Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Herzenstimmen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Автор: Ян-Филип Зендкер

Заглавие: Гласовете на сърцето

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Немска

Художник: Мариана Кръстева Станкова

ISBN: 9789542612490

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2265

История

  1. — Добавяне

5.

Денят започна рано. Чух шепота на послушниците. Смеха им още в ранни зори. Как навиха на руло рогозките си. Гласът на Тар Тар. Мантрата, която той поде заедно с тях. Камбанките на покривния корниз, които запяха от лекия ветрец. Кудкудякащи кокошки. Ромона на поток, който вчера не бях доловила.

Протегнах се. Блаженото усещане за отпочинало тяло.

Брат ми още спеше. Лежеше по гръб, с полуотворена уста, хлътнали бузи, носът му изглеждаше по-тънък и по-остър от обикновено. Едва загатната пауза в ритъма на дишането му. Скочих стресната, вслушах се. Хъркането, му ме успокои.

Ю Ба не биваше да умре.

Моля.

Моля, моля.

Улових се, че правя нещо, което за последен път бях правила като малка: молех за помощ висша сила. Тогава лежах в кревата си и преди сън понякога молех „Дядо Боже“ за подкрепа. Когато най-добрата ми приятелка Рут се премести да живее във Вашингтон. Морското ми свинче береше душа. Майка ми остана почти седмица в затъмнената спалня.

Към кого трябваше да се обърна сега? Към съдбата? Звездите? Местните духове? Буда?

Отправих молбата си към неопределен адресат. Дано я получеше онзи, който притежаваше силата да ми помогне.

След настойчиво повторение се заслушах в шумовете на утрото. Долових тракането в кухнята, затихващи гласове, пукащ огън. След някое време чух как слязоха по стълбите и поеха към полето.

Измъкнах се от спалния чувал, беше по-студено, отколкото си мислех.

 

 

Две момичета бяха останали в манастира. Лежаха на рогозките си насред голямата зала, завити със стари одеяла. Изглеждаха зле. Едната беше едноръката Мое Мое. До нея беше коленичил Тар Тар.

— Какво им е? — попитах. — Вчера бяха здрави.

— Настинали са и имат температура — каза той.

— Имате ли лекарства?

Предусетих отговора. Той поклати глава.

— Никакви ли?

— Веднъж туристи ни оставиха таблетки за температура и главоболие. Но от тях децата ги боли корем, лекарствата не им понасят. Ако не се оправят, ще повикаме лечителя от Хсипау. Той има билки и мехлеми, които обикновено помагат. Поне не вредят като китайските хапчета.

— Мога да им сложа студени компреси на прасците.

— За какво?

— Понижават температурата.

Той ми донесе кърпи и купа с вода. Натопих плата, изстисках го, отметнах одеялото и изтръпнах от ужас.

Девойката до Мое Мое, мисля — Ей Ей, беше с вдървен крак. Мършав и твърд като камък, кракът се показа изпод одеялото, без мускули, без релеф. Дали температурата щеше да спадне, ако направех компрес на парализиран крак? Имаше ли смисъл да охлаждам само единия прасец? Двете момичета вдигнаха глави и ме погледнаха скептично, имах чувството, че ситуацията им беше също толкова неприятна колкото и на мен.

Трепнаха, когато увих прасците им със студените кърпи, изпънах компресите и ги загърнах с други кърпи. Кога за последен път бях слагала студени компреси на друг човек? Най-вероятно на Ейми, когато преди няколко години беше пипнала силна настинка.

Завих двете треперещи момичета. Мое Мое ме дари с трескава усмивка.

 

 

Тар Тар ме чакаше в кухнята. Беше клекнал пред печката и разпалваше огъня. В единия ъгъл имаше много купички, тенджери и кошници с картофи, домати, карфиол, моркови и джинджифил, до тях висяха връзки чесън и сушени люти чушки. На дървена греда бяха подредени кутии и шишета, пълни с кафяви и черни течности.

Закуската беше като снощната вечеря, само че с две яйца на очи върху ориза, към нея силен чай, от който изтръпваше небцето.

— За децата готвя с много леки подправки. Искаш ли нещо по-пикантно?

