Саймън Мордън
Уравненията на живота (8)

8.

Сградата на Ошикора Тауър беше построена във фалоцентричен стил: висока, по-тясна в основата и се разширяваше максимално на половин разстояние до върха. Посребрени стъклени триъгълници я опасваха като вита стълба, така че беше невъзможно да се види вътрешната й структура.

Скоро щеше да има тази възможност. Щеше да влезе. Не беше сигурен, че това е най-мъдрото решение, но прецени, че предимството да остане жив в близкото бъдеще е по-важно от всякакви други вероятни негативни последици. Застана почти на същото място, където се намираше тази сутрин, когато наблюдаваше как Соня Ошикора се приближава директно към него, но после се подвоуми, сякаш не си спомняше какво смяташе да прави.

След това се обърна и тръгна по широката, оградена от фонтани площадка, която водеше към фоайето на сградата. Стражите — би ги нарекъл платена охрана, ако не беше малката платнена значка във вид на изгряващото слънце, пришита отпред на бронежилетките им — сигурно го помислиха за куриер, защото си останаха по местата и не му обърнаха внимание.

Вътре беше светло, просторно и чисто. Истински растения пречистваха въздуха и истински хора бяха заети да мият мраморния под или да носят кашони, надписани на катакана, или да отговарят на обаждания в телефонния център на няколко нива.

Петрович беше единственото неяпонско лице на целия партерен етаж. Беше прекрачил прага от мултинационалната Метрозона в нещо, което никога не беше срещал преди: мононационална ниша. Той стоеше и се дивеше колко е странно всичко.

— Петрович-сан?

Отне му секунда да осъзнае, че някой стои зад него, и още една да осъзнае, че говори на него. Врътна се и видя формирование от трима охранители, облечени в черно, които стояха на почетно разстояние зад лидера си, когото Петрович разпозна.

— Хиджо. Хиджо-сан. — Сети се да се поклони и Хиджо му се поклони още по-ниско, така че се видя церемониалната сабя, препасана на гърба му.

— Добре дошли, Петрович-сан. Заповядайте, елате с мен. — Хиджо тръгна, като очакваше Петрович да го последва, което той стори след дълбока глътка въздух.

Всичко, което виждаше, беше красиво, чисто, ново. Беше точно както някога си беше представял живота в бъдещето, а не мизерията на струпаните домики, не горещият и тежък въздух, който изпълваше дробовете му, не всекидневното блъскане просто за да се стигне от едно място до друго. Наложи му се да си напомня непрекъснато при кого отива и как той печели парите си.

Асансьорите се намираха в сърцето на сградата с достъп до тях зад рецепционистите с техните компютри и слушалки. Дискретно разположени охранители обозначаваха границата между публичното и частното пространство — нямаше физическа преграда, а само стоманени лайстни в пода. Петрович не се съмняваше, че щяха да го спрат и върнат, прекрачеше ли натам по свое желание.

Но той имаше своя ескорт: Хиджо пред него и още двама въоръжени отзад. Тяхното присъствие изобщо не му внушаваше по-голяма сигурност, отколкото на улицата, хем знаеше, че им беше заповядано да го пазят.

Вратите на един от асансьорите чакаха отворени за него. Хиджо влезе направо, обърна се и зачака.

Петрович се поколеба и намести очилата си.

— Може ли само да кажа нещо тук?

— Разбира се, Петрович-сан.

— Идването ми по никакъв начин не е знак на лоялност или взимане на страна, или търсене на благосклонност. Много бих искал всичко да си остане неофициално, без договорки, подразбиращи се или предложени, и други такива работи. Единственото, което искам, е да поговоря набързо с шефа ви и да го помоля за помощ в разясняването на малко недоразумение, след което ще се махна оттук и повече няма да ви досаждам.

Хиджо се усмихна и се поклони леко:

— Ошикора-сан също няма търпение да се срещне с вас.

Петрович присви очи и се качи с него в асансьора.

