, петнайсет-двайсет метра по-надолу в реката се виждаше прекатурено дърво. То беше единственият им шанс, след това реката се превръщаше в бушуващо бяло море. Секундите минаваха без знак от двамата.

Полковникът припълзя през високата трева до мен и предпазливо надникна.

Ръка. Рамо. Ясно ги видях на един от клоните. Главата на Тар Тар. Втора глава, над водата. Под водата. Над. Под.

Полковникът ми изръмжа да им се притека на помощ. Най-накрая превъзмогнах вцепенението и заслизах по склона, не изпусках Тар Тар от поглед. Видях как с кански усилия се придвижваше към брега. Къде беше Ко Бо Бо? Ето че Тар Тар вече стъпи на дъното, изправи се — и в същия миг видях как от водата се показа отпуснатото тяло в ръцете му. Измъкна го на сушата и се свлече изнемощял до него.

Вторият изстрел бе предназначен за полковника. Смътно си спомням какво последва. Зная, че моментално се обърнах кръгом. Където лежаха Тар Тар и Ко Бо Бо, нямаше как да се предпазя, изкатерих се по склона и се притаих зад скала. Там бях между двата фронта. След като в близост избухна граната, загубих съзнание.

Когато се свестих, до мен клечаха двама бунтовници. Ушите ми още бучаха, имах ужасно главоболие и почти не разбирах какво ми говорят. Помогнаха ми да се изправя, имах охлузни рани на главата и раменете и бях толкова замаян, че всичко ми се въртеше пред очите. Взеха ме със себе си, заобиколихме моста и в края на гората видях труповете на носачи и войници, не можех да си представя, че някой е оцелял от тази касапница, и за втори път припаднах.

В лагера на бунтовниците се съвзех. Те превързаха раните ми, дадоха ми голяма порция ориз и вода, разпитаха ме за въоръжението, числения състав и местоположението на военния лагер, после ме оставиха на мира. След две седмици трябваше да взема решение дали да се бия заедно с тях, или да ме откарат до най-близкия град.

Маунг Тун си запали цигара и ме измери с изпитателен поглед. Келнерът остави на масата динени семки и термос с пресен китайски чай.

Чаках брат ми да зададе последния, най-важния въпрос, но той мълчеше.

Беше ми трудно да избистря мислите си. Чутото беше толкова чудовищно. Същевременно си мислех за Тар Тар и изпитвах разочарование, страх, задето и Маунг Тун не ни разказа кой или кое го бе убило.

— Можете ли да ни кажете — извисих глас — къде и как е загинал Тар Тар?

Ю Ба ме погледна, поколеба се за миг-два, сетне се наведе над масата и преведе.

— Как е загинал Тар Тар ли? — попита Маунг Тун, сякаш за да се увери, че ме е разбрал правилно.

Кимнах.

Той поклати глава. Каза нещо.

Очите на брат ми се разшириха.

— Тар Тар не е загинал. Жив е.