— На драго сърце.

Той взе пластмасова кутия със счукано чили, гребна една чаена лъжичка и поръси кърито ми.

В устата ми веднага се разнесе приятна лютивина. След втората лъжичка устните ми пламнаха, но не болезнено.

През това време Тар Тар белеше джинджифил и го режеше на кръгчета.

След като се нахраних, каза:

— Имаш избор: да пометеш, сготвиш или изпереш.

— Ще сготвя.

— Добре. Може да го свършим заедно. Преди това трябва да съберем яйцата.

Даде ми кошница и двамата излязохме на двора. Кокошките мигом го наобиколиха, с кудкудякане се замотаха в краката му, сякаш го бяха чакали.

— Колко кокошки имате?

— Не зная. Непрекъснато се множат, спрях да ги броя.

— Имат ли си имена? — изплъзна се от устата ми.

Тар Тар рязко се обърна към мен.

— Че кой кръщава кокошките си?

— Децата — отвърнах припряно и смутено.

Тар Тар се усмихна.

— Някои имат имена, други — не. Прекалено много са.

После изсвири с уста и от храстите изтърча тъмнокафява кокошка с поразрошена перушина.

— Това е Коко, всичко започна от нея.

Наведе се, птицата скочи на рамото му. Остана там, като папагал накланяше глава ту наляво, ту надясно и ме зяпаше.

Отстъпих една крачка.

— Не се бой, не хапе — каза Тар Тар и я свали на земята. — Много е доверчива, което е необичайно за кокошките.

Извадихме две дузини яйца от дупки в земята, купчини шума, гнезда от съчки. Тар Тар знаеше всички скривалища.

В кухнята ми даде дъска, остър нож и сложи пред мен кошница с домати, които трябваше да режа на четири.

Той пък обели цяла камара картофи. Равномерните му движения излъчваха едва ли не медитативно спокойствие.

— Вече знаеш как живея, а аз не зная абсолютно нищо за теб — каза внезапно, без да вдигне очи от картофите.

— Какво би желал да научиш? — попитах, изненадана от това колко ме зарадва интересът му.

— Всичко, което искаш да ми разкажеш.

— Задавай ми въпроси, пък аз ще отговарям.

— Не мога.

— Защо?

— Би било много невъзпитано. Не мога просто ей така да задавам въпроси на непознат човек.

— Но това ще ме улесни — заявих предизвикателно. — Ако лично те моля за това, не е невъзпитано.

Погледнах го с крайчеца на окото си. Ейми вероятно би го нарекла флиртуване.

Тар Тар отвърна с нахакана усмивка.

— Добре. — Отпусна ръце, остави ножа и дълго мисли. После каза: — Кое е важно за теб?

Едва не се порязах. Не беше от вида въпроси, за които бях подготвена. Очаквах обичайния интерес относно професията, местожителството, семейството, възрастта, доходите. Но: какво е важно за мен? Замислих се как да отговоря. Работата? Много ясно. Приятелството с Ейми, Ю Ба, разбира се! Майка ми? Брат ми? И двамата по някакъв начин. Дали това искаше да узнае?

Тар Тар усети, че ме е притеснил.

— Извини ме — каза. — Виждаш, че нямам никакъв опит в разпитването. Беше глупав въпрос.

— Не, не е така — възразих. — Просто не е толкова лесно да отговоря.

— О — учуди се той, — това беше най-простият въпрос, който ми хрумна.

— Много е личен.

— И не бива да се задава?

По своята откритост и непринуденост ми напомняше брат ми. Тар Тар също не таеше злоба. Как бе възможно след всичко преживяно?

— Напротив, но може би не толкова бързо…

— Разбирам. По-късно?

— По-късно!

— Тогава сега ми се иска просто да узная… — замисли се много напрегнато — колко стаи има къщата ти.

Идваше ми да го прегърна.

— Две. Живея в Ню Йорк Сити, по-точно в Манхатън.

Погледнах го въпросително.

— Зная къде е Манхатън — каза той. — Прочетох в една книга.

— Апартаментът ми е на трийсет и четвъртия етаж — продължих — и има две стаи, баня и кухненска ниша, в която се и храня.