— Нямах точно това предвид, но както и да е.

Двамата охранители останаха отвън и се поклониха, докато вратите на асансьора се затваряха. Хиджо произнесе ясно: „топпу юке“, и асансьорът потегли плавно. Светлинните индикатори на етажите се сменяха, всички изписани с канджи.

Петрович се почеса по брадичката. Мисълта, която се беше породила в съзнанието му, докато слушаше Чейн, сега се дооформи: тази кула не беше просто японска собственост с японски персонал, тя беше Япония. Беше нещо много повече от копнеж по изгубеното; не представляваше само бледо подобие на офисна сграда в Токио, а оригинал, трептящ и вибриращ от трудолюбието на обитателите си.

Чейн виждаше неоякудзата на Ошикора като нов вид престъпен синдикат, но той беше пропуснал същността на нещата. Петрович си беше пропилял младостта в стратегически игри: той много добре разбираше плана такъв, какъвто беше в действителност. Всеки франчайз представлява колония, а този тук се разрастваше.

Асансьорът иззвъня и вратите се отвориха към друг свят.

Светлината го заслепи и за първи път в живота си Петрович осъзна, че беше живял на тъмно. Чуваше ромолене на вода, пеещи птици, усещаше хладен ветрец на лицето си. Когато очите му посвикнаха, започна да осъзнава, че всичко това е създадено на върха на сграда посред града.

Стъклата на кулата се издигаха високо. Вентилатори горе под купола задвижваха въздуха: засмукваха горещината и вдухваха студен вятър. Дървета, посадени в истинска почва, трептяха с листа над потоци ромонлива вода, които на места се стесняваха и минаваха разпенени по речните камъчета, а на други се ширваха в спокойни дълбоки вирове, изпъстрени с водни лилии.

Каменни пътечки, внимателно положени и оформени, се извиваха по покрива и водеха към изящни сводести мостчета. Птици — истински птици — създаваха вихри от движение и цветове.

Почти скрит от всичко това в градината стоеше човек с широк сив панталон и груба бяла риза. Беше застанал до каре от фин бял пясък, в което имаше внимателно наредени камъчета.

Хиджо упъти Петрович до първата пътечка и отстъпи назад. Той нямаше да вижда нищо, да чува нищо, докато не станеше време да го изпроводи обратно. Петрович пристъпваше, все едно вървеше по свещена земя, внимателно, изпълнен със страхопочитание, докато не стигна на едно покашляне разстояние от Ошикора.

Домакинът погледна наоколо.

— Елате — каза той. — По-наблизо.

Петрович застана до него върху тъмния дървен бордюр между чакъла и финия пясък. Виждаше се, че по повърхността на пясъка бяха изрисувани кръгове и вълни.

— Дължа ви огромна благодарност, Самуил Петрович. Вие спасихте дъщеря ми от нападателите и, въпреки че това ви струва много скъпо. Признателен родител ви благодари от дън душа — Ошикора се поклони ниско и официално, като показа оредяващата си коса. След това се изправи. — Чували ли сте истории за мен? От детектив инспектор Чейн?

— Една-две — кимна Петрович.

— Той ме мисли за чудовище. Съвсем несправедливо — Ошикора разпери ръце. — Би ли могло чудовище да създаде всичко това?

— Направо е… невероятно. Сигурно съжалявате, че не можете да прекарвате повече време тук.

— Искате да кажете, толкова съм зает да управлявам престъпната си империя, че мога да си позволя само кратки мигове на покой? — засмя се гръмогласно и свободно, отметнал глава назад. — Не, нямам толкова неща за правене. Тайната е да избереш основните си мениджъри внимателно. Тогава за теб остават само най-критичните решения или поне тези, които управителите ти сметнат за критични. Имам предостатъчно време да се отдам на култура и учение. Точно като вас.

— Много мило от ваша страна да ме ласкаете така — каза Петрович.

