Ян-Филип Зендкер
Гласовете на сърцето (33)

20.

През нощта се събудих от силни ридания. Брат ми ли плачеше? Станах, опипом намерих фенерчето до канапето и водена от слабия лъч светлина, се промъкнах до стаята му, чух спокойното равномерно дишане зад завесата. Дали не ми се беше сторило? Или гласът се беше върнал? Той ли ме събуди? Нададох ухо. Насекоми. В далечината залая куче. Друго му отговори. Тишина.

Върнах се на канапето, поослушах се още миг-два, после заспах.

Когато се събудих за втори път тази нощ, чух гласа.

Къде е Тар Тар?

Седнах в постелята и се вторачих в тъмнината. Стори ми се, че гласът долетя оттам.

Какво се е случило със сина ми? Какво са му сторили?

Достраша ме, потърсих пипнешком фенерчето, но не го намерих.

Защо не ме послуша? Защо не се върна в Ню Йорк? Това няма да свърши добре.

Изведнъж лампата светна и Ю Ба застана пред мен.

— Какво стана? — попита загрижено той.

Бях прекалено изненадана, за да отговоря.

— Извика насън.

— Гласът. — Озърнах се с търсещ поглед. — Пак чух гласа.

Той седна до мен.

— Сигурна ли си?

— Да. Не. Не зная. Прозвуча ми като нейния глас.

— Какво ти каза?

Бях прекалено развълнувана, за да се съсредоточа.

— Поиска ли да узнае къде е Тар Тар? — попита брат ми.

— Да.

— Какво друго?

— Предупреди ме. Да съм се върнела в Ню Йорк. Нашето търсене нямало да свърши добре.

Ю Ба кимна.

— Как ти прозвуча?

Опитах се да си припомня тона и загубих увереност.

— Вече не зная. Може би — поколебах се за миг, — може би само съм сънувала.

— Не вярвам.

Беше студено, завих се до брадичката, плъзнах се по-надолу, бавно се извих на една страна и сложих глава на коленете му. Бях разсънена и същевременно страшно изтощена. Нима всичко беше напразно? Нима монахът бе сгрешил или аз бях повярвала твърде силно на думите му („две души в една гръд“) и тръгнала по следите на глупаво суеверие?

— Монахът каза, че гласът ще млъкне, щом открия на кого принадлежи и защо е умряла жената — казах. — Вече не знаем. Как мислиш, дали е сгрешил, или това не е същата жена?

— Нито едното, нито другото. — Брат ми дълго мълча, преди да продължи: — Но вярвам, че ще изчезне, щом узнаем цялата истина. Как иначе ще намери покой тази неспокойна душа?

— Цялата истина? Нима Кин Кин е излъгала?

— Не. Но трябва да открием какво е станало с Тар Тар. Една майка иска да узнае как е умряло детето й. Иска да узнае къде е погребано. Дотогава няма да те остави на мира.

— Как да го направим?

Ю Ба отмахна косите от лицето ми, погледна ме замислено.

— Има ли следа, за която още не си ми разказал? — попитах предпазливо.

— Не е следа, по-скоро слух. Вчера Кин Кин ми загатна нещо, само че не му обърнах много внимание.

— Какво?

— По-късно едно от момчетата успяло да избяга. Такъв късмет е изключителна рядкост. Никой в селото, така каза тя, не споменал подробностите, никой не пожелал да ги чуе. Всички дезертьори, помагачите и семействата им са заплашени със смърт. Мълвата обаче така и не затихнала.

Изведнъж брат ми стана неспокоен. Погали ме още няколко пъти по главата, но мислено бе другаде. Чух как дишането му се учести. Как стомахът му се обади. Внезапно се изправи, безмълвно изчезна в спалнята си и малко след това се върна облечен.

— Слънцето ей сега ще изгрее. Трябва да поговоря още веднъж с Кин Кин. Вчера не я разпитах по-подробно, може би знае повече за съдбата на това момче.

Не исках да остана сама.

— Може ли да дойда с теб?

Ю Ба поклати глава.

— Мисля, че в този случай е по-добре да отида сам. Няма да се забавя. Изчакай ме тук. Ако някой дойде и попита за мен, независимо кой, кажи, че не знаеш къде съм и кога ще се върна.

Кимнах унило.

Той бързешком слезе по стълбите и прекоси двора.

През отворения прозорец в стаята падна първият лъч дневна светлина, закукуригаха петли, прасето под къщата се беше събудило. Всъщност и аз трябваше да стана, да запаля огън, да сваря вода и да приготвя лека закуска, но се чувствах грохнала от умора. Вместо това се пъхнах под завивките. Тар Тар не ми излизаше от ума. Сигурно е бил забележителен човек. Горе-долу на моята възраст. На драго сърце бих се запознала с него.

Внезапно се замислих за брат си и за майка. И ние прекарвахме много време тримата, защото татко често пътуваше или работеше до късно в кантората. Пак се сетих за историята от един летен ден. С майка и брат ми бяхме на плажа на Лонг Айланд, трябва да съм била на шест-седем години. Виждах ги пред себе си — как седяха на плажните си кърпи и се мажеха един друг със слънцезащитен крем. Гърба. Ръцете. Краката. Лицата. После станаха и се затичаха към океана. Мен ме забравиха. Хукнах подире им, зашляпах във водата, а докато те плуваха навътре, изравях дупки в пясъка. Вечерта бедрата, ръцете и носът ми бяха толкова зачервени, че татко ме заведе на лекар.

Изгаряния първа и втора степен.

Не само по кожата.

Не бяхме близки. Нито за миг. С брат ми — логично. Но и с майка. Защо — не знаех. Вероятно и тя не знаеше. Може би и аз като Тар Тар нарушавах тяхната заедност? Замислих се дали бях желано дете, или „злополука“. Не знаех, в семейството никога не сме разговаряли за това.

Една висока нюйоркчанка? Едно малко сърце? В което нямаше много място? Ала друго си нямаше.

Още лежах завита на канапето, когато чух, че Ю Ба се връща. Беше запъхтян и толкова развълнуван, както не го бях виждала досега. Забелязах сянка от разочарование в очите му, като видя, че не бях станала.

— Според нея слухът е верен.

Пое си дълбоко дъх.

— Едно от момчетата е успяло да избяга?

— Да.

Погледът му падна на голямата ми раница.

— Можеш ли да прибереш в малката си чанта нещата, които ще ти трябват за кратко пътуване?

— Разбира се, защо?

— Трябва да заминем.

— Да заминем? Кога?

— Сега. Веднага.

— За колко време?

— Няколко дни.

— Закъде?

Той се замисли за миг-два.

— За острова.

— Кой остров?

— Thay hsone thu mya, a hti kyan thu mya a thet shin nay thu mya san sar yar kywn go thwa mai — каза той на бирмански.

— Не разбирам нито дума.