— Като тук — отбеляза той.

Опитах се да прочета по лицето му дали говори сериозно. Тар Тар се взря в очите ми, изплаших се от интензивността, с която се срещнаха погледите ни.

Леко потрепване в ъгълчетата на устните подсказа, че по всяка вероятност се шегува.

— Като тук — потвърдих. — Точно като тук.

Той се усмихна.

— Така си и мислех. А какво работиш?

— Адвокат в много солидна кантора.

— Адвокат? Наистина ли? Тук, при нас, не се ползват с добро име — каза Тар Тар.

— При нас също.

Не разбра намека ми.

— Кого защитаваш? Разбойници? Крадци?

— Не, занимавам се не с наказателни, а със стопански престъпления, по-специално — свързани с авторското право, патентната защита, продуктовото пиратство, нарушенията на запазените марки. Ей такива неща. Разбираш ли ме?

Той поклати глава.

— Продуктово пиратство — казах за втори път и изговорих думите бавно и натъртено с надеждата, че повторението ще бъде достатъчно. Искаше ми се да разбере какво правя.

Поклащане на глава. Съжалението на лицето му, че не може да ме разбере и ме разочарова.

— Как да ти обясня? Продуктово пиратство е например, ако произвеждаш много скъпи дамски чанти и…

— Колко скъпи?

— Да речем, хиляда долара…

— Има толкова скъпи чанти?

— О, да, дори още по-скъпи, но не това е важно — казах леко нетърпеливо. — Просто ти дадох пример. Та произвеждаш ти тези чанти, но ето че някой чисто и просто ги копира и продава за една десета от твоята цена.

— Та това е хубаво.

— Не, не е!

— Защо?

— Къде ще му излезе краят, ако всеки постъпва така? Това е кражба!

— А, така ли. Значи крадат чантите и ги продават?

— Не! — въздъхнах. — Само идеята. Това е кражба на интелектуална собственост. Което е не по-малко лошо. Фирмите трябва да се защитават срещу такива неща, затова се нуждаят от адвокати. В Китай например копират почти всичко. Там правят даже цели магазини…

Млъкнах. Сбърченото му чело ми подсказа, че все още не разбира за какво говоря. Нито дума.

— Това е горе-долу същото, ако някой ти… — Потърсих пример от практиката, сравнение от неговия свят и се озърнах дали мога да намеря нещо, за да онагледя думите си. Погледът ми се плъзна от огъня към опушеното котле, към избелялата дреха на Тар Тар. Колкото по-дълго мълчах, толкова по-глупаво се чувствах. — Забрави — рекох накрая. — Не е толкова важно.

— Напротив — възрази Тар Тар. — Разкажи ми още. Щом пиратите са важни за теб, значи наистина са важни. Много просто.

— Не са важни за мен — отвърнах едва ли не троснато.

— Допреди малко бяха важни.

— Допреди малко си мислех, че са важни.

Той замълча и леко залюля тялото си напред-назад. Лявата му ръка поглаждаше дясната.

Кое беше важно за мен?

Прост въпрос, Тар Тар имаше право. Много общ, но отговорът не би трябвало да ме затрудни. В Ню Йорк това щеше да ми се удаде без миг колебание. Защо сега въпросът ме объркваше толкова?

Нещо се беше случило с мен, без да забележа. Дали е вярно, че човек може да преброи минутите в живота си, в които действително се случва нещо? Дали го проумява веднага, или чак като обърне поглед към миналото?

Кашлицата на Ю Ба прекъсна мислите ми. Станах и се завтекох към него.

Тъкмо се беше събудил и присвил сънените си очи, ме гледаше някак дезориентирано. Все едно не беше наясно къде се намираше.

Коленичих пред него и го погалих по ръката. Беше приятно топла.

— Как спа?

— Нелошо — отговори тихо той.

— Гладен ли си?

— Не, само жаден.

Тар Тар дойде с чаша чай и гаванка, на дъното й лъщеше тъмен крем, който миришеше силно на евкалипт.

— Намерих тук малко останал мехлем, от нашия лечител е. Трябва да намажеш гърдите и гърба на брат си. Ще му помогне.