— Вие омаловажавате постиженията си, Петрович-сан. Имате научна степен, присъдена с най-високи почести от един от най-реномираните университети. Получавате стипендия от мъдри благодетели от Русия. Скоро ще станете доктор Петрович и без съмнение ще се прочуете в избраната от вас насока. Добре. Дълг е на всеки, независимо колко е велик или нищожен, да използва максимално потенциала си. — Ошикора опря ръка на брадичката си. — Но вие сте предпазлив с мен, не сте сигурен дали да приемете комплиментите ми, да не би да имат скрит зъл умисъл. Опитайте да не се боите от мен. Ето ни тук: млад мъж в разцвета на силите си и старец, който се опитва да си представи какво ще остави на света, когато си отиде.

— Даа. Като стана въпрос за живота: точно затова дойдох да ви видя — Петрович заби върха на обувката в чакъла. — Чухте ли за Марченко?

— Чувам много слухове за него.

— Обявената награда? Двеста и петдесет хиляди евро за главата ми?

Ошикора се престори, че се замисли за момент.

— Изпратих Хиджо до болницата да ви ескортира, докато стигнете някъде, където да сте в безопасност. Той ме информира, че вие сте си тръгнали сам.

— Защото нямах пълна представа за ситуацията. Ще му поискам извинение по-късно за напразното разкарване. Насмалко да свърша с нож в гърба днес и не ми се ще това изживяване да се повтаря.

— Искате моята закрила? Имате я.

— Не — възрази Петрович. — Не точно.

— Защо не пийнем чай, докато ми обяснявате. — Ошикора мина по периферията на дзен градината и се насочи към масичка със сервиз за чай от фин бял порцелан.

Петрович седна на крайчеца на стола си и се загледа в Ошикора как сръчно подрежда масата и налива ароматен зелен чай.

— Ето какво е положението — каза той, поел чашката в двете си ръце. — Чейн успя да накара Марченко и сътрудниците му да ме оставят на мира, почти го убеди, че не работя за вас. Наградата вече е отменена, но очевидно Марченко не си дава много труд да уведоми всички. Никак не бих искал той да ме види с някого от вашите мъже. Или жени: сигурен съм, че тук сте за равенство на половете. Дори и да са гениални вашите хора, аз пак си оставам мишена за убиване, а и ще трябва да обяснявам на научния си ръководител защо имам личен въоръжен бодигард, който ме следва по петите.

Ошикора се наведе над чашата си и се наслади на вдигащата се пара.

— Безкрайно интересен анализ. Продължавайте.

— Та това, което бих искал от вас, е да надцакате първоначалната награда за главата ми, като обявите награда за главата на този, който ме убие, в размер на, да речем, петстотин хиляди. Новината ще плъзне като пожар до всеки заинтересован и аз пак ще мога да отскоча до магазинчето на ъгъла, без да се притеснявам от снайперисти.

— Ами ако Марченко си промени решението и вдигне залога?

— Вие винаги ще можете да качите мизата. Затова дойдох при вас — Петрович духна по повърхността на чая си, като наблюдаваше фигурките, които се образуваха от парата. — Това ще продължи от ден до пладне. Другата седмица никой няма да се интересува от мен. Но през следващите няколко дни ми трябва допълнителната застраховка.

— Гениално. Впечатлен съм от дълбокото ви разбиране за сложните начини, по които работи този тъмен механизъм. Като че ли — той се замисли, — като че ли имате опит в тези неща.

— Израснах в Санкт Петербург по времето на Армагедон. Всеки там има такъв опит.

— А, да. Вие не сте родом оттук, също както и аз. Кога пристигнахте тук?

Петрович присви очи, загледан в миналото:

— През 2021. Започнах в Императорския през 2022.

— Когато сте били на деветнайсет? — Ошикора демонстрира способността си да помни случайни факти. — Струва ми се, че е било малко рано да се захванете с такъв труден предмет.