Ю Ба се надигна и засърба горещия чай.

За миг-два се поколебах.

— Да го намажа ли аз? — попита Тар Тар.

— Не, благодаря — отвърнах, изненадана, че веднага е забелязал моята неувереност.

Тар Тар се отдалечи тактично, аз клекнах зад Ю Ба, гребнах с два пръста от мехлема и го размазах с кръгови движения по кожата между раменете му. Беше топла и мека, много по-мека, отколкото си мислех. Почти като детска кожа. Гърбът му беше осеян с черни бенки, които помнех от татко. Сетих се как веднъж се погледнах в огледалото и ги открих по себе си.

Когато свърших, брат ми легна и намазах гърдите му. Той затвори очи и задиша спокойно. Под дланта си усещах как бие сърцето му. Бавно и равномерно.

Крехкостта на щастието.

Замислих се с какво би сравнил звука татко. С капки, отронващи се от кран на чешма? Тиктакане на стенен часовник? Пицикато на цигулка?

— Да ти донеса ли нещо за хапване?

— Не, благодаря. Искам само още малко вода.

Взех вода от кухнята, но когато се върнах, заварих брат си заспал.

 

 

Тар Тар беше обелил всички картофи, сега сложи ориза да заври и накрая ми помогна с доматите. За пръв път виждах човек така сръчно да реже зеленчуци.

— Разкажи ми за вас двамата с брат ти — помоли ме той. — Защо той живее тук, а ти в Ню Йорк?

— Това също е дълга, сложна история.

— Нали твърдеше, че не бързаш.

— Имаме един и същ баща, който е родом от Калау. Като млад богати роднини го отвели в Рангун още преди да се роди Ю Ба. По-късно го изпратили да следва в Америка. Там се запознал с майка ми, оженил се за нея и станал преуспяващ адвокат.

— Жив ли е още?

— Не. Десетилетия по-късно се върна в Калау и почина там.

— За да види още веднъж сина си?

— Не. Дори не е знаел, че има син.

— Сигурна ли си?

— Да — казах. — Откъде да научи за сина си? Брат ми е живял с майка си, не са имали контакт.

— Тя жива ли е още?

— Не. Умрели са заедно с татко ден след връщането му. След като не се били виждали петдесет години.

— Колко е хубаво.

— Кое му е хубавото?

— Че двамата все пак са се видели; че не са умрели в самота. Заради нея ли се е върнал в Калау?

— Мисля, че е била неизлечимо болна. Той сигурно го е предчувствал.

Умълчахме се.

Усетих как в мен се надига разяждаща ревност. Не към Ми Ми, а към любовта между татко и нея.

Ревност и самота.

Дали и аз някога щях да получа такава любов?

Щях ли да я понеса?

Щях ли да разпозная тази любов, ако я срещнех?

Веднъж Ю Ба ми каза, че „разпознаваме като любов само онова, което съответства на образа, изграден от нас. Искаме да бъдем обичани така, както ние обичаме. Всеки друг вид ни смущава“.

Дали беше прав? А ако да — какво означаваше това? Кой вид любов бих разпознала? Как обичах аз? Нима беше възможно на трийсет и осем години все още да не мога да отговоря на този въпрос?

Тар Тар навярно бе усетил нарастващата ми тъга. Протегна ръка и нежно ме погали по бузата. Улових ръката му и я стиснах, откраднах си още няколко скъпоценни секунди милувка.

Внезапно казах:

— Татко можеше да чува ритъма на сърцата.

Видях, че Тар Тар вярва на всяка моя дума.

Разказах му за малко момче, чийто баща починал рано, което майка му изоставила и което издържало да седи седем дни и нощи на пън, без да се храни, без да пие, за да не пропусне завръщането й.

Което едва не умряло там, защото надеждата не поддържа никого безкрайно дълго жив.

Разказах за млада жена, която се научила, че човек вижда не с очите; че разстоянията се преодоляват не с крачки.

Разказах за пеперуди, които се разпознават по пърхането на крилата.

За крака, които не могат да ходят.

За любов, която превръща слепите в зрящи. Която е по-силна от страха.

Която ни кара да пораснем и не познава граници.

Той внимателно следеше разказа ми. Щом привърших дълго ме гледа, после попита:

— И ти ли можеш да чуваш ритъма на сърцата?

Поклатих глава.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Тар Тар се замисли.

— А брат ти?

— Не.

— Жалко. — Погледна ме вглъбено. — Познавах един човек, който можеше да настройва сърца.

— Да настройва сърца? — попитах, не бях сигурна дал съм го разбрала правилно.

— Да, като инструмент. Ако някое сърце беше разстроено, той отново го настройваше.

— Всяко ли?

— Не всяко.

— Как може сърцето да е разстроено?

Тар Тар наклони глава настрани и се подсмихна.

— Като дъщеря на човек, който е чувал ритъма на сърцата, би трябвало да го знаеш.

Подиграваше ли ми се?

— Боя се, че има много варианти. Не си ли чувала за трепкане на сърцето? За препускане на сърцето? Замиране на сърцето? Ако човек е лош заради живота си или огорчен от разочарования, то бие твърде дълбоко. Ако се страхува, започва да пърха тревожно като малко птиче. Ако е тъжен, тупа толкова бавно, че понякога си мислиш: всеки момент ще спре завинаги. Ако в душата цари огромен хаос, бие съвсем неравномерно. При вас не е ли така?

— Така е. Но когато сърдечният ритъм е нарушен, отиваме на кардиолог.

— Това е друго. Те са механици. Нямат нищо общо с настройване на сърцето.

— А кой има нещо общо?

Тар Тар се прокашля, заби ножа в дъската и замълча. Върху лицето му легна сянка.

— Как се настройват сърца? — попитах тихо.

Той не отговори.

— Изискват ли се специални умения?

Погледът му избегна моя. Долната му устна затрепери.

Къде изчезна прекрасната му усмивка? Която всъщност не би следвало да има заради миналото си.

— Какво прави човекът, който настройва сърца? Кой го може? Магьосник? Астролог?

Поклащане на глава. Без думи.

Тар Тар стана, обърна се и отиде в залата. Малко след това го чух да си говори с кокошките на двора.

Какво ли означаваха думите му? Кой бе човекът, настройващ сърца? Ко Бо Бо? Отец Анжело? Защо лицето му се помрачи при спомена за него?

Нарязах останалите домати, след тях десетки моркови и зачаках връщането му. Напразно.

Когато приключих, го видях през кухненския прозорец: седнал пред бараката, цепеше дърва.

 

 

Тар Тар се върна едва следобед заедно с другите. Сякаш нищо не е било, ме попита дали имам желание да науча децата на някое и друго английско изречение. Сто на сто съм можела много по-добре от него, а истинска американка в ролята на учителка — това щяло да ги мотивира допълнително.

Малко след това дванайсетте деца, разпределени в три реда, седяха на талпи в средата на залата. Сгънах възглавницата си на две, за да ми е по-високо, и се настаних пред тях. Тар Тар бе застанал до мен и им каза няколко изречения на бирмански, учениците му закимаха, по някои лица пробягна притеснена усмивка, после той седна на последния ред. Дузина двойки очи ме погледнаха с очакване.

Аз мълчах.

Онова, което допреди минути ми изглеждаше толкова просто — да побъбря на майчиния си език и да ги науча на някои полезни изречения, изведнъж ми се стори невъзможно. Нескромно. Пряко силите ми. Урок по английски без хартия и молив. Без черна дъска. Без учебници. Без план. Любопитството по лицата им. Какво очакваха от мен? Какво можех да им дам? Чакаха търпеливо.

Мълчанието ми безпокоеше мен, не тях.

Плъзнах поглед по децата. Мое Мое, която въпреки температурата седеше на първия ред. До нея — Ей Ей, изпънала срещу мен парализирания си крак. Глухият Ко Маунг, който фиксираше устните ми, все едно върху тях се намираха всички тайни на този свят. Отзад — Ко Луин, който седеше изправен въпреки гърбицата си, плътно до него треперещата Тое Тое.