— Бях минал изпитите. Не виждах причина да чакам, докато ми увиснат топките.

Ошикора отново се засмя, което предизвика вълнички по чая му.

— Добре, добре. Какво ще е следващото голямо откритие в света на физиката? Термоядреният синтез използва ли се вече за добив на енергия, или все още е на десет години разстояние?

— Не и ако аз се захвана — каза Петрович. — Но да демонстрираш на компютър, че нещо действа, и да построиш реактор са съвсем различни неща.

— А по-наблизо ли сме до Теорията на великото обединение?

Петрович почти си изпусна чашата, което вероятно веднага издаде играта му. Докато се опитваше да се справи с чашката, малко горещ чай покапа в дланта му и той само дето не я изпусна отново. Скръцна със зъби и остави чашката на масата.

— Колежката ви доктор Еканоби готова ли е да направи научно съобщение? — Ошикора му подаде колосана кърпа.

— Все още не — Петрович я взе и я стисна. — Може да не е нищо.

— От друга страна, може да е всичко. Знаете ли колко са близо другите групи изследователи?

— Не. Аз дори не съм официално в тима по ТВО на Императорския. — Болката попремина и той провери щетите. Ръката му беше мокророзова, но нямаше мехури или белеща се кожа. — Аз съм по-скоро страничен наблюдател. Помагам, където мога.

— Станфорд вярват, че са най-много на две-три крачки разстояние — Ошикора отпи от чая си и доля чашата на Петрович, преди да продължи. — За мен е от огромно значение да съм в крак с тези събития. Другите са прекалено късогледи. Те губят. Е, има ли пробив?

— Не съм аз този, който може да каже. — Той погледна встрани от градината. Асансьорът не се виждаше. Намираше се на остров в море от бетон и стомана. — Честно казано, малко ми е неудобно да го обсъждам.

— Разбира се. Вие си имате своите професионални тайни, както аз имам моите. Извинявайте. Но — каза Ошикора — навярно бихме могли да обсъдим практическите приложения на подобно откритие. Неограничена мощ от нулева енергия. Трансмутация на елементите. Пътуване в космоса, което не само е на достъпни цени, но е и бързо. Достъп до слънчевата система, до други звезди. Помогнете ми, какво друго бихте могли да си представите?

— Вратата към вселената е открехната — каза Петрович, после тръсна глава, все едно се събуждаше от сън. — Може би след сто, след хиляда години. Само защото знаем, че нещо е възможно, не значи, че можем да го направим. Материали, оборудване, пропуски в знанията ни: много неща може да ни попречат — и довърши с крива усмивка: — Не отивайте до банката все още.

— Петрович-сан. Допийте си чая. Нещо искам да ви покажа.

Петрович нервно допи бледозеленикавата долята течност и върна чашата на лакирания поднос. Ошикора го поведе през градината по едното от мостчетата, откъдето се виждаха върховете на централните небостъргачи на Метрозоната наоколо и бавните лениви движения на японските брокатени шарани кои под краката им.

— Японските компании винаги са гледали напред — каза Ошикора. — Не година, нито пет. Нито десет. Те са с изградени бизнес планове за десетилетия, век или повече напред. Сега, когато нямаме родина, трябва да гледаме дори още по-надалече.

Малък храм беше разположен на ниска могила в гъста кленова горичка: орнаментиран извит покрив върху четири резбовани дървени колони. Вътре имаше масичка, до нея седеше мъж, бял мъж с карирана риза и износени къси панталони. Той гледаше към екран пред себе си и нещо пишеше, без да им обръща внимание.

Те изкачиха няколко стъпала до площадката. Дъските изскърцаха и човекът вътре вдигна за миг очи да ги погледне, после пак съсредоточи цялото си внимание към монитора.

На екрана беше изписан код, който той подреждаше с небрежна увереност.

— Петрович-сан, позволете да ви представя Мартин Соренсън. Той ми помага да изградя бъдещето.