В този момент разбрах кое ме смущаваше толкова. Очите им. Бяха видели повече неща от моите. Бяха изпитвали страдания, които познавах само по разказите на други хора. Ако изобщо може да се каже, че ги познавах. Душите им знаеха повече от моята. Не очакваха от мен абсолютно нищо. Не трябваше да се доказвам. Да постигам резултати. Каквото и да им дадях, щеше да е достатъчно. Бяха благодарни за времето, което им посвещавах, независимо дали щяха да бъдат минути, часове или дни. Излъчваха смирение и достойнство, скромност, от която дъхът ми секваше.

Преглътнах. Прочистих гърлото си. Мачках ръцете си, докато ме заболяха. Гледах пода.

— How are you[1]? — казах полугласно.

Тишина.

— How are you? — повторих.

— How are you? — прозвуча в отговор. В хор.

Промълвено.

Извикано.

Прошепнато.

Промърморено.

Никога досега не бях чувала това изречение в толкова различни варианти. Всеки глас му придаваше собствен облик. Сериозността, с която го произнесоха. От устите им, в този полуразрушен манастир изречението бе загубило тривиалното си звучене.

— How are you? — казах, внимателно подчертавайки всяка дума.

— How are you? — повториха те. Енергично, високо и отчетливо.

Усмихнах се с облекчение. Те ми отвърнаха с усмивка.

— Му name is Julia. What is your name[2]? — попитах и погледнах Мое Мое. Видях как мозъкът щракаше в трескавата й главица. Как провери паметта си: дали въпросът звучеше познато. Как грижливо проучи всяка дума за възможните й значения, как ги премисли, взе решение, събра кураж. Устните й се раздвижиха предпазливо, досущ ръце, галещи новородено бебе.

— Му name is Мое Мое[3] — пропя момичето.

— Very good![4] — възкликнах.

Гордостта в очите й.

— What is your name? — Погледът ми се спря на Ко Луин.

И неговият мозък щракаше. Прехапа долната си устна, сбърчи чело, мислите му се въртяха в кръг, казаното не му разкриваше смисъла си.

— Му name is Julia. What is your name? — казах още веднъж. И само увеличих загадката.

Той не бързаше, аз не припирах. Другите чакаха търпеливо.

— I am very fine[5] — пошушна накрая, толкова тихо, че едва го разбрах.

Мое Мое се обърна и му прошепна нещо. Пламъче в очите му. Кураж за втори опит.

— Му… name… is… Ко… Lwin? — попита предпазливо, сякаш животът му зависеше от това.

Кимнах.

— Good. Very, very good!

Радостта на другите от успеха му.

Попитах всички как се казват. Как са. Откъде са.

Тар Тар ми се усмихваше от последния ред.

Независимо дали исках или не, тази усмивка ми причини сърцебиене. Толкова силно, каквото не бях усещала много отдавна.

 

 

Преди да заспя, се замислих за Ейми. Да настройваш сърца. Това щеше да й хареса. Вероятно щеше да нарисува цяла серия картини с това заглавие. „Да настройваш сърца I“. „Да настройваш сърца II“. „Изкуството да настройваш сърца“. „Майсторът, настройващ сърца“. „Разстроено сърце“. Видях пред себе си червени платна. С кръгове. Черни ноти в средата. Или бяла хартия с червен кръг, над него черти, алюзия за камертон.

Или се лъжех? Ейми все повтаряше, че имало теми, които не се поддавали на рисуване. На описание с думи.

Били толкова големи, че до тях можели да се доближат само композитори. Ако това изобщо било възможно. Всички други артисти трябвало да проявят смирение пред тях.

На тази мисъл очите ми се затвориха.

През нощта ме събудиха тъпи удари. Сякаш някой забиваше с чук колове в земята. Долитаха от известно разстояние, притежаваха собствен ритъм, звучаха ту по-ясно, ту по-глухо. Наострих слух, но бях твърде уморена, за да им отделя повече внимание, и след няколко минути отново заспах.

Бележки

[1] Как сте? (англ.). — Б.р.

[2] Казвам се Джулия. Ти как се казваш? (англ.). — Б.р.

[3] Казвам се Мое Мое. (англ.). — Б.р.

[4] Много добре! (англ.). — Б.р.

[5] Много съм добре, (англ.). — Б.р.